От Освобождението до днес такова занемаряване на писмената култура не е имало

Видният езиковед изразява тревогата си от състоянието на българското образование и наука, които вследствие на множеството неуместни реформи са доведени до окаяно състояние. В учебните програми грамотността не е на почит и в резултат всяка изминала година нивото на завършилите училище спада. Въпреки това академикът е оптимист, че този цикъл на падение ще бъде последван от период на възход. Защото по думите му „талантлив народ като нашия винаги ще преуспее“.

- На фона на ширещата се неграмотност в какъв контекст празнуваме 24 май?

- Ние вече отвикнахме да се радваме на празниците. 24 май е възникнал като училищен празник през Възраждането, когато на образованието се е гледало като на спасение от робството и неволите. Днес образованието не е на почит. Хора с високо положение в обществото гледат на учените едва ли не като на досадници. Какво като си грамотен, след като си беден! Дълги години съм бил проверител на кандидатстудентски писмени работи и съм установявал, че от година на година нивото спада. Младите хора не умеят да се изразяват писмено, нищо че са завършили училище и са прекарали в него много години. В учебните програми грамотността не е на почит. Не се учудвам на факта, че първите ни хора нямат езикова култура, а в парламента си дават среща всички български диалекти.

- Има ли друг подобен период в историята на България, в който писмената култура да е била толкова пренебрегвана?

- От Освобождението до днес такова занемаряване на писмената култура не е имало. Който в миналото е бил грамотен, той е владеел умението да пише по правилата. Правени са няколко правописни реформи и народът ни бързо е усвоявал новите изисквания. Някога се учеше дори и краснопис. Сега младите вече замениха писането на буквите с натискане на клавиши. Компютърът подчертава сгрешените думи и въпреки това нещата не вървят. Обикновено обвиняваме нещастното учителско съсловие, че не си гледа работата. И оставяме да влизат в клас агресивни родители да го шамаросват. И това го няма в историята ни. На учителя при среща са му сваляли шапка. Бил е на пиедестал. Днес го гледат с пълно безразличие. От него искат едно - високи оценки за децата им. Не знания, а оценки!

- Как стана така, че българският учител се озова в най-окаяното и унизително положение в обществото?

- Към учителя следва да прибавим и учения! Този процес започна отдавна. Една от причините е ниското заплащане на учителския труд и труда на учения. В миналото се казваше, че учителското съсловие било многобройно и отивали много пари за заплатите му! Днес май пак това е мотивът! Към учителското поприще се насочваха още от 50-те години на ХХ в. хора без призвание и полека-лека те станаха мнозинство. Не само децата, но и обществото ги обяви за „даскали“. За тях се сещат само около 24 май и се отчитат с някоя и друга награда за десетина души. Дори завидяха на дългата им ваканция, без да си дават сметка колко нерви хаби учителят, за да учи и възпитава подрастващите. Учителският труд се феминизира - мъжете бягат от ниското заплащане, защото върху тях пада тежестта на семейните разноски. Бягат и жените, ако им се предложи да работят нещо друго с по-голяма заплата. Ако станеш учител, хората около тебе започват да се обръщат с неуважителното „даскале“ и ти си приключил за тях. Да не идеализираме много и старото време. В паметта ми изниква един стих от стихоплетците на XIX в. Там „поетът“ казва: „Като видях, че нищо не струвам, реших да учителствýвам!“ Днешното общество смята учителския труд за лесен и примитивен, а учителите - за некадърни да произведат от децата им гении. През трудовия си живот бях университетски преподавател и съм гледал с какви мъки и комбинации младите хора са избягвали учителското поприще и са търсели нещо „по-така“. Този устрем продължава и днес с още по-голяма настървеност.

- Близо 30 години се правят реформи в образователната система, а резултатите са печални. Какъв е изходът?

- Реформите започват веднага след Втората световна война. Всеки нов образователен министър си оставя ръцете върху системата. И сега е така. Какви са тези матури онзи ден, в които на учениците и на учителите се гледаше като на престъпници и се въведоха камери и какво ли не?! Не е ли достатъчно само учителското присъствие, за да не се преписва? Ние вече не вярваме на себе си! Винаги си мечтая за старото учителство, което беше авторитетно и неподкупно. Не знаеш ли, ще ти пише двойка. Ще те остави на поправителен или направо ще повториш годината. Учителите различаваха важното в урока и настояваха то да бъде усвоено. Днес часовете са изпълнени с учителско многословие. И учениците преминават по-нагоре без много труд. Голяма част от тях не си купуват дори и учебници по отделните предмети. Слабото звено е гимназиалният курс. По редица предмети в редица училища там само се отчита някаква дейност. Реформата трябва да се остави в ръцете на учителите. Критерият за труда им следва да са знанията на учениците им. Останалото са фокуси.

Искам да кажа няколко думи и за обучението по български език. Програмите не са добре премислени. Заложено е на абстракции и празнодумство. Никой не се грижи да научи подрастващите да съчиняват, да се изразяват писмено и устно. Те излизат от училище и не могат едно заявление да напишат, една бланка да попълнят. И пишат с ужасни грешки. Някога въвеждахме съветски методики, а сега - американски. Забравихме, че имаме традиции. И защо във висшите учебни заведения не се преподава стилистика на българския език? Фабрикуваме специалисти, които не са годни нито писмено, нито устно да си служат с книжовния език.

- Защо премахнаха манифестацията на 24 май?

- На някои политици това им се видя тоталитарна проява, а не си дадоха труда да проверят, че манифестациите са стара традиция. Този въпрос би следвало да се зададе на властимащите, защото те могат адекватно да отговорят. За мене сегашното празнуване е непълноценно. Празникът на двамата братя възниква като училищна манифестация, като израз на изтичането на учебната година, като отчет пред родители и пред цялото общество. Сега е превърнат в едно нищо. Дори и в София.

- Преди години един наш поет каза, че българският език е неконвертируем и затова българската литература никога няма да получи световно признание. Виждате ли някаква логика в това изказване?

- Ако имах самочувствието на някогашния Балан, щях да му приведа една нашенска приказка, в която има неудобни за изричане и изписване думи! Стара истина е, че в областта на литературата и културата няма малки и големи езици, малки и големи народи. Не съм съгласен с този поет, че езикът ни му е пречка да създаде творби, от които да се възхищава светът. Има криза и в художественото творчество, за което не е виновен българският език. Нека си припомним, че още през XIX в. чужди и наши културтрегери обвиняват езика ни, че е загубил възможностите си за римуване, след като се е освободил от падежните окончания. По този повод срещу тези критици е написано стихотворението на Иван Вазов „Българският език“. Гневно стихотворение. Този поет, за когото вие споменавате, търси причините не там, където са. Ще го кажа иначе - голямото произведение съдържа в себе си голямо поетическо майсторство, голям философски заряд. Ще кажа още нещо - българският език е най-съвършеното нещо, което е създал нашият народ. Би следвало човек първо да погледне собствените си възможности, а след това да хули езика ни!

Такива като този поет вероятно ще започнат да създават произведения на английски език, ако успеят да го усвоят. И тогава пак никой няма да се възхити на възможностите им.

- А какво ще кажете за изданието на „Под игото“ на т.нар. шльокавица - латиница, в която „ч“ се предава с цифрата „4“, а „ш“ с цифрата „6“?

- Горкият дядо Вазов! Ако види това чудо, ще се обърне в гроба! Това според мене е направено като шарж! Не е сериозно. В електронната кореспонденция тази азбука заема голямо пространство, но е без бъдеще!

- Има ли в света друг народ, който да празнува своята азбука, своята писменост и словото?

- На мене не ми е известен друг такъв народ. Ние сме имали тежка историческа съдба и в българското слово сме виждали опора и спасение. Ние сме горди с делото на светите братя Кирил и Методий, затова ги възпяваме и тачим завета им. Двамата братя са част от величието на нашия дух. Не е празна фразата, че сме били държава на духа. Сега сме небрежни към заветите на нашите предци, но съм убеден, че ще дойдат по-интелигентни потомци, които ще отчитат завоеванията ни през вековете. В историческия развой на всеки народ има периоди на възход и на застой. Талантлив народ като нашия винаги ще преуспее.

- Ние бързо и безкритично „внесохме“ Хелоуин, възможно ли е да направим „износ“ на празника 24 май?

- У нас винаги е имало чуждопоклонници - те не са нито от вчера, нито от оня ден. Хелоуин ще мине и ще отмине, но този, който рече да забрави 24 май, ще се запише в негативните страници на историята ни. В миналото е имало гласове и на отрицатели на кирилицата - предлагали са да се въведе латиницата. Днес имената им с основание са напълно забравени. Не ми се вижда вероятно да изнасяме празници - 24 май си е наш и никой няма да седне да му подражава. Има опити в чужбина делото на светите братя да се омаловажава или да не се отчита нашият български принос за съхраняването и разпространението на писмеността. Срещу това трябва да воюва цялата ни интелигенция, защото народният поет Ив. Вазов го е казал по гениален начин: „и ний сме дали нещо на светът и на вси славяни книги да четат“!

Нашият народ се отнася с насмешка и презрение към всички парвенюта, за които чуждото е по-хубаво от нашето! За съжаление действителността бълва такива неосъзнати наши съвременници, които не познават историята ни и са истински българофоби.

Тук няма да повдигам въпроса за отношението към учените, защото по този въпрос вече е писано много - да се занимаваш с наука се изисква талант и много знания! Нация без учени е без бъдеще!

- Какво да си пожелаем в празничния ден?

- За мене и за съсловието, към което принадлежа, денят на светите братя Кирил и Методий е най-големият празник! Нека по стар обичай да си пожелаем здраве! Да се помолим образователните реформи да спрат и да се даде възможност на учителите и на учените да си гледат работата. Да стреснем високите етажи на властта - стига с тези реформи и експерименти! И да не превръщаме учители и учени в просяци, защото няма бъдеще тази нация, която съсипва учителското съсловие и не обръща внимание на учените! Да си припомним думите на поета: „Напред! Науката е слънце, което във душите грей!“

Нашият гост

Акад. Михаил Виденов е роден на 10 април 1940 г. в София. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски“ (1964) специалност „Българска филология“. Редовен аспирант (1965-1969) в същия университет под научното ръководство на проф. д-р Стойко Стойков. Защитил кандидатска (малка докторска) дисертация през 1969 г.; доктор на Карловия университет в Прага (1977); доктор на филологическите науки у нас („Езикът на града“) - 1988 г.; почетен доктор на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ (2004). Трудовата дейност на акад. Виденов протича в Алма матер, където е асистент (1969-1981), доцент, (1981-1989), а след това професор. През 2004 г. е избран за член-кореспондент на БАН, а през 2008 - за академик. В продължение на пет учебни години (1972-1977) е гост-преподавател в Карловия университет (Прага), а от 1984 до 1987 г. - в Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“. Чел е лекции в почти всички европейски университети. Автор на повече от 400 публикации, включително на 25 отделни книги в областта на българското и славянското езикознание. С трудовете и с университетската си дейност акад. Виденов полага основите на социолингвистиката в България.