Актрисата Димитрина Тенева пред „Труд”: Няма нищо по-хубаво от това да празнуваме живота си

Няма бургазлия, който да не познава Димитрина Тенева. Известната актриса навърши 70 години през декември 2018-а и с вълнение разказва, как колегите u я изненадали с филм. В него я поздравили много актьори, а сред тях и Мастера. „Винаги съм харесвала Стефан Данаилов като актьор и като мъж. Когато ме поздрави беше в добро здраве, с неизменното си чувство за хумор. Загубата му е огромна празнина, както и загубата на друг любим мой колега и партньор Велко Кънев, с когото бях щастлива да играя два сезона”, признава Димитрина Тенева. Тя пази и незабравими спомени от партньорството си с Йосиф Сърчаджиев и е щастлива да си партнира с нейните любими колеги от Бургаския театър. „За мен това е най-добрият театър, с най-добрата публика- бургаската”, споделя актрисата.

Сега най-новата роля, която владее душата и сърцето u, е Костанда в „Свекърва” на Антон Страшимиров. Най-голямата и слабост и любов извън театъра пък е внучката u София, за която Димитрина Тенева твърдо вярва, че ще я наследи в професията. За любовта, за съдбата на актьора, за романтиката и за зрителите, разговаряме с актрисата на работното и място в Бургаския театър „Адриана Будевска”.

- Г-жо Тенева, имате дъщеря и сте тъща. А как се чувствате в ролята на свекърва в пиесата на Антон Страшимиров, под режисурата на Бойко Богданов, която се играе в Бургаския театър този сезон?

- Аз лично имах добра свекърва и нямах много преживелици на тази тема, но образът е толкова добре написан, че ми „легна” като ръкавица. Разбира се, че всичко е малко преекспонирано, преувеличено, защото има много комедийни моменти, за да не звучи архаично. И публиката се радва на представлението. Срещат ме по улиците, поздравяват ме зрителите и това е хубаво. Иначе думата „свекърва” произлиза от „все кърви”. Обикновено винаги се играе само негативно, но аз не мисля че в живота има само добри или само лоши хора. Затова съумях да развия образа и да го обогатя, даже мисля, че на моменти отива в другата крайност.

- Променена ли е след толкова година българската свекърва, станала ли е по-модерна и по- добра, или си има изконни родни черти, от които не може да избяга?

- Има промяна според мен, това го налага животът. Но се знае, че мъжките майки са много ревниви към децата си и това е в основата на пиесата. В днешно време обаче свекървите са се променили действително- виждам много, които са близки приятелки със снахите си. Променяме се във времето.

- Непосредствено след завършването си, участвате във филма „Няма нищо по-хубаво от лошото време”. Как избрахте между киното и театъра и къде да играете след ВИТИЗ?

- Завършила съм при големия български режисьор Методи Андонов, който е режисьор на този филм. Тогава вече бях последен курс. Между другото, казвал ми е, че съм прекалено неамбициозна, а за тази професия се изискват лакти. Ние не избираме, нас ни избират режисьорите. Освен това съм много носталгична, много привързана към семейството си. Имах покани и за други театри, но нямах амбиция. Тук, в родния Бургас, работата ми потръгна и изиграх много роли. Сега само мога да се радвам за това. Имам два моноспектакъла, които са много скъпи за мен. В единия изиграх Емили Дикинсън, великата американска поетеса. Помня, че когато прочетох материала, казах на режисьора, че не знам как и дали ще успея да задържа вниманието на зрителите цели два часа. Но се получи магия, нещо което много рядко става. Беше много красиво: в една карета, с прекрасна музика. Игра се много дълго. Дори помня, че една зрителка, толкова пленена от образа, ми донесе фамилно бижу. То се предавало от поколение на поколение- представляваше ръка със скъпоценни камъни, която всяка родилка в рода държала, за да u дава сили. Жестът много ме трогна. В Камерна зала в София, в Народния театър също играх този моноспектакъл. Представлението беше голям фурор.

- Поставяла ли сте си някакви граници- докога ще играете? Можете ли без театъра?

- Дори да не съм в театъра и да съм освободена вече от тук, аз пак ще идвам, защото това ми е втори дом. Да не кажа, че и първият, защото тук, в театъра, ние актьорите бягаме от проблемите си, от ежедневието и като че ли това е нашето спасение. И като че ли тук си вярваме, че сме кралици, съпруги, обичани истински, мразени... Богатство е да си актьор, просто бягаш от действителността.

- Може би и зрителите идват, за да се озоват в друг свят и да се откъснат от ежедневието?

- Да. Мисля, че е така, но в днешно време зрителят не иска да гледа примерно Чехов, или драма, трагедия. Всички искат да се забавляват, искат комедии. И ние често се принуждаваме да се съобразим с това, макар за един актьор да е много по-интересно да играе Чехова пиеса или Достоевски. Преди години беше обратното- зрителите искаха драма, искаха Хамлет. А сега животът е труден и те не искат да се натоварват в театъра. Театърът е спасението.

- Вие сте коренячка бургазлийка, разкажете нещо за рода си и за връзката си с морето?

- За мен „всичко е Бургас”. Родословното ми дърво е пъстро- бабите ми са от Тракия. Едната е от кварталите на Истанбул, дори ми е казвала, че сме далечни роднини с Христо Фотев, който там е роден. Другата е от едно село до Одрин. Единият ми дядо е от Елена, оттам и любовта ми към планината. Баща ми е бил много добър самодеен актьор в Камено. Играл е в читалището и е бил най-добрият комедиен актьор. След това става военен и така в годините, когато исках да стана актриса, майка ми не беше съгласна, но той беше този, който ме подкрепяше и с неговата благословия тръгнах да кандидатствам. Вероятно от него съм наследила любовта към театъра. Професията ме привлече още като бях в гимназията със своето тайнство. Учителката ми по литература ми беше възложила да рецитирам стихотворение и тя усети в мен тези качества. Водеше ни на театър много често. Ние тогава влизахме в него като в църква. Имах такъв респект, минавах покрай гримьорните да видя артистите, за мене бяха като извънземни хора.

Що се отнася до морето, странно е, но планината ме съблазнява повече. Живея точно срещу морето, мога да го видя от леглото си. Но когато вляза в гората, сякаш получавам някаква енергия. Има различни картини, дърветата, цветята. Откривам в дървото фигурата на човек. Изобщо съм типична бургазлийка- не трупам тен през лятото, не обичам да се качвам на лодки, не мога да плувам.

- Романтичка ли сте?

- Романтиката е голям плюс на сцената, а в живота малко е демодирана. Но пък без романтика е скучно да се живее. И аз лично ценя хората, които са доволни, които са романтици, които се радват на слънцето, на снега, на цветята. Това е, другото е скука.

- Любовта или приятелството са били движеща сила за вас през годините?

- Ами така казват- че любовта е движеща сила, но от позицията на моите години, на моята съдба, ми се струва, че любовта е илюзия. В живота си аз не срещнах голямата любов. Може би такава ми е била съдбата. Но пък срещнах любовта на хората и на публиката и сигурно, за да има някакъв баланс, е станало така. Но като че ли повече да обичаш е хубаво и не може без любов. Любовта има различни измерения. Примерно любовта към внучката ми в момента, към детето, това е най-чистата и всеотдайната любов... Дори само като я видя, забравям за всичко наоколо. А приятелите през годините стават по-малко. Хората се отчуждиха, животът ги направи по-прагматични, по-егоистични, по-трудно се събираме да се веселим и като че ли си станахме самодостатъчни.

- Интересувате ли се от политика?

- Да, много се интересувах, защото съм наивна и дълго време вярвах, че животът ни ще тръгне към по-добро. Но тук се намесва народопсихологията. Малко и дори не малко сме завистливи, мързеливи, крадливи... Съжалявам, че трябва да го кажа. Това ни пречи да вървим напред. Нали имаме такава поговорка- важното е комшията да е зле. Трудно се радваме на успеха на другия. Кой колко пари има гледаме, а колко не са важни парите... В пиесата на Стефан Цанев „Животът, това са две жени” се казва, че на човека му трябва един Господ, една къща, една маса, едно легло, един стол. А сега каква е тази истерия по къщи, по коли... Не го разбирам.

- Какво бихте казали на хората- има ли рецепта за щастие?

- Не, няма. Мисля, че всеки си върви по пътечката и всеки с драснатото отгоре. Мисля, че има съдба и колкото и да искаме да избягаме- не можем.

- Как по друг начин ще завършите заглавието „Няма нищо по-хубаво от...?

- Няма нищо по-хубаво от живота. Една мисъл, която ми допада е, че ние чрез нашата професия, актьорската, успяваме не да го живеем живота, а да го празнуваме.

- А лошото време, в чисто метеорологичния смисъл- харесвате ли го?

- Да, харесвам снега, харесвам дъжда. Харесвам и слънцето, но най-много от сезоните харесвам есента. Обичам живота.

Нашият гост

Димитрина Тенева е родена през 1948 г. в Бургас, зодия „Стрелец”. Завършила ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” през 1971 г. в класа на проф. Методи Андонов. В трупата на Драматичен театър „Адриана Будевска” е от 1971 г. Дебютира с ролята на Илдика в постановката на Кръстьо Дойнов „Калоян” от Камен Зидаров. Ролите на царици и кралици стават като запазена марка за актрисата. Следват Мария Стюарт на Шилер с режисьор Асен Шопов. Царица Ирена в „Каин и магьосникът” от Камен Зидаров с режисьор Александър Попов и много други. Някои от последните є роли са Костанда в „Свекърва” от Антон Страшимиров, постановка Бойко Богданов, Раиса Павлова Гурмижска в „Лес” от Островски, постановка Богдан Петканин, Джийн Хортън в „Квартет” от Роналд Харвуд, постановка Николай Ламбрев-Михайловски, Майката/Бабата в „Червената шапчица”, постановка Стефан Поляков.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта