Никога не съм живял в измислен свят, дори на сцената

Дали животът на актьора е една оптимистична трагедия, както е казала великата Людмила Гурченко, как разгримирва душата си и обича ли импровизациите в живота. По тези и други въпроси разговаряме накрая на 2018 година с любимия актьор. Васил Банов или както напоследък зрителите го наричат, бай Юнал или д-р Камбуров – ролите, с които влезе в сърцето им от тв екрана. Е, Съдбата го изненада като стана и баща на министър, но това е част от живота. Разбира се, Банов има мнение и за политиката.

- Как режисирате в последно време живота си, имате ли сценарий или разчитате на импровизациите, господин Банов?

- Режисирането е част от живота. Планирам го, защото не може без това. Нали се учим от великите американци, че всичко трябва да е по план. Планирам живота, но не забравям, че се занимавам с творческа работа. А животът е много простичък, ние го усложняваме.

- Изиграли сте доста роли, какво разбрахте за малкия и за големия човек?

- Малкият човек понякога може да се окаже голям. А големият – не толкова голям. Малкият човек, ако има такова определение, идва от усещането му за достойнство. Достойният човек е голям човек. Свидетел съм на много политици във времето – новото и предишното, които си останаха малки хора, независимо от поста. Като Милко Балев - той си остана дребен не само на ръст, а дребен и като политик, и като логика, мисъл, позиция, като инат.

- Една моя любима актриса – Людмила Гурченко, казва, че животът на актьора е оптимистична трагедия. Така ли е?

- Велика актриса, невероятна! Да, това е вярно. От гледна точка на заплащането в нашия занаят тук - положението е трагично. Една актриса скоро беше казала, че едва ходи, подпира се с бастун. А стъпвайки на сцената престава да се подпира. То е друг занаят това, изведнъж не си ти. Изгубват се болките... Голямата Стоянка Мутафова след месец и нещо ще стане на 97 и е още на сцената. Такива като нея са единици. Тя казва нещо гениално – „който има много приятели, значи няма нито един“.

- Как разгримирвате душата си?

- Брей, какви въпроси ми задавате... Лицето го разгримирвам с мокри кърпички или мицеларна вода. Но за душата не знам дали има такава вода. А и не мисля, че душата е гримирана. Тя си остана такава от едно време – простичка, ненапудрена. Откровена или казано спрямо зодията – аз съм рак и когато подарявам дребно нещо, изпитвам радост. В обратния случай изпитвам смут. Което ще рече, че ми е по-лесно да подарявам, отколкото да ми подаряват. Душата ми е по-благосклонна към подаръка. Публиката за мен е много важна, но смятам, че трябва да се запази сделката между нас – те са купили билет, аз играя, и деловата работа между зрителя и мен, трябва да се запази, да има малка дистанция.

- Не живее ли актьорът в измислен свят, и това не му ли пречи да види действителността такава, каквато е, или не съм права?

- Ето това е оня въпрос, който ми трябва, той е сложен, но за мен – не. Никога не съм живял в измислен свят. Никога! Да, дори и на сцената.

- Това означава ли, че някой път на сцената импровизирате?

- Горе-долу подреден по план – така ме е възпитал и моят учител проф. Боян Дановски. Репетицията е някакъв особен хаос, в който има много предложения, излиза се извън рамката на режисьора, писателя, драматурга. В днешно време не малка част от зрителите идват на представление, за да видят любимия или популярния артист, да си направят селфита с него. Между другото – аз съм против тези работи. Влизайки в „кухнята“ му позволяват да сгреши, да сбърка текста или да го повтори, и така те стават съпричастни към грешката. Трябва да има малко разстояние, затова е повдигната сцената, а трябва и малко хигиена в отношенията актьор-зрител.

- В последните години зрителят предпочита да се разтовари от стреса като отиде на театър или кино – и предпочита комедията. Така ли е?

- Почти 92% от зрителите питат, когато си купуват билети: „Ама нали е весело, нали е смешно?“ Зрителят плаща пари за театър, които никак не са малко. Ако отиде с жена си и детето, вече стават по три и хептен не са малко, а като и прибавим пътя, и желанието след това да изпие после една бира, му се иска да забрави проблемите си и да види нещо по-леко. Но проблемите ние сами си ги създаваме. Не можем да не се съобразяваме със зрителя, защото той е човекът, който плаща.

- Тв сериалите днес са много популярни. Случва ли ви се да ви спират хора и да се обръщат към вас с бай Юнал или с д-р Камбуров, каквито са имената на героите ви в сериалите „Седем часа разлика“ и „Откраднат живот“? Досадно ли ви е или приятно?

- Не съм чак такъв любимец на зрителите, запазвам дистанция с тях, а понякога след представление бързо нахлупвам шапката. Оставам „петолъчките“ – така наричам „звездите“, макар истинските звезди да са на небето, тук просто са много популярни. Приятно е да те пипнат непознати хора, да видиш, че имат отношение към теб. На стари години мен твърде много ме призовават, но не е лошо. И е сериозно усилие ако не си „петолъчка“, да защитиш задачката. Много пъти съм се опитвал и да бъда малко различен, малко по-оня, който играя - бай Юнал, д-р Камбуров, онзи кмет от филма „Кмете, кмете“ или пък Осман ага от „Капитан Петко войвода“.

- А в този свят има ли Чехов, Шекспир или Радичков? Или светът, в който живеем, е като сцена от филм на Хичкок?

- Смятам, че има място за всичко. Така, както в един магазин задължително трябва да има от сланина до прошуто и от прошуто и разните тежки мезета. Има място дори за Достоевски, зависи как са представени. Сега в „Зад канала“ играем „Зимата на нашето недоволство“ и човек би рекъл: - „Стайнбек?“ Вярно, че Асен Блатечки е в главната роля, но играят и още доста други известни артисти.

- Е, „звездите“ у нас сега са политиците. Как гледате на увеличението на цените – на тока, на топлото и водата?

- Българинът ще намери от какво да е недоволен винаги, в това съм 100% сигурен. Поскъпването на цените е нормално, но не е нормална надницата ни. Централизацията на властта не води до нещо добро. Това се вижда и в театъра. Сега в страната има 22 театъра, но може би трябва да бъдат 12 или само 10. Това трябва да го определят областните управители, или пък хората. Ето, акад. Пламен Карталов го доказа в Операта, която нямаше много публика, а сега дори няма билети – макар цените им да са между 40 и 120 лева. Което говори, че е въпрос на ръководене, на мениджър, на подбор и да си в крак с времето. Всички се стремим към това, предполагам и тези, които ги обвиняваме по презумпция, че крадат. Нямаме доказателства. Сигурно сред тези 240 души, които са в парламента, има много достойни хора. Но, явно, като в глутницата, като при кучешката сватба започва еднакъв вой, еднакво лаене, еднакъв шум. Когато женската си избира мъжкия – тя не винаги посочва най-едрия, най-хубавия или най-силния, тя избира един и като го избере, останалите мъжки кучета клякат, изплезват езиците и мълчат.

- Грях или грешки вършат днес политиците?

- Много грешки, но те са калкулирани, изчислени, вкарани в различните групи и групички, които са вътре в Народното събрание. Всичко е прогнозирано. Българинът е устроен да бъде индивидуалист – както в спортове като борбата, щангите, е, страхотните ни момичета от ансамбъла са изключение. Може би ние всички се нуждаем от водач. И когато той се появи – дали натрапен отвън или сам избуял, ние се прекланяме пред него и започваме да ставаме прекалено взискателни. Много съм против протестите. Изключвайки протестите на майките на деца с увреждания, всичко друго е по някакъв начин предизвикано, няма конкретно нещо. Вижте във Франция какво става с жълтите жилетки. Защо те разбиват и запалват? Защо ограбват? Да запалят колата на Макрон, а не моята, например. Но да се върна към нашите 240 души. Виждал съм ги, когато страшно се карат по време на дебатите, а после се прегръщат и пият заедно кафе. Излиза, че всичко това е театър за пред нас.

- Добри артисти ли са политиците, кои роли най им прилягат? Добри играчи ли са?

- Ооо, някои от тях много ги бива, на много високо ниво са, много са гъвкави. Без да му е заложено в гена, някой се появява страшно образован, овладян, много смислен. Аз съм човек, който се смущава, но реално не съм виждал да се изчервява теле, крава, говедо... Само в очите му съм усещал някаква паника, но животното не си променя физиономията. А има днешни политици, които не мръдват, те са бетон. Като свинксове са, толкова са овладяни, че чак да ги намразиш. Те загубват човешкото, влизат в тази игра и престават да бъдат човеци, стават роботи. Може би не сме далече от времето, когато в НС ще бъдат 240 робота, които ще са много дисциплинирани.

- Казвате, че на трибуната изглеждат като свинксове, като големи патриоти, а в живота не са ли едни буболечки?

- Не знам. За да ги изберат и влязат в една игра, сигурно са били повече от буболечки. Някои се запомнят – кои с добро, кои със зло. Тук не виждам перспектива. Като че ли зрителите на този парламентарен театър се увеличиха, но ще започнат да намаляват. Както всяко нещо, и те се износват. Помните ли преди години една журналистическа уловка, когато им предложиха нови лъскави джиесеми от вип-марката „Верту“? И те се бяха наредили на опашка – голям срам. Народът ги избира и като че ли трябва да стане малко по-внимателен, за да не се налага въпросът: Народе???

- Кой е вятърът, от който се пазите? От какво ви боли?

- На по-стари години – от студения вятър (усмихва се). Разбирам въпроса ви – не се пазя от вятъра, а от хората, и то по мой начин. Когато махна някого от себе си, го правя и не го връщам. Няма сила, която да го върне, без значение какво ми коства във всяко отношение...

- Значи не прощавате?

- Не. Има неща, които не се прощават и надскачат човешките отношения. Не съм привърженик на много ласкателства, прегръдки или целувки. И на мен ми се ще да чуя добра дума, но все пак имам животинския усет да усещам кога е добра или кога не е.

- Човек цял живот се стреми към красотата, но после без да иска все бърше, цапа. От какво се цапате вие?

- Няколко пъти съм се самоизцапвал. Колкото и да седя в пространството като достоен човек, си казвам: Добре, здраво седя. Правил съм много грешки, които не водят до такова оцапване като това да се освиня, но това човек не може да го избегне. Някой път съм се почувствал оцапан... В живота ми се наложи да имам две тежки операции - все в гръбначно-опорния апарат. И тогава разбираш, че тези, които се интересуват от теб, са бая малко, и не само заради пълната упойка, но ти става ясно, че животът е по-простичък, и трябва по-често да си сам. Но да не си самотен. Във филма „Кмете, кмете“ героят ми е глупав, прост, но сменя комисиите всеки месец и така той облича и обува цялото село. Защото тези трима души в комисията крадат – било захар, било плат и полека-лека се пооблекли всички. Дали пък да не минем всички през парламента и така да се пообуем, да се пооблечем... Може би това е някаква рецепта.

- Имате три деца и трима внуци, единият от синовете ви е министър. Ходатайствате ли за нещо или за някого пред министъра на културата, пред режисьора Боил Банов? Приема ли съвети от вас?

- Не приема съвети, но може би чува. Но и той не може да бъде сам. Не мога да му давам оценка, знам само едно – че го бива много и повече от това, което е сега. Той още е млад. Другият ми син работи в много сериозна фирма, на прилично ниво е. А дъщеря ми работи на 1-2 места, продължава да учи още езици... Три деца и трима внуци, три ми е любимото число, на него играя някой път, обичам и хазарта, но не прекалявам.

- Когато идват празници като Коледа и Нова година не препиваме ли с прекалени надежди? Какво ще пожелаете на читателите на „Труд“ за Новата 2019-а?

- На всички българи – и на близките ми сред тях, пожелавам да имат повече самочувствие, защото то се гради. Да се обичат повече и най-важното – трябва да се живее разточително от гледна точка на желанията, на мерака, а не от гледна точка на завистта. Може човек да плаче от завист, но например такава - че не може да играе като онези момичета от художествената гимнастика, че не може да свири на кавал като Теодосий Спасов...

- Тази ли философия за живота държи гърба ви изправен?

- Трябва да бъде изправен, защото е необходимо да може да понесе всичко, с което Съдбата ме изненадва.

Нашият гост

Актьорът Васил Банов е роден в Карлово на 20 юли 1946 г. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Боян Дановски. Играл е в театрите във Велико Търново, Враца, Ботевград, “Сълза и смях”. Има богата театрална биография и над 50 роли в киното. Напоследък се снима в няколко успешни тв сериали. Зам.-директор на Сатиричния театър по времето на Калин Сърменов. В момента е зам.-директор на Малък градски театър “Зад канала”.