В „Забранена любов“ трябваше да се целувам с друг мъж

През последната година Иван Юруков (Андрей от сериала “Столичани в повече”) премина в следващо ниво в драматичното изкуство. Става дума за моноспектакъла му “Пилето, което казва “Ку”. Юруков е не само актьор, но и режисьор на представлението, в което се въплъщава в над 10 самоличности. Всичките му персонажи са изградени с ювелирна точност до последния жест, извивка на гласа, език на тялото. “Пилето, което казва Ку” е първият моноспектакъл на актьора от трупата на Народен театър “Иван Вазов”. Той е по сценарий на Александър Урумов, музиката е на Михаил Шишков-баща. След успешно лятно турне в 7 града, Юруков потегля отново на път.

- Г-н Юруков, “Пилето, което казва “Ку” е първият ви моноспектакъл, но изглежда, сякаш отдавна се подготвяте за този момент. Така ли е?

- Да, така е. Още от времето във ВИТИЗ. Един от моите преподаватели - Иван Налбантов - наричаме го Фадъра, той ни провокираше в монологичната дисциплина, изкуство изключително трудно и интересно. Още тогава си знаех, че един ден ще направя моноспектакъл. И ето че Александър Урумов ми предложи такъв текст. Това не беше просто случайност, а въпрос на голямо натрупване, опит и узряло в мен желание не само да го направя, но и да го отстоявам, да вложа цялото си знание на дългогодишен актьор.

- Вие сте и режисьор на спектакъла. Как добихте увереност, че ще се справите с тази двойна работа?

- В началото нямах нищо против да работя с режисьор. Но като започнах да заучавам текста, много бързо придобих представа какво искам да постигна и как. И като че ли не ми беше нужен.

- Все пак обикновено е нужно и странично око...

- Ами да, признавам си, че към финалния етап канех приятели, все отбрани хора на които вярвам, да си кажат мнението. Гледаха ме мои колеги театрали - Венци Асенов, Стоян Младенов, Любо Ковачев. Най-ценна ми беше оценката на Венци като режисьор, защото актьорът гледа по-емоционално, докато нагласата на режисьора за работа върху текста е по друг начин структурирана и може да даде полезни насоки.

- Спектакълът е много хубав. Вие лично доволен ли сте от резултата?

- Мисля че се получи. За мен беше даже шокиращо, когато за първи път усетих присъствието на публиката. На самата премиера се случи нещо много съкровено, лично - нещо разтърсващо за мен. Така нареченото дуенде, този полет над сцената, когато си в творчески подем. Актьорът се стреми към това усещане, но рядко се случва, особено по този силен начин. Иначе един моноспектакъл е невъзможен без публика - не може да се построи и да се играе при положение че в салона няма адресант. Няма я тази четвърта невидима стена, като в някои спектакли, когато актьорите и героите им си комуникират помежду си. Тук директният контакт е с публиката. Тя се явява своеобразен партньор - може би от най-опасните, непредвидимите партньори. Партньор, който всяка вечер е различен, стаен там в тъмното, може да ти помогне да изведеш нещата, които си започнал, а може и да те погребе.

- А къде беше най-паметното ви изживяване с “Пилето”?

- В Пловдив, в лятно кино “Орфей” през юни имаше над 500 човека. Тъкмо се свечери, когато започна спектакъла. Още от самото начало околната среда като че ли съдействаше. Нали става дума за пилета, животни, кучета, какво ли не. Много интересно се получи. В момента, в който се обръщах към пилето, в същия този момент се обаждаше пиле от гората над тепето. Хората започнаха да се смеят, защото беше сякаш нарочно. По едно време говорех за полковника, един от героите в спектакъла, който разказва за своето щатно куче. “Кучето на щат, винаги трябва да има куче на щат...” И отвън се чува лай на куче! Хората избухнаха в бурен смях, в един момент даже не можех да продължа, толкова куриозни бяха всички тези съвпадения. Това преживяване беше уникално. Хората много харесаха спектакъла. Съдя и по това, че останаха след представлението да се снимаме, да си говорим. Беше много емоционално.

- Обичате ли, когато зрителите останат да ви чакат след спектакъла?

- Да, разбира се. Това означава, че съм си свършил работата - да не кажа добре, но достойно.

- Колко града обиколихте до този момент с моноспектакъла?

- От миналата година съм играл в Сандански, Петрич, Благоевград, Пловдив, Ябланица, Варна и София. А след спектакъла на 26 октомври в Нов театър НДК на 4 ноември ще играя в Пловдив, в кукления театър. Ще се опитам за първи път да изиграя две представления в един ден - от 19 и от 21 ч. След това на 9-ти съм в Русе във Военния клуб от 19 ч, а после във Велико Търново в читалище “Надежда”. На 17 ноември ще съм в театъра в Сливен, после в Бургас на 28 ноември в театър “Адриана Будевска”, преди това на 19 ноември в “Сълза и смях” на открита сцена от 21,30 часа. На на 1 и 5 декември съм в НДК, на 18 декември - в Стара Загора, а на 19-ти в Горна Оряховица.

- Как съвместявате турнето с ролите си в Народния театър?

- В момента имам 10 спектакъла. Тук играя в 12-15 вечери в месеца и в свободните организирам другите представления, като “Пилето” и “Червено” в Театър 199. В седмицата имам 4-5 представления. Отделно репетираме сутрин, защото правим нова пиеса - “Лисичета” от Лилиан Хелман. Бина Харалампиева е режисьор, участват Теодора Духовникова, Христо Петков, Ани Пападопулу, Дарин Ангелов и др. Хубава пиеса, на камерна сцена. На 13,14 и 15 декември ще е премиерата. По-интересното е, че с Теодора Духовникова играем съпруга и съпруг, а на 8 декември излиза премиерата на един български филм, “Дъвка за балончета”, където също сме двойка, но този път несъстояли се любовници.

- Моноспектакълът ви е забавен, като в същото време да третира сериозни теми. Но обикновено моноспектаклите трудно се продават. Имахте ли проблеми в това отношение при организирането на турнето?

- Винаги има трудности около организирането на турне на театрално представление, особено ако то е моноспектакъл. Като че ли хората са недоверчиви към тази театрална форма, може би защото си представят седящ по средата на сцената актьор, който дълго и напоително излива огромно количество думи. Но в действителност това не е така. “Пилето, което казва “Ку” съдържа в себе си атрактивност, дълбочина, изключителна динамика и резки смени, пъстрота и яркост на различни персонажи, играни от един актьор. Може би причината е и друга. През последните години като че ли театралния афиш се изпълни със заглавия, които сами по себе си подсказват жанра на спектакъла, а в повечето случаи става дума за семейни комедии или булеварден театър. Публиката предпочита това и разбира се театралните продуценти им го доставят. Роля в определянето на зрителския вкус взимат и така наречените организатори, които предпочитат именно такива заглавия, които гарантират безгрижно забавление и неистов смях. В тази връзка трудността е голяма защото същите тези организатори определят кое представление да бъде продавано с приоритет.

- Не може ли да заобиколите тези организатори?

- Без тях не може, хората няма как да разберат, че има спектакъл. Проблемът не е, че ги има. А в това че де факто налагат цензура и определят какво трябва да се гледа и какво не. Изгражда се една непробивна стена, която пропуска само определени жанрове. И това става от години. Тяхната поява е пак закономерна реакция на всичко, което позволихме да се случи през последните години. Нужен е алтернативен подход в търсене на подходящата публика. Вижте какво ми се случи тези дни. Позволих си да помоля в една книжарница да поставят плакат на представлението. Докато говорех с човека зад щанда, споделих вкратце моите тревоги. При което един мъж се заслуша, дойде и каза: “Извинявам се, че подслушвам, но искам да заявя, че искам да продължа да слушам разговора. Спокойно, аз съм юрист и споделям мнението ви, не съм съм съгласен с отношението към културата и образованието.” И така стигнахме до извода, че всъщност тази стена не е само на ниво театър, на ниво “Пилето..”, на ниво мен като актьор. Проблемът е във всяко ниво, в училищата, във спорта, в цялата ни култура, във всички основни стълбове на цели поколения. Това е катастрофа. Разбирате ли какво е това? Юристът, книжарят и аз говорехме като някакви заговорници, като сепаратисти за културата в България. И каза човекът: Аз искам да си купя билет, само заради този разговор”. А знаете ли колко струва един билет за театър? Колкото сок и половина фреш! В сок и половина фреш се заключава нашият сепаратизъм, нашият бунт.

- Вие играете и в киното, и в телевизията. Рисувате, режисьор сте и на късометражни филми.

- Сега работя по един пълнометражен филм, първият ми. Работното му заглавие е “До последния каприз”.

- Но какъв сте преди всичко - театрален или киноактьор?

- Театрален, разбира се. Но не искам да ги класифицирам. Театрален, телевизионен или киноактьор - ти си актьор. Работата ти е да може да присъстваш еднакво достоверно, интересно и отговорно на всякаква сцена - било то в телевизията, киното или театъра. Театърът е лабораторията на актьора, изгражда го като съавтор на текста. В театъра той пробва, греши, всяка вечер тренира пред публиката. Телевизията консумира това, което актьорът е придобил на театралната сцена. Напоследък отказвам да гледам телевизия, защото смятам, че оттам ни заливат само с пуканки, пошлост, порнография и много голямо дъно.

- Е, като участник в сериали...

- Какво от това, че участвам в сериали, какво от това? Телевизията консумира кадри, театърът изгражда. Колкото повече години минават, толкова повече виждам тази пошлост. Коя телевизия прави нещо градивно, културно? Някакво предизвикателство? Не, ние си имаме ВИП Брадър.

- Имате ли любим свой герой от сериалите?

- Имам - това беше моят човек от “Столичаните”. И сценаристите са се съобразили с мен като човек, така че не ми е било чуждо или трудно да се придържам към ролята. Имам и друг любим герой - от “Забранена любов”, той беше гей. Трябваше да се целувам с друг мъж.

- Това беше ли ви неприятно?

- Беше предизвикателство за мен, защото познавам човека, с когото трябваше да се целуваме. Беше по-скоро смешно.

- В театъра имате ли роли, за които си спомняте с удоволствие?

- Има представления, които много харесвам и намирам за стойностни, които си отидоха без време. Това е “Лов на диви патици”. Поставено, забележете, от руския режисьор Юрий Бутусов на Голяма сцена в Народния театър, същата година той получи златно отличие за най-добър режисьор на годината в Русия. Оценката на съсловието в България просто бастиса спектакъла и той си отиде без време. За тази роля на Зилов милея, както и за Сганарел в “Лекар по неволя” на Молиер с режисьор Мариус Куркински.

- Вие не се ли оженихте тази година?

- Ами ожених се!

- Кажете поне с две думи каква е съпругата ви?

- Жена ми е архитект и прекрасен човек, казва се София Юрукова. Не само аз, но и тя самата не иска да се пише за нея.

 

Нашият гост

Тази година звездата на Народният театър Иван Юруков получи поредна номинация за “Аскеер” в категорията главна мъжка роля за блестящата си игра в “Майстори” (за ролята на майстор Найден). Иван Юруков играе и в най-касовите спектакли на Народния театър - “Добри хора”, “На ръба”, “Хъшове”, “Хамлет”, “Вишнева градина”, “Ревизор”, “Полет над кукувиче гнездо”, “Идеалният мъж” и в “Червено” в Театър 199. Роден е на 27 май 1978 г. в Сандански. През 2004 г. завършва актьорско майсторство в Националната академия за театрално и филмово изкуство в класа на професор Стефан Данаилов. Магистър е по “Режисура” в Югозападния университет.