Алеко - светлейшият български син

На погребението му няма нито един човек от властта

Щастливеца: Аз и пари са две субстанции, осъдени на вечна раздяла

На 11 май (23 май - нов стил) 1897 г. навечерието на великия роден празник е помрачено от убийството на Алеко Константинов. Покосен е най-светлият и обичан в онова време син на Словото. Потресеният българин тогава и днес сякаш не приема, че куршумът е предназначен за Алеко. Самоизмамва ли се, или някой го мами с версията за неволна смърт и че изстрелът уж бил по пътуващия в същия файтон политик Михаил Такев. А пред фактите и боговете мълчат. И тази поговорка е подминала България. Тук не се съобразяват със самопризнанията на убийците пред съда, че им е било разпоредено да убият всички пътници във файтона по пътя от Пещера за Пазарджик. Не се вслушват в споделеното от Алеко в писмо до Найчо Цанов: “Преди офицерчетата ме диреха да ме тупат, сега други ме следят да ме притупат. От няколко места ме предупредиха за това, но аз не вярвам да стигнат дотам.”

“Забравя се” отмъстителното “безразличие” на властта, представител на която не се появява на погребението. Затова думата има редакторът на сп. “Мисъл” д-р Кръстев: “Властта, подлата власт, блести със своето отсъствие и с това придава по-сърдечен изглед на тая ранна траурна процесия.”

Но присъстват много хиляди хора. Народът присъства, воден от своята интелигенция. И от бъдещето си - студентите от Висшето училище обявяват тридневен траур. Създават почетна стража и носят ковчега с тялото до църквата “Св. Крал” (“Св. Неделя”) и оттам - до гроба. А часове преди това траурният влак е потеглил от Пазарджик след 20-хиляден прощален митинг. Защо? Какво се е случило? Как така откровено зейва пропастта между народа и властта? И защо слънчевият талант, висшият интелектуалец, ненадминатият патриот, наречен заради обаянието си Щастливеца, предизвиква със смъртта си първата дълбока криза между тях?

Началото на отговора е: обществото комай не приема като случайност, а като злодейство, смъртта на Алеко. Макар разследването и съдът да стигат само до кмета на Радилово, а не “откриват” височайшия поръчител. Народът оплаква с горчиви сълзи кончината на писателя. Знае, че е загубил своя възжелан водач: изразителя на неговите настроения и идеали; елегантния безпощаден служител на Истината; праведника, извоювал си с безупречна безкористност правото да е равен на посланията на голямото Слово.

За да не оставям думите ми да изглеждат като надута патетика, ще се обърна към фактите. Алековият приятел Найчо Цанов решил да наблюдава реакцията при четенето на “Бай Ганьо” в едно читалище след излизането на първите му части в “Мисъл”. И описва един от читателите, чието поведение станало стандарт за останалите: “Най-после четецът не може да се сдържи, избухва във висок смях: “Чели ли сте “Бай Ганьо” от Алеко Константинов?” Разбира се, чел съм го. Разменяваме си впечатленията, смеем се до насита, вземаме си сбогом и аз оставам да чакам друга жертва.”

Но “Бай Ганьо” е само началото на народната обич и упование, обградили Алеко в последните три години от живота му. За тях допринасят най-вече фейлетоните, които започва да пише след 1894 г. с вярата в техния обществен ефект. Те винаги са по някой злободневен повод, винаги визират реални личности и винаги достигат до обобщения и присмеха на някакъв характерен и вече траен обществен порок на властта и капитала. И винаги разсейват предпочитаната потайност и мъглата от одобрителни и възхваляващи думи. На разсъблечените до голо алчност, глупост, наглост, арогантност, крадливост, корумпираност и некомпетентност им остава само да примигват и да мечтаят да се отърват от безстрашния и безпощаден изобличител.

Всъщност не мечтаят, а действат. Във всички възможни посоки да разколебаят, уплашат, унижат и дискредитират Алеко. През юни 1885 г. (само на 22 години) той се завръща от Одеса като дипломиран юрист. Веднага го назначават в Софийския окръжен съд, където бързо просперира. Колко му е на изключителния интелект. Но започва Стамболовото управление. И Алеко изхвърча още в 1888 г. от заеманата прокурорска длъжност, защото отказва да изпълни волята на висш управник да съди редактора на в. “Народни права”. Понесъл е още едно уволнение, а на 31 декември 1896 г. си подава оставката като юрисконсулт на Софийската община. Вероятно за да предотврати поредното унижение, след като кмет става Григор Начович. Политик, който е нямало да му прости блестящите задявки.

След всяко уволнение Алеко се заема с адвокатска практика. И с преводи (от руски и френски) и писане, с обществена дейност. Член е на ръководството на “Славянска беседа”, става един от активистите на първия журналистически конгрес в 1894 г. От 1893 г. започва да превръща в професия писателските си увлечения. И търси начин да си осигури финансова независимост и адекватен социален статут. Нанасят тежък удар на стремежа му за преподавателска и научна кариера в правото. Въпреки че при кандидатстването за доцент по наказателно право във Висшето училище през 1896 г. трудът му получава висока оценка от рецензента, не го избират.

В същото време се опитват всячески да го очернят и лишат от ореола на праведник. Само че са подценили бляскавото му остроумие и юридическото образование. Ето как отговаря на поредната нападка - за “алчността” му като адвокат, като пътем разпилява и друго несъстоятелно обвинение: “Това антрефиле ми напомня една телеграма до в. “Мир”, в която се казваше, че аз съм пръскал пари между избирателите. Аз и пари са две субстанции, осъдени на вечна раздяла.”

Това е то: народна любов и стигаща до безчовечност омраза на осветената неморалност и бездуховност. (И накрая - до убийство). Последният неин израз е демонстрацията на някакъв полковник, който обърнал гръб, когато в Пазарджик минава процесията с тялото на Алеко. Военните са му били масово, люто и трайно обидени. Но писателят черпи сили от верни приятели и от народната любов, която го окриляла да се опълчи на властническите пороци и несдържаната им заканителност. А популярността му стигала и до комичност - често при разпознаването му на обществени места хората го сочели с думите “Вижте бай Ганьо”.

Е, вярно е - “Бай Ганьо” е историческата визитка на писателя. Която и днес наследилите омразата (пак малцинство!) размахват като грях - видите ли, Алеко бил създал национално представителен образ, който носи вина за лошия ни образ. Истината е, че Алеко е отговорен за двамина Ганьовци. Единият е заключеният в текста, рожбата му в книгата. Този герой, за когото не са спрели препирните национален или социален тип е, ние презираме и отхвърляме като самоидентификация.

Но интересен е и другият бай Ганьо, митологичният, този, чието създаване Алеко е подбудил с изобразителната си мощ. Което си е оценка за писателя. Скоро след смъртта му се появяват няколко книги със същия герой. Незначителни като литература, но полагащи темелите на митологията. Жива и днес и поддържана с диспути кой е бай Ганьо и най-вече с неспирно създавани вицове за него. И тъй като е народно деяние, с него народът прави оценка и на Алеко, и на героя му. Митологичният бай Ганьо не е литературният. Той не е избягал далеч от простащината на първообраза, но е надарен с шутовски функции, смесица от пороци и лукавщини с находчивост, остроумие и грубоват чар. Защото народът е спазил важното Алеково разкритие за героя си: “Бай Ганьо е проявил досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила.” Така народът отстоява разбирането на автора за Ганьовата многозначности показва любовта си към Алеко и към отношението му към властта, която нарушава допустимите територии и убива. Дано да стигне и до преобразуващия морален импулс.

Из кореспонденцията на бай Ганьо Балкански

Многоуважаемий господин Ганьо!

Обръщам се към Вас, Вие сте народен представител и молим занапред да не се повтарят подобни работи, дето да ходи цял полк из гората и да лаят като кучета и господа офицерите да бият зайци, защото ний не сме пратени да се учим да лаем, а да пазим своето отечество и съвсем уморени, капнали, сълзи ти текат от очите, изгладнял, а те те карат насила да лаеш, хем хубаво да бъде, като копой, инак бой, че не си знаял като ловджийско куче да лаеш, и убиха само пет (5) заека. Добре, че не нараниха някой войник, защото пак ще яде бой, че не се е вардил. Освен това назначиха ме вестовой и аз пера гащичките на детето и на пайтона също аз. Това е едно срамотно нещо и молим да издадете закон и като нямам повече какво да ви пиша, оставам. Скъсайте писмото.

Ваш покорен

Тръпко Тръпков, младши войник.

 

Анкета на Иван Шишманов

Име и презиме?

- Алеко Константинов.

Месторождение?

- Свищов.

Място и дата на изповедта?

- Село Владая, 20 юли 1894 г.

Коя краска предпочитате?

- Краската на кожата.

Коя е любимата Ви миризма?

- Миризмата на параходите и железниците.

Кой цвят Ви се вижда най-хубав?

- Бутон от роза и незабудка.

Кое животно Ви е най-симпатично?

- Кучето.

Коя краска на очи и коси предпочитате?

- Ясно сини очи и руси коси.

Коя е според Вас най-почтената добродетел?

- Любовта като сърдечна доброта.

Кой порок мразите най-много?

- Скъперничеството.

Кое е най-любимото Ви занаятие?

- Да пиша хумористични очерци.

Кое развлечение Ви е най-приятно?

- Гуляй на чист въздух и мъжка компания.

Кой е според Вас идеалът на земното щастие?

- Свобода от всякакви условности и задължения.

Коя съдба Ви се вижда най за окайване?

- Да се разочароваш от силата на честността.

Може ли да Ви попита човек на колко сте години?

- Тридесет и една година, 6 месеца и 20 дни.

Кое кръстно име бихте си взели, ако бихте си го избрал сам?

- Пак Алеко, а като псевдоним нещо смешно.

Кой е най-хубавият момент в живота Ви?

- Пътуването ми в Америка и когато ми хрумна идеята за “Бай Ганя”.

Кой е най-тъжният?

- Когато измряха домашните ми и аз останах без работа.

Коя е Вашата главна надежда?

- Че кога да е ще бъда оценен по достойнство.

Вярвате ли в приятелството?

- Да.

Кой е според Вас най-хубавият момент през деня?

- Ранна утрин преди изгрев на слънцето.

Кое историческо лице Ви е най-симпатично?

- Саванарола.

Коя личност от роман или театър?

- Лео на Шпилгагена.

В коя страна бихте предпочели да живеете?

- България.

Кой е любимият Ви писател?

- Тургенев.

Кой живописец?

- Верещагин.

Кой композитор?

- Верди.

(Тук Валентин Стамов свири за по-малко от минута нещо по Вердиев мотив)

Ако бихте желали да си имате девиза, коя бихте си взели?

- Свобода, честност и любов.

Кое е според Вас майсторското творение на природата?

- Младо и здраво человеческо тяло.

От кое място Ви е останал най-приятният спомен?

- От върха на Айфеловата кула и от Ниагара.

Кое е любимото Ви ястие?

- Пастърма и кисело зеле.

Предпочитате ли меко или твърдо легло?

- Меко умерено и хладно легло.

Кой чужд народ Ви е най-симпатичен?

- Французите.

Напишете някоя Ваша мисъл или цитат, смисъла на който Вие одобрявате.

- Щастието е относително и аз съм дошел до убеждение, че цивилизацията не е направила един народ по-щастлив от другите: животът сравнително е улушчен, но количественото отношение между доволни и недоволни едва ли се е изменило и едва ли ще се измени.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура