Преди дни легендарният руски борец Александър Карелин навърши 50 години. За цялата си кариера трикратният олимпийски шампион по класическа борба има само две поражения и 888 спечелени схватки. Записан е в Книгата на Гинес за 13-годишното си постижение без загуба на тепиха. Освен трите златни медала от игрите, Сибирската мечка става 12 пъти световен шампион и е 13-кратен първенец на континента в тежка категория. Най-болезнена е загубата му от американеца Рулон Гарднър в Сидни 2000, която го спира да покори за четвърти път Олимп. Сега е депутат в Руската дума.

- Плакахте ли след финалната среща в Австралия.

- Та аз да не съм от дърво. Двукратният олимпийски шампион Валерий Рязанцев, колкото и да беше коравосърдечен, веднъж ми каза: ако не се вълнуваш, няма смисъл да се бориш. Когато излизаш като дърво на тепиха – вече не е интересно, и ако не е интересно, трябва да си сменяш професията. През 1987 година на първенството на тогавашния СССР загубих на финала от Ростороцкий – плаках. Да, и когато загубих финала в Сидни 2000 от Гарднър също плаках. Но това никой не го видя, защото със сълзи точки не мога да спечеля. Тогава баща ми дойде и ме утеши с думите: „Стига. Всичко е нормално.”

- А след като прекратихте кариера, никога ли не поискахте отново да се върнете на тепиха?

Не. Всеки зеленчук си има свой сезон. Наскоро двукратният олимпийски шампион Арсен Фадзаев навърши 55 години и го попитах. „Е, как си без борба?”, А той: „Сънувам я, а при теб как е?”. Отговарям: Аз не я сънувам, защото постоянно съм в залата, тренирам, поддържам форма. Дори съм спаринг партньор на едно момче с увреден слух, което на два пъти стана победител на Дефлипикс игрите. При мен беше така в спорта: ако спечеля – браво, ако загубя – работи още. Това е! Докато сега в депутатската ми работа абсолютната категория е нещо размито – повече колективни постижения и по-малко контректна ефективност. Винаги е по-лесно да отчетеш сам себе си.

- Пред кого?

- Пред себе си, пред феновете. Това, с което сега се занимавам е прекалено многословно, а в спортния ми живот голямото удоволствие беше не самия медал. Изпитвах особена радост, като малчуган да ме пуснат в залата по борба заедно с майсторите на спорта в Новосибирск. После ме взеха в юношеския отбор.... Най-голямото ми щастие бе на тепиха. Медал, разбира се, е нещо приятно. Но самият процес да постигнеш целта си е много по-интересен. Когато на тренировка ти се поставя задача и ти я изпълняваш. Спомням си бяхме на един лагер с Михаил Мамиашвили (б.р. сега президент на Руската федерация по борба) и покривахме норматив на крос. Но му се наложи да навърти една обиколка повече, защото треньрът беше забравил да му запише едно пробягване. Миша дойде до финала, а бялото на очите му бе изскочило. Ето това се казва стремеж да бъдеш първи. За мен радостта беше, когато отида в залата по щанги и вдигна килограми, които по-рано не съм и пробвал. Когато със счупена ръка бягаш крос, а съперниците за теб дори са забравили да мислят, но ти не само „изкачаш от гипса”, но и печелиш. Радостта за мен е, когато съм се справил с натоварванията на тренировките. Да, след това ушите ти шумят, на автопилот си, едвам стигаш до леглото, лягаш без да виждаш нищо, а на другия ден се събуждаш - отново жив. И така живееш с години, а след това съперниците незнайо защо те гледат накриво. Ето това за мен е радоста в спорта, а не медалите. Сега удоволствие в депутатската ми работа, е когато успявам да убедя хората да правят благородни дела.

- 50 години много или малко са?

- Не съм готов да отговарям на този въпрос. Когато искат да ме вземат при по-големите в отбора, казваха ми: „Не бързай, остани още при кадетите, при юношите. При мъжете има кой да се бори”. А аз все бързах да израствам. Да стана по-голям, но не да се превърна в паметник. Чудно ми е, как някои с възрастта стават такива, сякаш са изляти от бронз. Трудно им е да вървят с крачките на Командора.... Колкото по-нататък вървиш в живота, толкова почивките стават по-продължителни и е по-сложно да се възстановиш. Как беше преди. Поболедуваш малко, цяла седмица те няма тепиха, а като се върнеш на тренировка – цялото ти тяло гори. Имаш усещането, че никога преди не си се борил. А когато си постоянно в тонус, си наобратно, като шмиргел за всички. Най-важното е, да не загубиш тонус.

- Сам ли стигнахте до този извод?

- Това лекар ми го каза, който ме зашиваше последния път. „Спреш ли – бързо ще изстинеш”, каза той.

- А кога е последният път, когато ви шиха?

- През 1996 година - гръден мускул, рамо, вени. Тогава и анестезиологът ми каза: Не спирай. Травмата е много тежка, няма никаква гаранция, че ще се възстановиш, но не спирай.

- На 50 години вече давате по-малко интервюта...

- Възможно е. Сега има наплив, но е разбираемо, юбилей. Не съм от хората, които да дават постоянно оценки и коментарии, но и не се крия в бърлогата от общуването с пресата. Един мой приятел ми бе казал веднъж: „Виж, какъв си мастит, трябва да даваш интервюта на големите издания, а ти си контактуваш с многотиражни, заводки вестничета. А аз му казвам: „ Когато бях никому непознат именно тези многотиражни заводски вестничета ми помгнаха да привлека внимание към спортната ни зала, в която останах задълго. И тази зала още работи.” Общувам не с тиражни и рейтингови медии, а с тези журналисти, с които отдавна имам отношения.

- Постоянно казвате: „Аз съм борец от миналия век”. Защо?

- Констастация. Давам си реална сметка в каква физическа кондиция се намирам. И че ми позволяма тази наглост, да излизам на тепиха и да се боря с действащи спортисти. Онази база, която съм натрупал, но тя вече е просрочила времето си. От 17 години не се състезавам. Всеки път казвам на младите: Ако не ви се получава, просто се старайте и ще видите как след месец-два ежедневните ви усилия ще дадат резултат. И моят съвет на борец от миналото е: Няма нищо невъзможно.

- Отгледали сте три деца, какъв съвет ще дадете на младите?

- Не мислете, че някой ще възпита децата ви по-добре от самите вас и не се надявайте на образователната система. Родителят е най-заинтересован за децата си. Има едва проста меркантилна връзка – колкото по-правилно възпитавате своята дъщеря или син, толкова по-безобидни и осигурени ще бъдат вашите старини.

- Какво ще пожелаете на своите братя от „братството на счупените уши” за своя юбилей?

- Не бързайте да „хапете” от живота и да се правите, че сте остарели и мастити. Останете си спортисти. За борците от тежките категории това е особено важно. А след спорта животът е още по-интересен.