- Всяка година по това време с вас започваме разговора по един и същи начин. Условията в планината се влошават, всички са предупредени колко е опасно, а накрая има жертви. Какво може да спре тази лудост?

- Отговорът е кратък и ясен. Нищо. Екстремните увлечения са като наркотик и като всеки друг наркотик в момента, в който падне белият сняг, болшинството от хората се втурват към планините като отвързани коне. Особено по-младите. Те са информирани, на “ти” със съвременните комуникации, знаят много, подготвени са, но това помага в много малка степен.

- Защо?

- Защото когато един фрирайдър види склона, просто забравя и това, което е чел, и това, за което е предупреден. Когато стане беля с някой от близките му приятели, той изтрезнява.

- Но за кратко. Гледах репортажа за онова момче, което падна под лавината и загуби живота си, неговите приятели казаха, че “такива неща просто се случват” и че “няма да се откажем от този живот”. Те продължават и дано не са те следващите, защото, ако дърпаш дявола за опашката, има голяма вероятност той да се събуди.

- Точно така. Начинът на мислене е много показателен. Момчето е право: Животът продължава, но едва ли някой си е извадил някаква поука от трагедията. Например защо това нещастие се е случило близо до ски влека?

- Какво е общото?

- Общото е следното. Два дни духа силен вятър и при този обилен снеговалеж се получават много навявания, които са потенциални лавини. Видимостта в същото време е ниска и момчетата не могат да преценят правилно ситуацията. В същото време лифтовото съоръжение е пуснато. Не че можеш да спреш лудите глави, но им помагаш да отидат по-лесно горе, което пък увеличава шансовете да се случи нещо лошо.

- Не съм планинар, но мога да се хвана на бас, че когато падне пресен сняг върху улегнала покривка - това значи лавина. Знам, че ако има очаквания за мъгла, някой ще се изгуби. А щом лаик като мен е наясно, значи всички други са наясно. Как могат да се спрат тези хлапета да правят глупости?

- Не можеш да заключиш никого в хижата. Не е въпрос дори на български манталитет. Нещастия стават и във Франция, и в Австрия, и в Швейцария, където има много строги регулации на планинската дейност. Никой дори там не може да затвори планината, но при определени условия службите към ски зоните или региона могат да затворят определени съоръжения при наличие на лавинна опасност. Лавините се бутат по изкуствен начин в района на пистите. Там операторите на курортите вече носят отговорност, а който напусне сигурните зони, си носи сам отговорност.

- У нас може ли да се разчита на Планинската спасителна служба?

- Планинската спасителна служба е регистратор на събития, на нещастни случаи. Тя изобщо не фигурира в графата “превенции”.

- Превенцията е едната страна. Хайде да поговорим малко за споделената отговорност и това колко струва на всички нас глупостта и неразумността на един индивид. Виждали ли сте някога по света началникът на Генералния щаб на една държава да води операция за издирването на изгубен в мъглата човек?

- Естествено, че не. Нито генерал, нито дори премиер-министър. Тук всичко е някакъв пиар, който дори не искам да коментирам. Във всички нормални страни има правила, които са прости и работещи. Когато ти търпиш беда, ти или човекът до теб, вдигаш телефона, обаждаш се на съответната служба и въпросът приключва. Хората идват и ти помагат. Ако е хубаво времето, вдигат хеликоптер и той до минути е при теб, а ако условията са неподходящи, тръгват спасителни групи, които тичат по планината така, както тук няма да видите хора да тичат в парка. Споделената отговорност обаче започва към самия теб. Ако ще се качваш в планината, трябва да си подготвен, да се довериш на водачи и най-вече да си застрахован. Всяка една операция в планината струва много скъпо. Не може да си безотговорен към себе си и към близките си, да настъпиш греблото и тогава да се сетиш, че то има шишове.

- Добре, вие видяхте и двата случая в Стара планина - единият, уви, почина, другият се оказа, че имал някакво виждане за живота и затова престоял в планината, без да се обажда. Но специалните сили на армията, хеликоптери тръгват да ги спасяват, а накрая сметката остана за данъкоплатците. Не видях някой от близките да каже - ето, ние ще платим.

- Вие да не мислите, че швейцарците изведнъж са проумели, че животът е безценен и спасяването му струва пари? Не, просто с времето правилата са наложени и спасяването е въпрос на принципи. Това, което там съществува, а у нас не, е въздушната спасителна помощ. Тук само ако премиерът нареди на началника на отбраната да вдигне военните хеликоптери, само тогава някой може да разчита да бъде спасен бързо. Но това е неефективна, много скъпа и неудачна система на гасене на пожари, макар често да става въпрос за сняг и лед. С малко повече воля и усилия такава система може да бъде изградена и у нас, на частна основа, със съдействието на курортите, на областните управи, но най-вече и чрез възпитаване на застрахователна култура в туристите.

- Трябва ли в градове като Банско, Добринище, Карлово и всеки друг вход към планината да има пунктове за регистрация на туристи, които тръгват по чукарите?

- Вижте, преди години имаше една много добре работеща система на споделена информация в планината. Хижарите в планините имаха задължението да регистрират всеки, който е пристигнал и тръгнал от хижата. Така във всеки момент се знаеше приблизително точно колко души има в планината, къде са и накъде вървят. Имаше и адски важно нещо, което струваше много малко пари - радиомрежата на Българския туристически съюз. Всяка хижа имаше радиостанции и цялата информация - сутрин, следобед и вечер, се докладваше какво е времето и какъв е броят на туристите. Това нещо колкото по-бързо се възстанови, толкова по-малко проблеми ще има.

- Има ли алтернатива на Планинската спасителна служба?

- Да. Има. Всеки нормален курорт в света има локална спасителна служба, която си наема хора и които носят отговорност. Вярно е, че те имат застраховка за професионалната им отговорност, обезпечени са, имат много права. Отделно съществуват и ски патрули, които са отделна организация. Например в курорта Нисеко в Япония, който е Мека на фрирайдерите от целия свят. Там спасителната служба почти няма да я видиш. На горните точки на лифтовете стоят на пост като статуи. Опънати са въжета къде може да се кара и къде не и не можеш да видиш нито един човек, който да кара извън позволените места. Само да припари някой извън парапетите, патрулът пристига, сваля те в курорта, глобяват те солено и нека да видим дали би си помислил някой да нарушава правилата. В България няма правила и затова стават бели.

- Колко пъти сте спасявали хора в планината, колко трагедии сте видели?

- Съвсем скоро правих една презентация за хеликоптерното спасяване в България от седемдесетте години до днес и чак тогава разбрах колко години са се изнизали покрай мен и си дадох сметка колко акции сме провели. Само при една акция около връх Амбарица загиналите бяха седем. При друга акция край хижа “Иван Вазов” бяха пет. Над връх Братаница - четири... Не искам да разказвам за единичните случаи. Много са, прекалено много.

- Правили сте премиера със ски по склоновете на връх Маккинли - един от най-свирепите върхове в света. Това едва ли е в графата “разумно”. Как се решавате на такова нещо?

- Решаваш и си носиш отговорността. Не се оплакваш, не мърмориш, а ако успееш, си много щастлив.

- Какво бихте посъветвали планинарите, фрирайдърите, скиорите...

- Всеки трябва да бъде подготвен за нещата, които иска да прави - екипировка, екипировка, екипировка. Задължителна е физическата подготовка, да се следват съветите на отговорните спасители и задължително застраховка.

Нашият гост

Красимир Стоянов е роден на 19 юни 1951. Преподавател по туризъм в НБУ. Планински спасител е от 1977 г. Ръководител на спасителен екип, осигуряващ международното състезание по екстремни ски, организирано от компанията “Ред Бул” и БАССЕС. Правил е екстремни спускания със ски от пик Ленин (7 134 м.) в Памир, от Маккинли (6 533 м.) в Аляска, Мальовишки коридор, Синия улей, Дяволския улей и много други.