Личната битка на нашенската амазонка започва с неуспешен брак

"Една неспокойна душа, която копнее за мир, но когато й го предложат, ще го отхвърли." Така лаконично, но точно журналистът Христо Бръзицов характеризира една от "странните птици" в нашата литература - писателката Ана Карима. Този псевдоним си избира шуменската учителка Ана Тодорова Велкова, когато през 1891 г. публикува в социалистическото списание "Ден" първия си разказ.

Дъщеря на изселник в Украйна, доброволец в Кримската война, войвода на чета и участник в Руско-турската освободителна война, тя очевидно е наследила неговия непокорен дух, защото цял живот воюва. И на литературния, и на личния, и на обществения фронт.

17-годишна, Ана се омъжва за известния социалдемократ Янко Сакъзов и му ражда две дъщери и син. Той обаче се влюбва във Вера, жената на писателя Георги Стаматов, и я напуска. Следва цивилизован развод. Тъкмо съжителството с "интелигент с турско възпитание и с много лоша свекърва", признава тя по-късно, ще я накарат да се захване с женския въпрос - да търси изход за

"спасението на поробената, беззащитна жена"

По "мой си начин", подчертава в интервюто си пред Христо Бръзицов Карима, ужасена от еманципацията, демонстрирана от Вела Благоева с нейната рязана коса и неописуема небрежност в облеклото, с неспирната цигара в устата и метнат крак върху крак.

В борбата си за женско равноправие писателката е наистина неуморима. През 1897 г., вече преселила се в София, тя основава женско образователно дружество "Съзнание", което веднага подава петиция до Народното събрание, пледирайки за допускане на жените в университета. Една от основателките и първа председателка на Българския женски съюз /1901 г./и на неговия орган в."Женски глас", Карима е отстранена с обвинение, че е присвоила пари.

Според литературоведката Катя Кузмова-Зографова истинската причина е нейното своенравие и несговорчивост, които често ще я правят неудобна. На дело тя ще влезе

във война с всички

- и с писателското съсловие, и с критиците, чиито отрицания, а често и откровен присмех, ще са единодушни. Ще си спечели насмешките на Яворов, когото сама ще вземе на мушка, ще стане прототип на главната героиня в Ст. Л. Костовата комедия "Мъжемразка", ще затъне в тежка съдебна разпра с критикуваната от нея Евгения Марс...

Ана Карима обаче показва завидна енергия в отстояването на принципите и идеите си. Обикаля неуморно страната със сказки по женския въпрос, пише ред публицистични статии под мъжкия псевдоним В. Самуров, а през 1908 г. основава нов съюз "на напредничавите жени", наречен "Равноправие", с едноименен печатен орган. Тъкмо тя открива в София през 1916 г. първото ни женско търговско училище. Ще я видим като самарянка на фронта по време на Балканската война, като активна деятелка по създаване на дружество "Инвалид" и на пансион за сираци от войните.

След атентата в църквата "Св. Неделя" писателката заминава за Париж, където пише "Апел за мира - за България", който изпраща до всички членове на Обществото на народите в Женева. Говори на митинги срещу цанковисткия режим и предоставя на Анри Барбюс изобличителни сведения за белия терор у нас, влезли в книгата му "Палачите", която по-късно превежда.

В края на 1926 г. Карима заминава за СССР - страна, която й е близка и по кръв - майка й е украинка, самата тя е родена в Украйна. Плод на това пътуване е един наивен апотеоз на съветската действителност, излязъл през 1928 г. под заглавие "В днешна Русия".

Най-драматичната битка на тая нашенска амазонка обаче е със сестра по пол и призвание - председателката на Клуба на българските писателки Евгения Марс.

Вазовата дружка отдавна е трън в очите

на Ана Карима - още през 1906 г. в своето списание "Нова струя" тя обявява разказите й за "написани бръщолевения", а и по-късно все гледа да я "клъвне" в статиите си. Според Жана Николова-Гълъбова, съвременничка и писателка, Карима просто завиждала на красивата, ухажвана и щастливо женена Марс. Самата тя била твърде невзрачна на вид и ходела облечена "като френска субретка".

Мъжкарана и по поведение - през 1917 г. даже я осъдили за нанесена телесна повреда - феминистката била направо "цапната" в устата. Държала се провокационно на събранията в Писателския съюз и току се провиквала: "Стига,бе!", "Чакай,бе!", "Млъкни, бе!" Тъкмо на нейната съпротива се приписва късното приемане на Евгения Марс в Съюза - чак през 1940-а.

Скандалът избухва

с публикуваното на 12 февруари 1937 г. във в. "Дневник" антрефиле "За клуба на писателките", с което Карима напада главно неговата председателка. Тя е обвинена, че е продала "обсебения от нея сребърен венец", народен дар на Вазов за 25-годишния му юбилей. Карима не пропуска и злъчно да заяви, че големият ни поет писал разказите и драмите на приятелката си и ги прокарвал в Народния театър.

Това вече Марс не може да изтърпи и тя подава в Софийския окръжен съд тъжба за обида на честта й. Дело номер 227 продължава с много перипетии почти цяла година. Ана Карима е изоставена от свидетелите си - най-голямата й надежда, първият критик-отрицател на Марс Антон Страшимиров, категорично отказва да даде показания. На 7 март 1938 г. Карима е осъдена на един месец тъмничен затвор и по чудо го отървава благодарение помиловката на цар Борис III. Тя обаче не мирясва и още същата година печата брошурата "Чудесата на Евгения Марс".

Останала самотна до края на дните си, Ана Карима умира през 1949 г. в хотел "Славянска беседа".