Колебанията, възходите и паденията на душата са били обект на изкуството от най-древни времена. Съвременните фрески на най-човешкия атрибут обаче понякога ни стряскат, когато потъваме в новите форми в изкуството – често в тях екстравагантното, естетическата непроницаемост, моралната деформация са водещи.

Как да възприемем тогава една поезия, която е хармонична в стилистиката си, от която струи плавна одухотвореност, едно вътрешно прозрение за стойността на заобикалящия ни свят, а тематичните полета обхващат няколко основни мотива: жената, любовта, словото, изпитанието, вярата, времето, изкуството, самотата, мечтанието.

Такава е поезията на Ангел Симеонов – човечна, достъпна, песенна, встрастена. Новата антологична книга на поета „Душата ми” (изд. „Български писател”, 2018) беше представена в изисканата галерия на хотел „Анел” (София) на 5 февруари – на връх рождения ден на Ангел Симеонов.

Събитието се водеше от Боян Ангелов – председател на СБП: „В тази книга Ангел Симеонов се е доскоснал до най-важното в този живот: отношението между битие и съзнание, а съзнанието е съвкупност между душа и дух... Всеки един от нас дълбоко в себе си вярва, че душата съществува. Именно тази душа, в която са съединени нашите чувства, Ангел Симеонов е успял да докосне по невероятен начин. Той е поет, който проглежда в безвремието”.

За характерния почерк на поета говори проф. Валери Стефанов: „Поезията е език, от който човек трудно може да се откаже. Тези картини, които виждате тук, също са език на колекционера, те са част от душевността на Ангел Симеонов. Той не се страхува да говори за своя интимен свят. Ние твърде често забравяме, че имаме език на интимността. Тук има не просто душа, има отстояване на душа... Поезията на Ангел Симеонов е такова отстояване. Той има изключително чувство за общност, за приятелство”.

В поздравленията към рожденика се включи и Вежди Рашидов: „Аз следя творчестното на Ангел от първото „драскване”. Той е един изключителен човек – вълнува се от всичко – неговата спасителна ниша е поезията. Най-хубавата лъжа за бягство от ежедневието е изкуството. Неговите стихове са автопортрет на самия него: нежен, умен, предприемчив...ангел. Бъби, приятелю, обичам те!”

Специални поздрави от Н.В. Цар Сиемон ІІ поднесе Асен Ошанов, а за работата си над книгата говори редакторът Петър Андасаров – автор на послеслов към изданието.

В краткото си експозе Ангел Симеонов призна: „Винаги съм бил в опозиция спрямо всички властимащи. Работя вече 30 години, развивайки частен бизнес, но поезията непрестанно ме е съпътствала. Да работим заедно за духовното оцеляване на този горд, многострадален български народ – обезчестен, но не и обезверен.”

Стихове от новата книга прочете актьорът Христо Чешмеджиев, поп легендата Васил Петров изпълни песни по стихове на Ангел Симеонов и музика на Росалин Наков. През последните години над 30 песни по стихове на поета Ангел Симеонов са написани от проф. Георги Костов и Росалин Наков, а изпълнението им е поверено на такива знакови имена като Йорданка Христова, Маргарита Хранова, Васил Петров, Орлин Горанов, дует „Ритон”, Силвия Кацарова, Панайот Панайотов, Теди Кацарова и Миро, Милица Божинова и др. Очевидно интелигентната публика у нас има нужда от хармоничното и облагородяващо звучене под формата на съвременен шансон, който да не тероризира съзнанието, да не извиква първичното у индивида, а да култивира изящество на дълбочинно ниво: в емоционалните, психически и социално обусловени пластове на отделната личност. А това би могло да се реализира чрез достъпно текстово послание – една изчистена от груб език поезия, чрез елегантни метафорични послания и искреност на лирическия говорител.

Чашата на поезията не би могла да побере „празната чаша на живота”, но дори само сянката на любимата жена е достатъчна, за да върне магията на пълнотата и смисъла на битието. Такива са посланията в поезията на Ангел Симеонов. Тук ще се докоснем до незавидната участ на хора от различни прослойки: артисти, поети, скитници... Ще ни прониже Яворовият копнеж („Утро в града”, „Утрото на любовта”) и Дебеляновата тъга („Вечер в града”, „Остаряла любов”), плачът на Смирненски за бедните и нещастните, скитащи по негостоприемните улици на големия град – сякаш не са минали сто години.

Критическото социално перо на Ангел Симеонов не е прикрито зад мъгляви метафори: финалът на книгата събира на едно място контрастните тези „Мечтата на депутата” и „Мечтата на скитника”, демаскира краха на надеждите, които българинът крепеше в душата си три десетилетия („Ретроспекция”, „По-добре да се напия”, „Между добро и зло”, „Преходът”), но последното стихотворение е своеобразна поанта на цялостното звучене в книгата. Защото дори най-нежната симфония се обезсмисля, ако няма небесен гръм, който да разтърси лунната летаргия на този безчовечен свят. Ангел Симеонов има само един избор – неговата психическа защита е в отстояване на моралната истина, в хуманистичната роля на изкуството. Заявил го е съвсем ясно в „Безсмъртие”:

Душата ми е пламък,

а тялото от восък се топи...

Но аз съм свещ от камък –

свещ, която не гори...

Новият век изправи пред нацията ни препятствия от всякакъв характер. Но най-зловещата деформация е в естетическото принизяване, в липсата на критерии за стойността на културния продукт, в манипулацията на общественото мнение от страна на медиите и социалните мрежи. Нищо обаче не би могло да унищожи нежната ярост на поетическия изказ и волята за промяна, които притежават поети като Ангел Симеонов. Нека отворим сърцата си за неговото слово, за песенния поклон към родината, човека и природата, създаден от таланта му.