Централният нападател на “Дженоа“ и националния отбор Андрей Гълъбинов е трето поколение представител на спортна фамилия със запазена марка у нас. Внук е на легендарен футболен вратар и син на национали по волейбол. Сега е един от едва двамата българи в италианската Серия А. Започва в школата на ЦСКА, минава през Кипър, за да направи име в Италия. В кариерата си досега е играл за 11 отбора на Апенините, а в момента защитава цветовете на най-стария футболен клуб на Ботуша – „Дженоа“. Първият му гол в елита на най-здравите отбрани в света беше не срещу кого да е, а срещу славния Джанлуиджи Буфон. В общо 244 мача в кариерата си Гълъбинов е забил 74 гола, два от които и за националния отбор на България.

Серия А

Чувствам се комфортно. Доста време ми отне, докато стигна до елита на италианския футбол, но съм щастлив, че успях да го направя. Чувството да вкараш първия гол пред собствена публика срещу „Ювентус“ и легенда като Джиджи Буфон, е невероятно. Бях много щастлив. За жалост загубихме мача. Буфон хваща доста дузпи, но в предишния мач беше парирал на Диего Фариас срещу „Каляри“ в обратния ъгъл – точно в този, в който бих дузпата. Донякъде знаех, че трябва да я бия точно там. С него малко си говорихме за мача. Коментарът там беше относно новата технология в Италия, която не се понрави много на Буфон.

„Дженоа“

Написано е на фланелката и се знае, че това е най-старият клуб в Италия. В момента не преживяваме много хубав период. Липсват резултати. Играта я има, но както казват – във футбола най-важни са точките и победите. Засега те липсват, но според мен с течение на времето, ще дойдат и резултатите. Наскоро смениха хърватския треньор Иван Юрчич. В първите два мача ме пусна да играя като титуляр, защото Джанлука Лападула имаше проблем и аз си извоювах мястото. В третия мач, точно след гола срещу Буфон и хубава изява срещу „Юве“, незнайно защо попаднах на скамейката. Не в един двубой ме е оставял резерва. Така че, ако съм честен, чувствата са смесени.

Нападателите в Италия

След Гонсало Игуаин и Пауло Дибала  човекът, на когото не му се дава толкова много кредит, е Мауро Икарди. За мен един от най-силните нападатели в света. Бих го сложил дори на първо място. Вкара три гола в дербито на Милано.

Футбол вместо волейбол

Много често ми задават този въпрос. От рода волейболисти, аз избрах футбола. Ако трябва да съм честен, не можах да опозная дядо ми Йордан Филипов, голям вратар на ЦСКА. Той почина, когато бях много малък. Израснал съм с другия ми дядо Андрей Гълъбинов – дълги години шеф на „Левски“, национал. Дори елемент на волейбола е кръстен на негово име – „гълъбинка“. Нямах много време, за да се опозная с другия ми дядо, но избрах футбола, защото от малък бях с топката в краката и нашите така и не ме спряха. Като бях малък, практикувах всички спортове – тенис, волейбол, баскетбол, футбол… Но след футбола. съм най-голям фен на волейбола. Не следя много българския футбол. Гледам най-вече класирането и говоря с момчетата, когато се събираме в националния отбор. Бях много малък, когато бях в школата на ЦСКА. Имам бегли спомени. Като всяко дете трябваше да избирам между „Левски“ и ЦСКА. На мен ми беше по-удобно да ме запишат в школата на „червените“ и там започнах. Повече съм гледал волейбол на живо. Ходих на всички мачове на баща ми. Дори и когато бе треньор на националния отбор. Може би съм бил на един мач на футболния ЦСКА. Ако паметта не ме лъже, беше с „Галатасарай“. Бяха ни избрали да подаваме топките на футболистите. Тогава Хакан Шукур беше централен нападател на турците. Това е може би най-силният ми спомен от присъствието ми в ЦСКА.

Гурбетът в чужбина

Баща ми взе решението да излезем в чужбина. Преди да отидем в Италия, бяхме в Кипър. Една година беше треньор на волейболния отбор на „Омония“. Започнах в школата на този отбор и бяха много доволни от мен. Но след една година баща ми реши да изкара цялото семейство в Италия. Беше много трудно като дете да излезеш от българската реалност. Бях свикнал с България и не беше лесно да изляза навън на такава млада възраст. Но моята фамилия винаги беше до мен и това улесни нещата. Искат се най-малко една-две години, за да се адаптираш в Италия. След това всичко си идва по натурален начин. Чувствам се половин италианец и половин българин.

Националният отбор

В Серия Б започнах може би най-силния си сезон и дойде повиквателна за националния отбор при Любо Пенев. Бях в „Авелино“ и вкарах 16 гола. Прекарах много хубава година там. Следващите две години в Новара също бяха много позитивни. Говорих по телефона с Радослав Здравков. Винаги ми е било мечта да съм деветка в националния отбор, но като малък започнах като халф в ЦСКА. Две години играх на всяка една позиция в халфовата линия. С отиването ми в Кипър реших да променя позицията и да премина към централен нападател. В Италия в началото ми беше трудно. България бе извън Европейския съюз, така че имах проблеми с картотеката. Направих проби в „Киево“ и ме одобриха. Но по това време България не беше в Европейския съюз и трябваше да заема мястото на чужденец – бразилец или аржентинец, и не можах да подпиша с тях. След като минаха първите две години, дойде „Болоня“ и подписахме. Направих лагер с първия отбор и играх за дубъла. Имах други опции да продължа, най-вече в чужбина. Имаше 2-3 отбора от Италия, между които „Дженоа“ и „Киево“. Дори се говореше за „Фиорентина“, но не беше вариант. Откакто съм в Италия, винаги мечтата ми е била да играя в Серия А. Даже преди няколко години имах оферти от Русия, Турция, дори от Англия, но на мен винаги мечтата ми е била да играя в италианския елит и затова избрах „Дженоа“.

Бащините съвети

Баща ми ми дава много съвети. Когато дебютирах в националния на мача с Беларус, ми каза: „Бъди спокоен, не се притеснявай! Знам, че е много емоционално да играеш за първи път за България, но бъди спокоен и покажи твоята игра.“ Това беше неговият съвет. Успях да вкарам първия гол във втория двубой. Но вторият ми, който вкарах срещу Малта, донякъде бе без значение, защото 1:1 беше като загуба. Най-лошото беше раздялата ни с Любо Пенев. Аз наистина се чувствах много добре с него. Играх във всеки един мач. Според мен имаше хармония между играчите. Показвахме хубав футбол. Но за жалост при треньорите е така – когато няма резултати, те са хората, които отговарят за целия отбор и носят последствията.

Отказът да играе за България

Стана много голямо объркване точно. Още за първите квалификационни мачове повиквателните бяха направени от г-н Петев. Обади ми се по телефона и моят въпрос към него беше: „Защо стана цялото това объркване в България, че съм се отказал от националния отбор, като ние, двамата се чухме точно поради тази причина и аз ви обясних защо не се връщам?“ Ще го кажа и сега накратко и ясно. Наистина не бях във форма. Играех по принуда, защото нямаше централен нападател. Много късно започнах подготовката и не бях във форма. Точно това обясних и на Петев. А да влезеш да играеш квалификации за България, когато не си готов, според мен е несериозно. Голяма чест е, че те викат в тима, но все пак като идваш в България, ти представляваш цялата страна. Няма как да си позволиш да не си във форма и да не показваш играта, която можеш. Това е, което казах на селекционера по това време. Нашият разговор бе точно преди повиквателните за първите два мача с Франция и Швеция и му зададох този въпрос, а той ми каза: „Знам, че ти никога няма как да откажеш на националния отбор. Стана голямо объркване. Съжалявам за цялото това нещо, но и двамата знаем, че не е било така.“ Тогава му казах, че това е така, но също и че „целият народ на България знае друго“. Като се върнах в България, това беше първото нещо, което уточних с настоящия селекционер Петър Хубчев. Специално ме извика и говорихме по този въпрос. Разбра, че наистина аз няма как да откажа на България. Една от моите мечти е да играя на голям форум с България, на европейско или световно първенство. За съжаление в тези квалификации попаднахме в убийствена група с Франция, Швеция и Холандия. Дори успяхме да победим Холандия вкъщи и имаме само една загуба у дома в тези квалификации. Мисля, че е крачка напред. Надявам се на предстоящите квалификации за европейското първенство да покажем играта, която демонстрираме в момента. Ако не сбъркаме вкъщи, всичко е възможно.

Идоли

Обичам да копирам всичко от всеки един централен нападател. Но нападатели, които играят с подобен на моя стил, са Ибрахимович, Дрогба, Хари Кейн, Икарди. Има много класни нападатели, от които може да се вземе по нещо.