Референдумът в Иракски Кюрдистан е за награда и с цел разширяване на територия

Събитията на международната сцена от последната седмица се движеха с главозамайващо темпо и във всички посоки и ще отнеме време докато успеем да проследим последствията от всички. Обявената победа над „Ислямска държава” в Северен Ирак и приноса й за борбата срещу тероризма; стабилността на региона на фона на очаквания референдум в Иракски Кюрдистан и постигнатото споразумение между САЩ и Русия за Сирия, са сред важните теми от световния дневен ред, по които разговаряме с доктора по арабистика и експерт по въпросите на Близкия Изток Владимир Чуков.

- Г-н Чуков, иракският премиер Хайдeр ал-Абади обяви през уикенда победа над терористите от т. нар. „Ислямска държава” в град Мосул. Какво означава това в цялостната борба срещу екстремистите и какво следва според вас оттук нататък?

- Битката за Мосул бе ключова за победата срещу халифата. Сигурно ви направи впечатление, колко дълго се проточиха сраженията за старата част на града и особено за джамията Ал-Нури, която беше символична за „Ислямска държава“, тъй като там преди три години Абу Бакр ал-Багдади се обяви за халиф. Превземането на Мосул реално слага край на това, да го наречем държавно формирование, макар и да не отговаря на разбиранията на цивилизования свят за държава, създадено на терористични основи. Както описах и в книгата си за Даеш, това формирование имаше много квази-държавнически компоненти – собствени въоръжени сили, икономика, образователна система. И с оглед на ситуацията в региона, в Близкия Изток като цяло и в Европа, имаше много силно влияние. Сега се слага край от чисто военностратегическа гледна точка, от една страна, но най-вече от психологическа. Нека си припомним, че когато Абу Бакрал ал-Багдади обяви халифата, около половин година имаше спорове има ли такава „държава” или няма, може ли да бъде наричана халифат, самият Ал-Багдади трябва ли да бъде признат за халиф? И тогава имаше кръгове, които открито подкрепяха такива идеи. С превземането на Мосул вече не стоят тези дилеми и се слага точка на тази изкривена форма на политически ислям. Затова повтарям, че победата над терористите в Мосул е ключова за разгрома на Даеш. Които започнаха като обикновена банда, превърнаха се във въоръжена милиция и достигнаха до армия, с подразделения и съответните родове войски преди поражението им в Ирак. Оттук нататък следва да проследим как ще се развият нещата в Сирия.

- Това щеше да е следващия ми въпрос, победата в Мосул предполага ли, че Даеш вече са проблем само в Сирия и съответно, няма ли групировката да се прегрупира там?

- Важно е да кажем, че иракският случай по никакъв начин не трябваше да бъде отъждествяван със сирийския. Така нареченият халифат се разпростираше на територията и на двете държави, но имаше коренно различен генезис. Сирийската и иракската държави също имаха различни партньори на терен и различни въоръжени сили в борбата срещу Даеш. Неслучайно групировката беше много по-лесно победена в Ирак, защото срещу нея стоеше стройна, организирана коалиция, водена от САЩ. Не бива да се омаловажава и фактът, че победата в Мосул не е победа срещу идеологията на „Ислямска държава” в Ирак. Има множество спящи клетки, които съществуват дори в градове, които много отдавна бяха превзети. Наскоро отново имаше атентат в град Тикрит, който беше „освободен” преди близо година.

- Същите клетки действат още от първите години на американската инвазия през 2003 г. досега и са активни независимо от политическата ситуация.

- Така е. Много назад можем да се върнем в зараждането на тероризма на иракска територия. Но в последните години бившата организация на „Ал Кайда“ в Ирак се превърна в „Ислямска държава”, която пък от своя страна израсна до нещо близко до търговска марка. Затова и огромна част от тези клетки, които преди симпатизираха на „Ал Кайда”, преминаха на страната на Даеш. Затова и виждаме атентати в Тикрит, в Рамади, във Фалуджа. Което показва, че дори „Ислямска държава” да е победена като структура на иракска територия, като идеология и доктрина има още твърде много да се направи, за да бъде изкоренена. Потвърждение за това са свидетелствата на хора, които са живели под режима на ислямистите в Мосул. Не бива да забравяме, че градът се смяташе за център на арабизма в региона. Там има военно училище, което даде не малко от кадрите на „Ислямска държава”; още от едно време Мосул е много твърд „Баас”-истки център. И там тепърва ще има много силен отпор на тези спящи елементи. Друг важен въпрос който възниква, е как оттук нататък ще бъде организиран Иракски „Сунитистан”, да го наречем. Как ще се интегрират сунитите в управлението на Ирак, до къде ще бъдат допуснати в правителството, ще се използва ли някаква федерална формула? И това са все въпроси, които съществуват отпреди появата на „Ислямска държава”. Сега, когато тя е минало, ще трябва да им се потърсят отговори.

- В края на септември предстои референдум за независимост в Иракски Кюрдистан. Как ще се отрази това на цялостната мозайка на отношенията в Ирак и съседните държави като Сирия и Турция? В контекста и на победата в Мосул, разбира се.

- Да, не трябва да се пропуска важната роля, която изиграха иракските пешмерги (б. р. - кюрдските въоръжени бригади) в битката срещу „Ислямска държава” в Северен Ирак. Но нека ви припомня, че САЩ се намесиха във войната срещу ислямистите и започнаха да ги бомбардират, едва когато Даеш вече бяха на 40 км от Ербил (б.р. – столицата на Иракски Кюрдистан). Американците имат не само утвърдени позиции в Северен Ирак, но имат и много сериозни икономически интереси в региона и дойдоха да защитават своя съюзник, регионалното правителство на Иракски Кюрдистан. В резултат на сериозния си принос властите в Ербил организират референдум, който ще обхване две допълнителни области. Това не е първият референдум за самоопределение. Просто Иракски Кюрдистан ще разшири територията си. Това е наградата, която получава за сметка на централното правителство в Багдад. В същото време съвсем естествено е президентът на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани да говори за независимост, но и той знае, че няма да получи необходимото международно признание. Което е единственото, което му липсва, за да е де факто суверенна държава. А и кюрдска държава в Северен Ирак съществува много отдавна – беше създадена още със зоните забранени за полети по време на Саддам Хюсеин – една на северните и една на южните граници. Сега, те вече имат правителство, парламент, политически партии, граници, знаме, химн – всички атрибути на държавата, освен международното признание. Което няма да получат и всички, с Масуд Барзани включително, го разбират много добре.

- Където в картината активно се намесва Турция?

- Кюрдите, като държава са, да го кажем, алтернатива на Турция, която е много по-значим стратегически фактор в региона. От една страна, за американците, които са съюзници и на двата народа, но и регионалните партньори също ще трябва да избират между Турция и Кюрдистан. С днешна дата Турция, като държава, като икономика, като регионален фактор, е много по-значима от това, което е създадено като държавна структура в северните части на Ирак. Трябва да отбележим, че постигнатото от кюрдите в Северен Ирак, няма нищо общо със ситуацията, в която се намират кюрдите в северна Сирия. Първите са прозападно ориентирани, със светски разбирания, битуващи в градска среда. За постигнатото от тях свидетелства факт, че наричат Ербил следващия Дубай – сравняват потенциала на икономиката им, с тази на Обединените арабски емирства. Говорим за държавна структура, която е ориентирана към диалог със западните партньори . И тук се намесва Турция, която ако не броим въпроса за независимостта, има много положително отношение към Иракски Кюрдистан. В Анкара предпочитат Масуд Барзани като алтернатива на Абдулла Йоджалан (б.р. – излежаващия доживотна присъда политически лидер на турските кюрди), за да покажат, че не са против кюрдите. Съвсем скоро след Рамадана се очакваше в турски съд да бъде внесена за регистрация прокюрдска турска политическа партия, която посочва именно Масуд Барзани за свой идеен лидер. А и самият Барзани има издаден турски дипломатически паспорт от над 20 години. Всичко това предполага една ясна политика от страна на Анкара в дългосрочен план за извеждане на кюрдския въпрос извън границите на Турция.

- Къде отиват кюрдите в Сирия при подобна схема?

- Сирийските кюрди не са толкова компактна група. Там монополът се държи от Сирийските демократични сили, но самите кюрди срещат открита вътрешна опозиция помежду си и срещу себе си. Същевременно обаче създадоха много силна армия – над 100 000 души. Те прилагат и принудителната военна мобилизация. Голяма част от бежанците кюрди от северна Сирия, бягат колкото от войната, толкова и от мобилизацията. Но така или иначе сирийските кюрди постигат сериозни военни успехи срещу ислямистите и в щурма за Ракка, който се води в момента, настъпват, както благодарение на организацията си, така и на контейнерите с българско оръжие и муниции, които им се доставят, както писахте в „Труд”.

- Няма ли да настъпи вакуум в тази част на Сирия, ако кюрдите се окажат де факто победителите срещу Даеш и превземат Ракка?

- Кюрдите са измислили формулата. Същата приложиха в град Манбидж (б.р. – в северна Сирия, освободен от кюрдските бригади преди година). На първо място Сирийските демократични сили не се състоят само от кюрди. Там воюват и въоръжените отряди на Сирийската национална коалиция, което е гръбнакът на признатата от Запада опозиция срещу Башар Асад. И кюрдската формула е следната: ще превземат Ракка, както направиха в Манбидж, но ще изберат местни кадри, да се занимават с управлението. Познати лица за местното население, зад гърба на които стоят кюрдските милиции. Де факто на власт са кюрдите, но де юре не са те. Турците прибягнаха до същата стратегия в окупираните при операцията им „Щитът на Ефрат” в селища в северна Сирия – управлението се дава на граждански съвети, зад които стои най-силната местна милиция. Така правят и кюрдите именно, за да удовлетворят турските претенции.

- В рамките на срещата между Владимир Путин и Доналд Тръмп в Хамбург в петък беше обявено, че е постигнато споразумение между САЩ и Русия за създаването на зони, свободни от полети и т.нар. хуманитарни кордони по границите на Сирия. Колко сериозна стъпка е това в намирането на общ език между двете големи сили за разрешаването на кризата в страната?

- Споразумението е много сериозна крачка напред, но не трябва да ни изпълва с абсолютен оптимизъм, най-малкото предвид историята на подобни споразумения и тяхната успеваемост. Между двете големи държави досега имаше две подобни споразумения, които се оказаха нетрайни. Настоящото обаче има шансовете да оцелее и просперира, защото беше обявено създаването на механизми, които да действат от гледната точка на местните, сирийските играчи. Нещо, което до този момент не беше създавано. Сега вече реално може да бъдат приложени механизмите по формата от Астана, както и чувствително по-добре тези от Женева, които реално отразяват интересите на отделните „прокси”-играчи на двете големи сили. Любопитното е, че до споразумението се стигна без Вашингтон реално да отстъпва от тезите, които защитава от години, заемайки една много по-гъвкава позиция. Най-малкото по времето на президента Барак Обама всяка военна операция трябваше да има неговото одобрение. Докато сега Доналд Тръмп остави инициативата в ръцете на Пентагона, което ще улесни военното сътрудничество между САЩ и Русия в Сирия.

Нашият гост

Проф. Владимир Чуков е арабист, университетски преподавател и учен в областта на политиката на Близкия изток и исляма. Роден е на 22 април 1960 г. в Атина, Гърция. Учи във френски колеж в Тунис, а впоследствие завършва Френската гимназия в София. Дипломира се във Факултета по обществени науки на Дамаския университет, Сирия. Преподавател в редица университети в България. Книгата му „НЕ Ислямска държава” е едно от най-задълбочените изследвания на феномена Даеш в света.