- Асене, филмът “Посоки” на режисьора Стефан Командарев с твое участие бе поставен в топ 50 на най-добрите филми в света за 2017-та година и бе отличен с много награди. На какво се дължи според теб този успех?

- Според мен се дължи основно на начина на снимане, както и на честната работа на целия екип. Сред най-големите достойнства на филма е и операторската работа, която е изработена естествено от Стефан Командарев, както и от оператора Веселин Христов.

- Стефан Командарев ти е дал възможност да избереш коя роля искаш да изпълниш във филма. Защо се спря точно на този герой?

- След като прочетох сценария и казах на Стефан коя роля съм избрал и той се изненада, не очакваше, че ще избера точно нея. Аз му викам – братле, този човек не е шофьор на такси, той просто е ангел, който се прави на шофьор, а основната му работа е да спасява самоубийци. А другата причина е, че той се явява единственият светъл образ в цялата история.

- Певицата Рут Колева направи фондация, която се грижи за психичното здраве на младежите, защото страната ни е водеща по самоубийства сред младите хора…

- Не знаех за тази статистика, ако е така е много гадно. Въпреки че като бях в Щатите през миналата година и ми казаха, че Сиатъл е градът на милионерите-самоубийци. Там хората от много бачкане просто не издържат и се хвърлят от мостовете.

- Ти никога ли не си се отчайвал?

- Не съм се отчайвал в интерес на истината. Много пъти съм стигал дъното по всякакви начини - и в работата, и икономически, и емоционално, и по всякакъв начин, но никога не съм се отчайвал, не съм се предавал и не съм казвал – край, свърши се, аз съм дотук. Дори си мисля, че човек трябва да стигне до дъното, за да може от там да се оттласне и да тръгне на някъде.

- А срещал ли си се с такива колоритни шофьори, достойни за персонажи в “Посоки”?

- О, разбира се! Да не говорим, че и баща ми беше професионален шофьор. Най-добрият му приятел и до ден-днешен е професионален шофьор и кара тирове, на 68 години е, но изглежда като 50-годишен. На тях им се случват постоянно срещи с всякакви хора и няма как да не са колоритни, защото това ги обогатява при всички положения - няма значение с какво образование са, така те трупат голям опит.

- С Калин Врачански скоро се завърнахте от успешно турне в Америка с постановката “Емигранти”. Лично за теб коя беше най-вълнуващата среща с нашите сънародници там?

- Всичките срещи там бяха вълнуващи. За мен беше изненадващо това, че хората там вече не са емигранти в този смисъл на думата, който го знаем от детските ни години, защото са свободни и могат да се приберат в България, когато си искат. Да, има икономически емигранти, защото за да си дойде цялото семейство тук, те трябва да похарчат едни 5-6 хиляди долара. В този смисъл там се усеща носталгия, докато в Европа не е така – българите там все едно са си в България. Това, което ме изкефи в Америка е, че 90 процента от българите бяха абсолютно спокойни, успели в живота си хора, които абсолютно нормално си живеят.

- А в Щатите видя ли хора, които ровят в кофите, както често се вижда тук?

- Да, например в Ел Ей на всеки ъгъл съм виждал скитници, а и навсякъде в този град мирише на урина, просто защото няма тоалетни навън и те си пикаят по ъглите. Само че, не съм сигурен, че там са стигнали до това положение, защото няма какво да работят и как да се изкарват пари. Там на тези хора просто сигурно не им се работи и така искат да живеят, докато у нас повечето от тези бездомници са притиснати от живота да живеят така и това е гадното.

В Щатите така са подредени нещата, че който работи и може да мисли, при всички положения ще живее нормално.

- Какво ти допадна най-много в Америка и в отношенията между хората там?

- Всичко ми хареса в Америка, може би защото бяхме там на турне и минавахме само от град в град, ходехме само на хубави места и се срещахме само с готини хора. Най-много ми хареса Ню Йорк. Допадна ми и тази свобода на общуването там. Това е единствената държава, в която нито за секунда не се почувствах чужденец.

- Ти си работил като охранител във времената на мутрите. Мислил ли си да направиш филм на тази тема?

- Ами, не ми се прави филм на тази тема. (Въздиша – б.а.) Не че няма история, има много хубави истории, които могат да се разкажат, но мисля, че трябва да мине малко време и ако се прави филм за това, да се направи наистина добре, както е “Кръстникът” да речем.

- С какво те провокира романа на писателят и художник Максим Тутунаров – “Най-красивата жена, която убих”, за да поискаш да заснемеш филм по него?

- Макс ми е много близък приятел! Ти откъде знаеш за тази идея? Това е една неочаквана история, с много хубаво чувство за хумор и смятам, че от нея наистина може да излезе много хубав филм! Такава история не съм виждал заснета досега, но няма да разказвам за какво става въпрос. Първо - за мен беше изненада, че въобще Макс пише, защото той е художник - това му е професията, а пък парите си изкарва като автомонтьор и беше мега странно, че изведнъж седна и написа изключително як роман.

- Кой е най-забавният и луд човек сред твоите приятели?

- Всички са луди около мен, може би защото повечето мои приятели са артисти. Тези, които не са артисти, също са луди, така че… всичките ми приятели и от спорта, и от махалата и от работата – всички са луди! Имам много приятели, Слава Богу! Още от детството имам изключително добри приятели, с които дори не е задължително да се виждаме често, но в мига, в който те ми се обадят, дори да е през нощта, или аз им се обадя, независимо за какво – те веднага са насреща!

- С коя световноизвестна актриса би искал да си партнираш в киното?

- С Анджелина Джоли много искам да си партнирам. По принцип искам да си партнирам с всички големи актриси, на мен ми е много интересно да се срещам с хора, които да провокират в мен различни неща.

- В момента над какво работиш?

- Сега репетирам “Зимата на нашето недоволство” в театър “Зад канала” и ще имаме предпремиера точно на рождения ми ден - 22 март, а на 24-ти ще е премиерата. Юрий Дачев написа пиесата по романа на любимия ми автор – Стайнбек, а режисьор е Бина Харалампиева. В момента работя и по два кино проекта, които ще режисирам, но засега няма да казвам кои.

- Скоро ще започнат абитуриентските балове. Истина ли е, че на твоя бал ти си бил с пънк прическа и не с едно, а с три момичета?

- Истина е, да, но бяха една след друга, не бях заедно и с трите. Смее се. Те бяха такива години тогава. Първо тръгнах с едната от вкъщи и бях донякъде с нея, после бях с едно друго момиче и накрая завърших с трето момиче. Нали всеки трябва да се направи на най-интересен, по наше време беше така, то и сега си е така.

- Кое събитие те развълнува най-силно в последно време?

- Напоследък истински ме развълнуваха успехите на Гришо! Надявам се Кубрат Пулев също да ни развълнува по този начин, мен спортните успехи много ме вълнуват.

- А в личен план какво те вълнува най-много?

- Естествено, че децата ми ме вълнуват най-много. Когато те постигнат нещо, или им се случи нещо хубаво, или ги видя, че се усмихват, или ги видя щастливи.

- Интересуваш ли се от политика?

- Апатичен съм към политиката и смятам, че е много мръсно и неприятно занимание.

- Наскоро твоят преподавател проф. Стефан Данаилов сподели, че е горд с теб в ефира на националното ни радио. Изненада ли те това признание от него, който по принцип е пестелив на похвали?

- Изненада ме, защото не очаквах въобще, че са му взели интервю и той говори много хубави неща за мен. Иначе никога не сме били много близки, не съм му бил любимец в класа, не сме си ходили на гости. Хвалил ме е във ВИТИЗ и после като сме работили за някакви неща, но не съм очаквал чак такива думи. Общо взето аз дължа почти всичко в тази професия на него, защото той ми даде “а” и “б” в работата, в отношението към хората, професията, себе си, как да се пласираш в пространството, много важни практически неща дължа на него.

- А кои негови критики към теб няма да забравиш?

- Не знам дали е критика, но накрая на годината, като завършвахме и той ми вика – аз щях да те скъсам на приемния изпит! Аз го попитах защо? А той - хората са дошли на изпит, вълнуват се, от това им зависи живота, а ти ми се разхождаше все едно си си у вас. Как може да си такова перде?

- Определяш Наум Шопов, като твой духовен учител. Какво научи от него?

- Наум Шопов беше явление в българския театър. Той е от типа актьори, като Тодор Колев, който е абсолютно уникален и единствен. Такова величие, пък аз имах късмета да играем пет години заедно в една пиеса на Галин Стоев. Аз ходех на абсолютно всяка негова репетиция, за да го гледам, а след това работихме заедно и в едно представление, на което той беше режисьор. Много сме си говорили с него, оставали сме по цяла нощ да си говорим и много неща научих. В тази професия има занаят, който трябва да се научи задължително и за което благодарих на Стефан Данаилов, а всичко останало е колко ти умееш за крадеш - както се краде всеки един занаят! В този смисъл аз от съвсем малък се опитвах да открадна всичко възможно от тези големи, велики актьори, на които се възхищавам – Васил Михайлов, Йосо Сърчаджиев, Стефан Данаилов, Ивайло Христов, Ицко Финци, Асен Миланов, Асен Кисимов, Петър Слабаков, с когото също съм работил, както и с Кольо Анастасов. Имаме велики актьори.

- А с какво ще запомниш Андрей Баташов, който си отиде в разцвета на таланта си?

- С него снимах като много малък и не сме били много близки, той беше малко особен човек. Аз тогава започвах, а той вече беше звезда – много успешен и добър артист. Не знам, но като че ли тези много талантливите артисти, също така прегарят много бързо.

- Ти си сънувал баща ти, който ти е казал, че на онзи свят е готино. Вярваш ли в безсмъртието на душата?

- Да, ами то ако има нещо безсмъртно това е душата, но аз по-скоро вярвам, че ние някак си се продължаваме с децата си, дори да не са нашата собствена кръв, а осиновени. Като си отгледал това дете и някак си си се вложил в него - мисля, че това е безсмъртието. Иначе никой не е отишъл и да се е върнал да каже какво е горе, но е хубаво да се успокояваме с някакви такива работи, че там са добре.

- Какво ти помага в трудни моменти и ти дава сили?

- Смятам, че човек може да се пребори с всичко и да се справи с абсолютно всяка ситуация. Аз съм оптимист и смятам, че така трябва да бъде, иначе какво – да легнем по гръб и да умираме ли?!

 

Нашият гост

Талантливият актьор Асен Блатечки е четирикратен шампион на България по карате. Той израства в спортно семейство, като баща му е бил гребец в “Олимпийски надежди”, а двамата му дядовци също са имали спортни успехи в бокса и плуването. От малък Асен тренира джудо, плуване и хандбал, но паралелно се увлича и по рисуването, дори мечтае да стане художник. След успехите, които постига в бойните спортове, той решава да стане актьор и е приет във ВИТИЗ в класа на Стефан Данаилов. Веднага след завършването му го привличат в трупата на “Сълза и смях”, където прави много запомнящи се роли. Сред постановките с негово участие са “Майсторът и Маргарита”, “Сватбата на Фигаро”, “Побъркани от любов”, “Идиот”, “Змейова сватба”, “Бившата жена на моя живот”, “Когато котката я няма”, “Смях в залата”, “Малко комедия”, “Лъжата”, на някои от които той самият е режисьор. Асен е познат у нас с многото си филмови и театрални роли, а участието му в “Посоки” и “Съдилището” на Стефан Командарев му донесоха признание и извън границите на страната ни.