Размяна на територии между Сърбия и Косово е възможно най-реалистичният път за постигане на окончателно споразумение

БЮРМ (Бивша югославска република Македония) се сдоби с ново име – република Северна Македония и уверено върви към НАТО. На Балканите само Босна, Сърбия и Косово останаха извън Алианса, макар Алианса да е в Косово. Сърбия и нейната бивша провинция вървят дълъг път за окончателното превързване на раните от войната, но краят не се вижда. Как се променя ролята на “албанската карта” на Балканите след всички тези събития.

- Президентът на Сърбия – Александър Вучич направи едно доста силно изявление, в което каза, че ще продължи да работи за сключване на споразумение с Косово, въпреки че не е никакъв оптимист, и въпреки, че осъзнава каква политическа цена ще плати лично той заради продължаващите преговори. Как тълкувате това му изказване, посланик Бобев?

- Президентът Вучич беше доста активен в диалога между Белград и Прищина и той беше на това мнение, на което са и косовските лидери, че може да е трудно, че може да е много трудно да се намери компромисното решение, към това, което се стремят – нормализиране на отношенията, но просто диалогът е без алтернатива.

- Защо?

- Няма друг път, по който да се постигне, както го казват, всеобхватно споразумение и юридически ангажиращо. Самият Вучич нееднократно е заявявал, че той знае, че това ще е трудно и цената, която той ще плати ще е скъпа. В същото време той е наясно, че този проблем не трябва да се отлага и оставя за бъдещите поколения. В този смисъл, той знаейки, че това ще е трудно, ще се опита да вложи всички усилия оттук нататък за постигане на решение. Аз също съм убеден, че решение ще се постигне много трудно и тези хора, които мислят, че това може се случи още тази година бъркат, защото ние знаем, че месеци наред диалогът практически е блокиран. Така че той първо трябва да бъде възстановен и чак тогава да се търси решението за нормализиране на двустранните отношения.

- Кой е по-емоционален в преговорите?

- Всички са емоционални. Вучич от друга страна винаги е бил по-сдържан от косовските лидери, които винаги са проявявали един оптимизъм. Дори преди няколко дни четох едно изказване на президента Хашим Тачи на една конференция в Прищина, на която той каза, че “ако не го постигнем това споразумение още тази година има опасност районът да се дестабилизира. Те продължават да мислят, че решението е предстоящо. Когато Вучич посети Северно Косово в края на миналата година, той заяви в речта си, че може и след петдесет години да е, албанци и сърби ще живеят в добросъседство. Така че той държи една реалистична линия на поведение. Той направи много за развитието на диалога безспорно. В същото време той тръна да пречупва сръбското мнение. Той беше първият, който каза “Не можем да си заравяме главата в пясъка. Не можем да се правим, че нищо не се е случило”. Всичките тези неща той ги говори, държейки в същото време сръбската позиция.

- Как обаче може да бъде постигнато едно трайно споразумение, когато, образно казано, мостът в Косовска Митровица още е затворен и от двете страни дебнат хора с оръжие, готови да умрат за каузата си? От едната страна са масовите гробове от времето на Милошевич, а от другата един капсулован анклав.

- Да, този мост още е затворен. Преди няколко месеца ходиха там и го видях. Така е.

- В такъв случай колко могат да отстъпят косоварите и колко – сърбите?

- Задавате ми един от най-сложните въпроси?

- Е това е въпросът на въпросите.

- Разбира се. Двете страни очертаха своите “червени линии”. Те са толкова раздалечени, че човек малко трудно може да си представи как би могло да се постигне това компромисно решение, за което говорите вие. И едните и другите стоят на позиции, които взаимно се изключват. Но ако ми позволите един личен спомен.

- Разбира се.

- Когато през 2011 година, избухнаха бунтовете в Северно Косово, когато се строяха барикадите на пътищата, когато имаше сблъсъци с КФОР (Мисията на НАТО в Косово, б.р.) и EULEX (цивилната мисия на ЕС в Косово, б.р.). Когато екипите на ЕС не можеха да достигнат до границата, тогава аз бях в Прищина и ако някой ми беше казал тогава – през лятото на 2011 година, че през април 2013 ще има политическо споразумение между Сърбия и Косово, аз нямаше да му повярвам – дотолкова напрегнати и невъзможни изглеждаха нещата. А то се случи.

- Тогава имаше престрелки, убити.

- Точно така. Много голямо напрегнато беше и ето, две години по-късно ние имахме споразумение. Техническият диалог, който започна под егидата на ООН, но почти веднага премина в ръцете на координиращата роля на ЕС и се задейства диалога първоначално на по-ниски нива, а след това стигна до ниво президенти на двете страни. Благодарение на това, тези две страни постигнаха няколко десетки споразумения помежду си. Разбира се сравнително лесно може да се постигне споразумение да речем за кадастралните списъци и за взаимното признаване на дипломите, но когато се търси окончателния вариант на споразумението нещата са значително по-трудни и аз затова считам, че избухна тази криза точно през летните месеци на 2018-а, когато се заговори, че се върви към окончателно споразумение. Тогава се разбра, че принципните позиции на двете страни са прекалено отдалечени една от друга. В края на краищата, ако сметнем, че това са червените линии на Косово и Сърбия, от които днес не искат да отстъпят, то споразумението може да бъде само и единствено по средата.

- Трябват много сериозни отстъпки и от двете страни.

- Винаги съм бил съгласен с Вучич, който настоява, че в компромиса и двете страни трябва да загубят по нещо. Не може, казва той, едните да получат всичко, а другите – нищо.

- Бихте ли очертали къде се намират двете линии?

- Червената линия на Косово е “Да ни признаят независимостта!” и това да позволи на страната да извърви всичко останали важни стъпки – членство в ООН, членство като по-далечна перспектива в НАТО и ЕС. Червената линия на Сърбия, което излиза от време на време в публичното пространство, звучи “Ние никога няма да признаем Косово!”. Сам виждате, че тези две червени линии взаимно се изключват. В крайна сметка днешната криза ще се преодолее и двете страни ще се върнат към диалога, но до окончателно решение на въпроса има още доста време.

- Възможен ли е, според вас, международен натиск, подобен на този върху България, Гърция и Македония, за решаването на проблема с името? Само преди две години никой не можеше да си представи, че Скопие ще клекне.

- Това е добър пример, защото в сделката за името на Македония, всички страни отстъпиха по нещо. Това си личи и по протестите в Гърция и Македония. Международен натиск има и в момента – по отношения на тези действия на Косово, които блокираха диалога. Имам предвид въвеждането на митата за сръбски стоки, превръщането на Косовските сили за сигурност в армия. Тези извънредни стопроцентови мита, които въведе Прищина, не бяха одобрени абсолютно от никого в световен мащаб, изключвам разбира се Алабния. Абсолютно всички – ООН, ЕС, НАТО, САЩ, Сърбия, страните, които стоят зад Сърбия – осъдиха действията на Прищина. Даже ако сте забелязали, САЩ отказаха виза на премиера на Косово – Рамуш Харадинай за участието му в молитвената закуска във Вашингтон. Този натиск съществува и ще продължава да съществува. Той обаче може да върне двете страни към диалога, но не и да осигури споразумението.

- Какво би било едно реалистично решение?

- Чисто хипотетично една размяна на територии може би бил реалистичния вариант. От друга страна знам какви рискове носи това, защото може да има некалкулирани рискове. Размяната на територии обаче изглежда реалистично, защото и двете страни могат да получат нещо, което ги удовлетворява. Хашим Тачи нарича това корекция на границите и ненарушаване на косовските граници. Аз не мога да си представя как може да се случи това хем да коригираш граници, хем да има размяна на територии, без да се нарушават границите. Много, много сложна е картината и не е ясно как ще се постигне това споразумение.

- Една корекция на границите, би било прецедент в Европа. Това не би ли дало мотив на Русия например да доведе докрай анексия на Абхазия и Южна Осетия например?

- Разбира се, че съществуава такава възможност. Спомнете си, че Москва оправда референдума и анексията на Крим с косовската независимост. Те казаха “Защо косовските граждани могат да гласуват за независимост, а кримските граждани да не могат?”

- След като вече е ясно, че Македония ще влезе в НАТО, умира ли идеята за Велика Албания, за която често чуваме?

- Аз не съм убеден, че някой сериозно обмисля варианта за Велика Албания. Вижте, идеята хората от една нация да живеят в една обща държава е много стара. И ние сме водили войни и сме давали хиляди, хиляди жертви за да може всички българи да живеят в една държава. Това е естествен процес. Разбира се при албанците този процес се размина с близо един век, защото въпроси, които при другите балкански народи са били актуални в края на деветнайсти, началото на двайсти век, при тях това се случва днес. Не мисля, че съществуват реални условия за реализация на някаква Велика Албания. Напротив, задавате ми въпроса за Македония, позицията и на косовското и на албанското правителство е, че те желаят една просперираща Македония, интегрирана в НАТО и ЕС като свой съсед. Албаниците, които живеят в Македония имат своите права. Разбира се Зоран Заев получи своята подкрепа за сделката за името от албанците, а те получиха нова отстъпка. Понятието “Велика Албания” се използва доста често като някакво плашило на Балканите.

- Вие сте един от първите, които говори за българско малцинство в Албания още през седемдесетте години на миналия век. Как приемате новината за признаването му?

- Това е въпрос, който е поставян от българските политици още от създаването на албанската държава, но който десетилетия не беше решаван. Лично аз няма как да не бъда удовлетворен, защото съм работил по този въпрос. Този въпрос беше разрешен, благодарение на желанието на Албания да се интегрира в Европейския съюз, което за пореден път доказва колко важен този съюз за народите на континента.

- Късно ли е това решение за българското малцинство?

- Вижте, предците на тези хора са се чувствали сто процента българи. Със създаването и развитието на темата Македония, това население е било разделено между България и Македония. Това, уви, ще остане така. Късно е вече това население изцяло да се върне към българските си корени.

Нашият гост

Боби Бобев е доктор на историческите науки в Института по балканистика при БАН. Специалист по международни отношения на Балканите през ХХ век, етнонационална проблематика и история на Албания. Специализирал е в Albanische Institut в Мюнхен, Института по славяноведения и балканистики (Москва) и British Academy (London). Бил е посланик на България в Албания и Косово.