Жестокостта на армията на Асад се обяснява със страха от това, което ще се случи в случай на поражение

В понеделник усилията на Барак Обама за сключване на сделка с Владимир Путин за прекратяване на огъня в Сирия отново не доведоха до нищо и президентът обясни това с „дефицита на доверие“ в отношенията с руския му колега. Какво още може да направи администрацията, на която вече й свършиха идеите, освен незабавно връщане към същите тези провалени преговори за прекратяване на огъня – но този път в още по-неизгодно положение?

Досега за Сирия са издигнати 17 големи мирни инициативи и то за по-малко от пет години. Сред тях са: планът на Кофи Анан от 2012 г.; планът на Брахими от същата година,; Женева 1,2 и 3; „Виенският процес“, „Инициативата на четирите комитета“. Всичките тези инициативи налетяха на неуспех. Резултатът от тях са почти пет милиона бежанци, около 8 милиона вътрешно разселени и 400 000 загинали. Защо Обама мисли, че ново споразумение за прекратяване на огъня ще даде резултат, ако всички предишни са претърпели провал? Предполагам, че той не мисли така, но когато се отказваш от политиката на военно въздействие, на тебе ти остава само политиката на дипломатическите жестове. Жестът в посока хуманитарно прекратяване на огъня в обсадения гр. Алепо напълно съответства на всички други празни изявления на президента, като например неговото искане от 2011 г. за това Башар Асад да се оттегли, или неговата червена линия по отношение на химическото оръжие, очертана през 2012 г.

Обама ще приключи своя президентски мандат след 136 дни и на новата администрация ще й е необходима нейна собствена политика за Сирия. Първата и най-важна стъпка в тази посока е отказът от „основополагащия принцип“, изразен миналата година от държавния секретар Джон Кери и руския външен министър Сергей Лавров, който гласи, че Сирия трябва да остане обединена страна. Войната в Сирия има сложен характер и в нея сериозно са въвлечени четири чужди държави, такива като Русия, Иран, Турция и САЩ, а също така най-малко пет големи недържавни бойни формирования и самият режим на Асад. Но в основата на тази война лежи антагонистичната борба за власт. Или Асад ще постигне пълна победа, или това ще направят неговите опоненти. Нито една държава не може да се съгласи с подлежащ на риск суверенитет. Ако Сирия по принцип иска да остане обединена страна, противоборстващите фракции в нея ще воюват толкова дълго, колкото смогнат, за да я направят фактически обединена.

Противоположност на пълната победа в Сирия е нейното пълно унищожение. И именно поради това пълна глупост се оказаха прогнозите на администрацията на Обама, че режимът на Асад, отстояващ интересите на четиримилионното алевитско малцинство, ще рухне точно така, както и режимът на Кадафи в Либия. Жестокостта на въоръжените сили на Асад се обяснява с техния страх от това, което ще се случи с тях в случай на поражение. А жестокостта изисква нова жестокост. Как да се постигне отдръпване от тази логика по принципа „победи или загини“? Оптималният вариант е в разделянето на страната. Тази идея не е нова, а критиците отбелязват, че плановете за разделяне търпят неуспех, че прокарването на граници ще бъде извънредно трудно, че новите граници няма да отстранят междуособното съперничество (но могат да го засилят) и че действащите странични лица (преди всичко Турция), ще получат основания и средства за това, да излязат с възражения. Всичко това е вярно, но дадените проблеми трябва да се съпоставят с възможната алтернатива, каквато може да стане разновидност на тези дипломатически усилия, които се предприемат сега.

Ще признаят ли привържениците на сегашния курс своя неуспех, когато броят на загиналите достигне 500 000? Или той трябва да достигне 1 милион? Смисълът от разделянето на Сирия не е в това, че да бъдат решени всички нейни проблеми, а в това те да бъдат намалени до минимум, поддаващ се на контрол. Бъдещо алевитско правителство по протежение на средиземноморското крайбрежие на Сирия би могло да осигури политическото оцеляване на династията Асад. А също така то може да стане безопасна етническа родина за алевитите, които ще се освободят от жестокостите и трудностите, съществуващи на останалата територия на Сирия, особено ако получат гаранции за безопасност от Русия.

Турците виждат заплаха в кюрдската зона, сливаща се с Иракски Кюрдистан. Но тя може да стане безопасно убежище за цивилното население, ако бъде защитена от американската авиация. Що се отнася до останалата част от Сирия, то за помирение ще е необходима ограничена, но решителна намеса на НАТО с цел унищожаване на Ислямска държава (ИД) в районите, в които тя се е укрепила, снабдяване и оказване на съдействие на Свободната сирийска армия, за да успее тя да свали обсадата на Алепо и да се придвижи към Дамаск. Освен това ще са необходими усилия от страна на Саудитска Арабия, Египет и Обединените арабски емирства, които трябва да разгърнат в Сирия арабски стабилизационни сили за продължителен период. Реализмът на такива планове е пряко свързан с представите за сериозността на Америка. А такива представи ще се появят само когато Обама напусне поста си.

Трябва да се каже, че по всяка от тези точки съществуват уговорки и съмнения. Ще се съгласят ли турците с разширяване на кюрдската държава? Но пък те вече са се примирили със съществуването на Иракски Кюрдистан, а САЩ могат да успокоят Анкара, ако изискат от сирийските кюрди да прекъснат връзките си с бойците на Кюрдската работническа партия (ПКК) в Турция. Ще се съгласят ли покровителите на режима на Асад със съществуването на отделна алевитска държава? Може и да се съгласят, ако алтернативата на това е пълното поражение. Лесно ли ще бъде разгромена ИД и да бъде помирена останалата част от Сирия? Не, но ИД и други подобни терористи рано или късно все едно ще се наложи да бъдат унищожени. През 90-те години на миналия век светът преживя аналогичен период на ужаси и жестокости на Балканите. Съединените щати със закъснение проведоха военна интервенция в подкрепа на техните местни поддръжници, за да бъдат постигнати решителни политически резултати. Това, което по-рано беше Югославия, сега е разделено на седем отделни страни. Постиженията на външната политика на администрацията на Клинтън могат да бъдат пример за своите наследници.)

(БГНЕС)