Баща ми е на 101 години, обича банани и шоколад

Баща ми обича бананите. Той наближава 101 години. За стогодишнината му написах текст “Баща ми юбилярят”. Публикува го в. “Труд”. Но и други вестници поискаха текстове за него. Даже обещах да напиша нещо от биографията му, богата както предполага възрастта и пътя му на лекар и професор. Но на тези години никой не може да го накара да разказва целенасочено. Понякога се отпуска, но недостатъчно. Пък и живее сам, като по няколко часа прекарва с медицинска сестра, негова гледачка. А тя не пише. Затова реших да откривам сюжетите на сегашното му битие. Колкото и ограничено да е то.

И така - баща ми обича бананите и шоколада. Не само ги обича. Те са постоянната му всекидневна храна. Купува ги сам или гледачката му. Бананите стоят на плот до хладилника му. На купчини, по които може да се разпознае последователността на покупката. Шоколадите държи в гардероба си. Не е ясно защо и не съм сигурен дали начинът на съхраняване значи йерархизация.

Но тези два продукта са надхвърлили предназначението на любима и ревниво пазена храна. С тях той черпи. Мене или друг от синовете и внуците си. С тях изказва и благодарност. Когато отида да му свърша нещо, той изпраща банан и шоколад и за дъщеря ми. Шоколадите са “Милка”, а бананите са расови и вкусни.

Защо е тази любов, та чак пристрастяване? Разбира се на такава възраст, а и когато човек може и да избира, тялото взема последното решение. Но всеки избор има и предистория. Когато бяхме деца и той пътуваше в чужбина, неизменно донасяше шоколад. Простото правило на егоцентризма гласи - защото го е обичал и така го е оценявал като важен и за нас. А в София тогава имаше вкусен марципан и готварски шоколад (наричан галантно кувертюр), но нямаше първокласен шоколад. Ако има някаква предистория с бананолюбието, не я зная.

Надявам се банановият хранителен приоритет да не е за него конюнктурен политически израз. Какъвто бананът често у нас е днес. Заспорят ли двама за величието на демокрацията, та били те и някакъв елит, непременно ще цъфне аргументът банан. Какво по-убедително доказателство, че социализмът издишал, от това, че комунистите продавали банани само около Нова година. Вярно - за всеки уважаващ се демократ, но не е истина. Защото бананът се мъдреше целогодишно на витрините на няколкото така наречени представителни магазини в София. Но малцина го купуваха заради огромната му някогашна цена. Всъщност равна на сегашната - 2,50 лв.

Така, лека-полека, най-разпространената версия за главния българския дисидент стана отсъствието на банана. Или ако искате - рядкото му като слънчево затъмнение присъствие. И това се оказа достатъчно да съзрее и узрее българското недоволство. Като така след време ще изникне идеята да съградим паметник на всемогъщия роден дисидент - банана. И отсега предчувствам като каква причина ще се появи да не го построим - ще зациклим на спора дръжката отгоре ли да бъде или не. Или пък - дали е задължително скулпторът също да е бил дисидент.

Говорим с баща ми, като му давам предимството той да води разговора. Откъм мене участието е викане, а в някои моменти - писане. Та от време на време говорният ми апарат трябва да си почине. И аз отивам до прозореца. В този апартамент съм живял до двадесетата си годишнина. Винаги съм обичал гледката от прозореца - с панорама към Витоша, с вътрешните дворове, с две тополи, които в детството ми едва достигаха височината на долния етаж. А днес са най-високопоставените неща в махалата. Много високопоставени! Добре, че хората не го осъзнават. Иначе - да са ги скършили.

Но сега не разсъждавам за пропуските в щаденето на величията. Оглеждам какво няма и какво ми липсва от пейзажа. Откривам - няма ги двете дървета мушмули. То е част от огражданяването на града. Като съвсем малък най-впечатлен бях от две имена на плодове - рошкови и мушмули, със забележителното и рядко срещано в средата “ш”. До рошковите бях стигнал по литературен път. В някакъв разказ бях чел как колониални войници, настанили се в София след капитулацията ни в Първата световна война, ядели любимите си рошкови. Никой около мене не ги знаеше рошковите. Докато в някаква ранна юношеска есен отнякъде някой внесе и ги пусна в магазините - едни сухи сладнеещи шушулки. За пореден път огромното любопитство завърши с грандиозно разочарование.

Но мушмулите на детството не бяха литература. Едни невисоки разклонени дървета, които всяка година раждаха много плод. И се превръщаха в изпитание за малчуганите. На търпението - трябваше да ги чакаме дълго да омекнат на дървото. Или да загният - както казваха възрастните. Изпитание още и на смелостта, от днешна гледна точка - на нахалството ни да посегнем на чуждия плод. С изпитанията се справяхме, щото собствениците не ги беряха. В онези времена на обща собственост сигурно са се бояли да защитят своята. Щото детето и тогава беше свещена ценност, но не му позволяваха да разбойничи.

Изяждахме ги с удоволствие. Те бяха само част от онези удивително вкусни родни плодове - редицата сортове круши (от юли до зимата), ябълките (от петровките, та цялата зима), дините (жълти, розови, кървавочервени), гроздето (хамбургският мискет, булгара и т. н.), черешите, вишните, джанките, пъпешите… Де ги?! В тази компания мушмулите - не зная защо, но не и без литературни напъни, изглеждаха като бедни роднини, гледани с насмешка: “сбръчкана като мушмула”. Плодът се използва и наравно със сливата в смекчения, та по-малко циничен език на узряващите момчетии. Пък и не само в техния.

“Знаеш ли, не виждам някогашните мушмули”, крещя на баща ми. “Какво, какво?”, пита той. “Мушмули”, взимам го с пълно гърло. “А-а-а”, разбра накрая. И махна с ръка пренебрежително. Това е жестът му, значещ и “не си струва да говорим”, и “няма да стане”. Ще е измислица, ако напиша, че в този момент поглежда към бананите. Но подтекстът са си те. А аз и този път не сполучих да задам тема на разговора ни.

Тръгвам си. Той ме изпраща, целува ме и стои на вратата, докато ме вижда. Бях се отдалечил на пет минути път, когато звънна мобифонът ми. Баща ми! Толкова скоро може да е само поредният пожар. Пардон, да се иска от мене да действам като при пожар. Вдигам и: “Другия път да ми донесеш мушмули!” Толкова. “Дадено”, ама казано с надеждата да забрави. Щото цялата есен видях само веднъж по пазарите мушмули. Една щайгица на земята и цена 4 лв. за килограм. Бедният български роднина беше задминал дваж бананите. Е, извинявай, родителю. Така хубаво си свикнал с бананите.

P. S. Написаното важи най-вече за политици, общественици и политолози. Тъй де. Както се върти колелото на историята, след бананите на социализма може да дойде ред на мушмулите на демокрацията.