Безсловесни ли останахме…

Освен гений на рисунката Илия Бешков е и голям майстор на словото

И сега прибавете към заглавието - та не казваме добра дума за Словото на Бешков. Не го вкарваме в книжнината с важни послания, отминаваме го като ненужно. Доволстваме от едно остроумно, но оспоримо изказване на Емилиян Станев: “Добре че Бешков не науми да става писател. Иначе всички щяхме да бъдем излишни.”

Прозира ми тук горделивостта на създателя на повести и разкази. А авторът на други и къси жанрове само е можел да стане писател.

Художествената проза, есетата, писмата, интервютата, мислите, записваните насаме /от Ст. Сивриев/ и от лекции /от студенти на Бешков/ монолози стигат да го наречем мислител. Но не и писател, като че ли е създавал ноти или изображения. Написаното и записаното Бешково Слово по обем не е по-малко от сътвореното от Дебелянов или Вапцаров. Не ще продължа сравнението с качеството, защото мнозинството по-лесно възприема разказа и стиха. Но не оценява и цени останалото Слово. По-щедро от писателското е художническото съсловие. Само със 17 известни картини /зная и една, осемнадесета/ там са признали писателя Константин Величков за виден художник.

Всъщност къде е границата на художествеността, за да наречем някого писател? Къде? Ами в нас. Там, където преставаме да забелязваме информиращата ни приказливост на текста. И започваме да изпитваме наслада /наричана естетическа/, да долавяме живото и Божественото, да пускаме антените си за послания. Има ли значение дали това произлиза от определен литературен жанр - стихотворение, разказ, роман, есе, публицистика. Навярно има за недозрелия, който си представя литературата като съчинителство. Но за истинския познавач значение има само Словото, т. е. това, съдържащо високата духовност. Впрочем да не се правя на откривател. Бешков е съзнавал това. Защото е наричал литературата Словото с главно С. И е създавал Слово, а не литература. В малки изящни форми. Та няма карикатуристът и илюстраторът, т. е. авторът в най-малко времепоглъщащите жанрове в изобразителното изкуство, да седне да пише романи само да доказва, че е писател.

Все пак нека отдадем заслуженото на това, което е донесло сегашното признание на Бешков. Роденият в 1901 г. Илия Дунов Бешков завършва Художествената академия /такава става Рисувалното училище в 1921 г./ в 1926 г. в класа по живопис на проф. Никола Маринов. Учителства една година и се захваща с карикатурата и рисунката. /С какво ли не още, което наричаме изкуство или артистична изява, той се е захващал успешно./ При наличието на редица талантливи карикатуристи той бързо става водещ в жанра. Заради блестящите си национални типажи и обобщения, естествено улучили и актуалната проблемност, и с рисуваческото си изящество. Нетърпелив глас ми подсказва - и заради смелостта. Но зная, че тя става отличително качество, когато съпътства останалото, достигнало до значимост.

Последните 8 години от живота си Бешков е професор в Художествената академия. За студентите си той е Учителя, защото ги посвещава не само в техническите тънкости на рисуването, но и в служенето на изкуството и на духовността. Тогава, 1952 г., в хода на записваните беседи/монолози със Ст. Сивриев той става и по-дисциплиниран служител на перото - записва това, което преди само е изговарял. Така от Учител на студентството той се превръща и в Учител на народа. В този, който обобщава в своето Слово заложените и натрупаните национални и философски ценности. И ги превръща във всеобщ олтар, където можещ да се помолиш, покаеш и приемеш за своя мъдростта на нацията и на нейния изразител. Само че в онези години на пренебрегнат национален дух и опит заради вярата, че с икономическото разрастване се преобразява и Човекът, Бешков е възприеман като странник, неукротен застаряващ бунтар и затворен в своята рисунка виртуоз. Не се промени това и в поумняването на късния соц, и в полудяването след 1989 г.

Но какво е Бешков в Словото? На първо място е честен към него. Всеки му текст е органичен изблик, състояние на духа и мисълта, което заслужава да бъде изречено и споделено. Писателската му дисциплинираност не се изразява във всекидневна работа и в реализация на набелязани цели, а в последователно служене на вътрешното непогрешимо усещане за значимост.

Бешковото Слово се движи като в посоките на света в 4 координати: Живот, Смърт, Изкуство, Слово. И то в техните категорично оголени форми, а не в завоалирано многословие и иносказателност. Сърцевината на неговата философия е в намирането на смисъла и същността на всякое от тях. Само по себе си, но и в техните съотнасяния. Бешков не е посветен, а убеден християнин. И като повеля да живеем праведно, в съгласие със себе си и без насилие. И като убеденост, че след смъртта има друг живот, за който, обаче, не вярва, че е по-добрият, както е според Вярата. Т. е., той е прероден богомил или - ако това изглежда надуто, е духовен продължител на богомилството.

Досещате се, че у нас, живеещите вече 130 години в авторитаризъм, личности като Бешков не са желани от властта. Но той е достатъчно голям, за да не му упражняват само насилие. По времето на Борис III той е и затварян, и търсен и викан в полицията. А пък самият цар е колекционирал Бешковите карикатури с лика си. Още по-куриозно е било отношението към художника в тоталитаризма. Разбира се, бил e ограничаван. Но властта се е опитвала да го ухажва и да го превърне в довереник. През 1953 г. при него отива Живко Живков, един от интелигентните тогавашни ръководители. Съобщава му, че е пратен от най-високо място /Вълко Червенков/ и запитва от какво има нужда и как да му услужат. Бешков започва да се гаври с предложението, импровизирайки всякакви думи /и мисли/ с корена на служа и услужвам. На третия път той все пак отговаря на въпроса: “Моркови”. Не зная дали зеленчукът е случайно подбран или е взет от израза “с морков и с камшик”. Ж. Живков запазва самообладание, т. е. добрия тон в абсурда. Само моли Бешков писмено да потвърди “желанието” си. И художникът го прави. Лекуващият го лекар, д-р Пастухов, свидетел на случая, е видял два пъти правителствена кола да доставя моркови в дома на Бешков. А сигурно е имало и още...

Така с двустранно лицемерие се е утвърдил статутът на художника - независим и неподкупен, но представляващ заплаха. Поради щото - незакачан, но публично маргинализиран. Но Бешков вече се е бил превърнал в Рисунка. И в Слово.

Бешкови текстове

Докато се превърнете в рисунка

Но има една истина: колкото повече може човек - да работи, да рисува! Аз ви го казвам: ако не работите - загубени сте! Не изпущайте случая да рисувате постоянно и съзнателно! Иначе смъртта ще ви завари такива, каквито сте, и все едно, че не сте се раждали... Защо ще изтървавате този случай? Сто пътя имате, но да се превърнете в рисунка заслужава! Сто пътя пред един, който ще ви отнеме всякакъв живот, който ще ви глътне и вас, и раждането ви! И заедно с вас ще глътне и майките ви, и бащите ви, и свободата ви, и всичко!... Защото борбата на този свят не е толкова да се нахраним, а да не умрем! Бащите ви ядоха манна в пусти­нята, били са в благоволение и пак измряха. Смъртта ги глътна и не остана нищо... Рисувайте, рисувайте, докато се превърнете в рисунка... Както Бах се превърна в музика и из­пълни цялата вселена, както Моцарт. Как си представяте Леонардо? Той вече е влязъл и никой не го е усетил. Влязъл навсякъде, по целия свят - влиза и излиза, по-убедителен от всичко! Не се е изгубил като дух. Като попаднеш в него и ти живееш в него. Повярвайте в рисунката и вашето спасе­ние ще бъде съвършено. А заедно с това спасявате и всички останали повече, отколкото ако им дадете един хляб, което също е хубаво нещо!... Има време и за хляб, и за деца да ро­дите, и за всичко. Но другото е първо! Ама не да застанеш пред изкуството, да му се мусиш като че ли си в конфликт с него. Както казват: “Който е турил ръката си на ралото и се обръща назад - не е орач!”

Миланчо

Бях малък. Когато не впрягаха конете и воловете, из­пращаха ме да ги паса далеко от село, в широкото поле. С мене идваше и Милан - малко куче, привързано към на­шия добитък и към торбичката ми с хляб. Почнех ли да ям, той проследяваше с очи залъците от торбичката до устата ми - преглътнех ли, напразно преглъщаше и той. Хлябът биваше малко, сиренцето - още по-малко, а праз лук Миланчо не ядеше. Беше ми много жал, като го гледах гладен и добър. Мислех си - ако му дам хляба и сиренцето, за да се насити, нему ще стане ли жал за мене? Не вярвах, че ще ме пожали, както аз него, и като му се сърдех за това негово безсърдечие, изяждах хляба и сиренцето сам.

Интервюто

Много обичам интервюто. В него човек винаги лъже. Зададените въпроси не интересуват запитвача, а отговори­те са най-грижливо съчинена лъжа. Така само интервюто става изкуство.

Нима е възможно един известен репортер и един лау­реат да си разменят истински въпроси и отговори в при­съствието на 200-300 хиляди читатели!

Аз не чета чужди интервюта, а само собствените си. Толкова убедително съм лъгал в тях, че като ги чета, всич­ко става съвсем истина.

Въобще разговорите между хората са лъжливи.

Никой възпитан човек не рискува да каже една истина и лицето на другия. Ако не излъже, ще отнеме правото и удоволствието на другия също да лъже, а такъв разговор е мъчителен. Такива разговори въобще няма, освен ония, които по пътя на искреността завършват със скандал.

Честните и искрени хора никой не интервюира. Те не умеят да лъжат и да забавляват - нито другите, нито себе си.

Една от моите шеги

... Милостта е чужда за жената, защото милостта неми­нуемо буди и изисква благодарност, а жената никога не благодари - тя получава и взема.

Жената предпочита да получи любов, ласка, нежност, но и за тях не благодари в сърцето си, защото смята, че те са нейни, че тя ги е причини­ла у мъжа, поради което не тя, а той трябва да є благода­ри. Изобщо тя не се чувства с нищо задължена към мъжа, дори и към бога, защото ка­то го роди във Витлеемските ясли, сметна го во веки задължен ней...

Умението на жената да измамва се равнява по сила на природата. Както приро­дата, тя не бърка никога, не е подсъдна, нито виновна.

Само безумен може да об­вини жената или природата, защото те са утробата на света. Разумно е обаче да се па­зиш и от природата, и от жената.

Владая (моята последна шега)

От три дни съм в болницата във Владая. Човек не се връща жив от болница, освен ако случайно или погрешно е попаднал там.

Никаква надежда! Гледат ме внимателно - като непогребан мъртвец. Всичко ми е ясно и известно. Новото е кучешкият лай на владайските псета, коректността на прислугата и естествената добрина на хората. Чистият зи­мен въздух се носи благодатно над тоя нерадостен и гроз­ничък пейзаж - малко див и осъден на вечна бедност. Между мене и тая природа няма нищо общо.

Аз ще умра тука. Кучешкият лай ще остане - през про­летта и лятото ще се смеси с мириса на чубрица и топъл човешки дъх. Но аз ще бъда съвсем, съвсем далече...

Лекуването ми е една от шегите на моя живот. Може би най-тъжната.

Не крия, че плача често, но не мога да определя точно за какво - затова и не бива да бъда обвиняван.

Все пак кучешкият лай и звездите ще останат, а това може да изпълни с утеха едно умиращо сърце.

Владая, 12 януари 1958 г.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Изкуства