Без АЕЦ “Белене” се лишаваме от атомна енергетика

Бъдещата реализация на проекта не може да стане без пряко участие на „Атомстрой­експорт“

Истината ще стане известна едва след провеждане на прозрачна състезателна процедура

Дебатът около отговорите на въпроса “има ли нужда България от нова ядрена централа?” е с претенция да влезе в класациите на “Гинес” за най-продължително дискутирания енергиен проект в света. Към днешна дата са изминали 37 години от декларативното решение на държавата през 1981 г. тази централа да се строи. С последното решение на сегашното правителство за отмяна на забраната от 2012 г. за строителството на АЕЦ “Белене”, дебатът излиза от публичната фаза, досега семантично инкорпориран между тезите за “нероден Петко” и “ефектът на Дънинг-Крюгер”*, с което, надявам се, ще се даде възможност окончателното решение да бъде взето от професионалистите. Не искам да бъда разбран неправилно, но в този дебат съм повече от 20 г. и, за съжаление констатирам, че професионалното начало в него става все по-слабо и “размито”.

Очевидно е, че днес АЕЦ “Белене” не се вписва в реалностите на ценово и режимно небалансираната ни електроенергийна система. Нова базова ядрена мощност от около 2200 Мвт сега, би поставила енергийната ни система в тежък режим на управление и балансиране.

Ако направим проекция към 2030 г., картината ще изглежда коренно различно от сегашната, по редица причини, по-съществените от които са:

Лицензът за експлоатация на 5-и блок с удължаването от 10 г. ще изтече през 2027 г. и с последваща опция от 5 г., евентуално до 2032 г., а за 6-и блок - 2031 г., (36 г.). След тези оптимистични срокове ще се наложи да се простим с ядрената си енергетика и ще лишим енергийната система от 2150 Мвт базова, надеждна, беземисионна мощност, която е на разположение 24 часа в денонощието, около 8000 часа годишно, инвариантна по отношение на природно-климатичните фактори.

От друга страна, действията на правителството за “дерогация” на новата емисионна референтна рамка на ЕС, по всяка вероятност ще имат успех и, при определени условия, може да удължи експлоатацията на нашите ТЕЦ на въглища и след 2030 г., но това не означава, че ще можем да ги експлоатираме.

Опасността за ТЕЦ-овете идва от планираното от ЕК увеличаване на цената на емисиите СО2. Като доказателство - през февруари м.г. цената на тон СО2 беше 5,35 €/тон. Сега е 13,86 €/тон. По оценката на прогнозите, отразени в разработката на Центъра за изследване на демокрацията “Пътна карта за развитието на българската електроенергетика до 2050 г.: основни жалони”, а именно, че “Моделираното увеличение на цената на емисиите следва референтния сценарий на ЕС за 2016 г., който показва, че цената на един тон емисии въглероден двуокис се покачва от 33 евро през 2030 на 88 евро през 2050”. Тази прогноза, с висока степен на вероятност показва, че ще се наложи да изведем от експлоатация нашите ТЕЦ-ове по чисто икономически причини. При емисионен коефициент 1,41 тона СО2 за 1 Мвтч ще се наложи, в най-добрия случай, да плащаме 46,53 €/Мвтч емисии СО2 при нулева цена на тока, или, само за емисии на ТЕЦ-вете, ежегодно следва да плащаме около 586 млн. евро. Това означава цена на тока за най-евтината ни централа ТЕЦ “Марица-изток”2 от порядъка на 100 €/Мвтч. Дори да приемем силно завишените прогнози за цена на електроенергията от нова АЕЦ в размер на 80 €/Мвтч, ще икономисаме 586 млн. евро от емисии и не по-малко от около 252 млн. евро от разликата до 100 €/Мвтч на ТЕЦ-овете. Това означава изключително добро пазарно експониране на новата АЕЦ, още през 2030 г.

Само тези два аргумента показват огромния риск – в периода 2030 -2035 г. да формираме дефицит в електроенергийния ни баланс между 4000 и 5000 Мвт базова и подвърхова мощност.

Важно е да отбележим, че през 2032 г. изтича срокът на експлоатация, икономически и технологически, на основните ни фотоволтаични електроцентрали, монтирани през 2012 г. Това означава нови инвестиции и преференциални цени, в най-добрия случай, около 80 €/Мвт – съизмерими със завишените прогнозни цени за нова АЕЦ, но с тази разлика, че при еднаква инвестиция за АЕЦ и ФЕЦ срокът за експлоатация на последните е три пъти по-малък. Така например, за замяна на 2020 Мвт ядрена мощност са необходими 13 333 Мвт “на пик” ФЕЦ, за строителството на които са необходими същите 10 млрд.евро, както за АЕЦ, но за срок за експлоатация 20 г., а не 60 г.

С тези няколко аргумента, които не изчерпват останалите, коментирани в публичното пространство, става ясно, че след 2030 г. нова АЕЦ е не просто необходима, а крайно необходима, за да имаме енергийна система въобще. Практиката показва, че варианти с “виртуални централи”, т.е. внос на електроенергия, не са икономически и стратегически балансирани.

Спорът за прогнозната цена на електроенергията от нова АЕЦ е безпредметен, защото може да се извърши само на базата на публичен, сертифициран финансов модел, при сравнимост на инвестиционните и експлоатационните разходи, планирана норма за възвращаемост на собствен и привлечен капитал, цената на финансовия ресурс, амортизационния модел, срокът за откупуване, данъчния модел и т.н.

За да се включа и аз в този дебат за цената, твърдя, че при 40 €/Мвтч проектът е с лоши параметри, при 60 €/Мвтч – с оптимални; при 70 и 80 €/Мвтч – свръх ликвиден. Моделът, по който са получени тези резултати, се базира на лицензиран модел, използван през 1998 г. при преговорите на “Булгаргаз” с “Газпром” и допълнен с елементи от моделите за ценообразуване за “американските” ТЕЦ-ове и моделът на HSBC.

Последното решение на правителството за рестарта на проекта за строителство на нова ядрена мощност на площадка “Белене“ дава отговор на редица дискутируеми досега в публичното пространство въпроси, което съвпада с моето мнение, отразено в публичното пространство, а именно:

Централата ще се изгражда на площадка “Белене“;

Държавата ще апортира направените досега разходи като дялово участие в собствения капитал на проекта, в размер, не по-малък от 34 % (блокираща квота). При прогнозен бюджет на проекта 10 млрд. евро (завишен не по-малко с 20%) и при потвърдена оценка на досега направените разходи в размер на 1,5 млрд. евро и при отношение “собствен/привлечен» капитал - 30%/70%, размерът на дяловото участие на държавата може да достигне до 49%;

Участието на ДП “РАО” в работната група при формулиране на решението на правителството е гаранция, че въпросите за съхранение на отработеното ядрено гориво и управлението и съхранението на радиоактивните отпадъци имат своето нормативно и проектно решение;

Участието на Китайската национална ядрена корпорация като инвеститор в проекта може да бъде само след участие в открита състезателна процедура с другите потенциални участници и е твърде спорно, ако е свързано с желанието да се монтират реактори, китайско производство, нелицензирани на територията на ЕС;

Всеки участник в процедурата е “добре дошъл”, ако приеме предварителните условия: да не изисква държавна гаранция за неговия дял в собствения и привлечен капитал; да не изисква договор за задължително изкупуване на преференциална цена (договор за разлики) на произведената от АЕЦ електроенергия.

Разбира се, че бъдещата реализация на проекта не може да стане без пряко участие на “Атомстройекспорт”, като ИДС (инженеринг, доставка, строителство) контрактор (по правилата на ФИДИК), възможно и като инвеститор.

Новият елемент в ролята на руската страна е потвърдената готовност да извърши препроектиране “в движение”, за хармонизация на оборудването на ядрения остров - руско производство с електро генериращата част и системите за управление, производство на ЕС и/или САЩ.

Най-накрая - истината за бъдещето на проекта за изграждане на нова АЕЦ на площадка “Белене” ще стане известна едва след провеждане на прозрачна състезателна процедура за потенциалните инвеститори. Тяхното наличие или отсъствие ще реши съдбата на проекта окончателно и ще даде отговор относно оценката за “жизненост”, надеждност, ядрена безопасност, конкурентоспособност и др.

Писмата за намерения от редица инвеститори ще станат реалност при закупуването на тръжните документи, подаване на обвързващи оферти, подкрепени от “гаранции за участие” в размер, не по-нисък от 500 млн. евро.

При обявяване на открита тръжна процедура до края на т.г. можем да очакваме “първи бетон” в началото на 2020 г. Отчитайки готовността на оборудването на ядрения остров, първият реактор следа да заработи не по-късно от 2028 г., а вторият - 2030 г.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи