Фердинанд мечтаел за нашенци с титли, но липсвали мераклии

Знае се, че младият княз е посрещнат в София през 1887 г. без особен ентусиазъм. Въпреки арките, гирляндите и момите, които му поднасят хляб и сол във всяко селище по пътя му. Въпреки угощенията с печени агнета, баници и домашна ракия, която за чужденците е отвратителна на вкус и вони. Както казва един хроникьор за посрещането: „урата бяха редки, викаха не гражданите, а школуваните войници“. Самият Фердинанд – още млад, строен и тънък момък, се оглежда плахо и всичко му изглежда мръсно, некрасиво и... миризливо. Години по-късно всички ще се убедят, че княжеският нос е много чувствителен на аромати. Дотам, че при влизането си в Двореца, щом пристъпва прага на кабинета и спалнята, започва да мърмори, че още се усеща миризмата на княз Александър. И другите сетива на младия владетел са чувствителни, поради което приближените му са винаги в очакване на скандал: заради несръчни маниери, недобър вид на ястие или гънка на дрехата, заради увехнали във вазата цветя или липса на бон тон.

Дворецът, който заварва Фердинанд, му се струва неудобен и лишен от блясък. При това е пълен с мишки и дървеници, които биват прогонени с голям труд и не без помощта на задгранични специалисти. Неведнъж той негодува и твърди, че сградата е като къща на обикновен виенски рентиер, не прилича на дворец. Затова още от първия ден на пристигането си се разпорежда да бъде преустроена, премебелирана, претапицирана, застлана с дебели килими, отрупана с любимите му бронзови бонбониери, портрети на роднини в скъпи рамки, табакери, вази, украшения... Строят се допълнително зали и крило за княгинята. Едно от първите му изисквания е облеклото на тези, които го посещават и с които се среща по време на скитанията си из страната. Добри Ганчев, неговият първи учител по български език, ще напише по-късно в спомените си, че веднага след съобщението от двореца, че е предпочетен за тази работа, му напомнят, че трябва да се яви за урока във фрак. „Фрак?! Где фрак? У колко души имаше тогава фракове? Само някои от министрите и не всички“. Налага се да вземе в заем от един приятел. Драган Цанков по този повод люто псува и се заканва, че ще влезе в Двореца с шаечено сетре и беневреци. Още по-затруднени са кметовете, с които Фердинанд се среща от време на време. Нерядко малограмотни, далеч от етикета, незнаещи немски език, с

груби отрудени ръце, които не познават бели ръкавици

За тях официалното облекло е непривично, те са хора, „навикнали да ходят без горня риза, без жилетка, твърде често с подпетени обуща, за по-голяма лекота“.

Един близък на Двореца наблюдател пише: „Раждан и расъл в страна, гдето титлите за хората са тъй необходими, както и шапките им, на княз Фердинанд се виждаше много грозно да се обръща към министри, към високи чиновници само с едно господиносване“.

Така се стига до идеята да бъде склонен Стефан Стамболов и правителството и у нас да се въведе „институтът за титулованото чиновничество“. Обзет от тази мисъл, князът започва да говори често за това, да дава пример с Австрия, Германия, Франция... Търси съмишленици с думите:

Как би прилягало да кажеш: „Маркиз Стоилов... Конт Начович...”

Много скоро обаче българите в свитата на владетеля го разочароват с реакцията си по темата. Един от тях направо му казва: „Тез контове и маркизи, утре кат паднат от власт, кой ще им дава средства, за да поддържат високото си достойнство?“ Князът отговаря: „Държавата“, но е наясно, че това няма как да се случи в България. Подсещат го и за друго, още по-конфузно обстоятелство: бащите на бъдещите маркизи и барони са още живи и повечето от тях орат земята или са терзии, бакали, кондурджии. Нали ще им се смеят хората, нали самите те ще се чувстват неловко, ако синовете им изведнъж се окажат аристократи?

Дълго време още Фердинанд не се отказва от идеята да насади в българската земя „аристократическите титули“. Докато накрая, под въздействие на своето обкръжение и непосредствен досег с действителността, много успешно сам той побългарява на моменти и обноските си, и речта си. Почва да крещи и да обижда, когато не е в настроение, да

сипе ругатни – отначало на маджарски

а после и на български. Твърди се, че почнал да се обръща към приближените си: бай Лука, бай Христу, бай Георги... А в тесен, интимен кръг си позволявал да подлага на подигравки и присмех свои служители и политици, както и близките им – нарича Ив. Ев. Гешов „изтърван заек”, Начович – „Велзевул“, Маджаров – „Конската глава“, г-жа Чомакова – „кокошката“... Мдааа, не много благородно и аристократично като привичка. Процесът обаче е двустранен: част от свитата му (главно селянчета от Пирдоп, както злослови един съвременник) също се променя, но в обратна посока: проговарят немски и френски, научават се да танцуват бални танци, свикват и те да носят пръстени, браслети, карфици със скъпоценни камъни. Един от тях – Димитър Станчов, частният секретар на Фердинанд, дори се жени за госпожица дьо Грьоно, истинска френска аристократка, за голям потрес на неговите роднини, които считат този брачен съюз за срам и петно върху името на фамилията.