Не зная дали така трябва да наричам Ем. Станев /1907-1979 г./, след като той е склонен да приема тезата, че богомилите са държаворушители. От друга страна писателят заявява за героя си от „Антихрист”: „И този Теофил съм аз.” А Теофил се сближава с богомилите, които са търсачи на Истината. Без да отричат и без да спират да почитат Бога. Което прави и Ем. Станев в целия си живот на възходящо търсене на истината за Словото.

В първия свой писателски стадий – на дебютната си книга „Примамливи блясъци” /1938 г./ и в следващи една-две, той е в плен на непосредствените си впечатления и опит. В тези години – от 1932 до 1944 той е дребен чиновник в софийската община. Повечето му герои са със същия социален статус на обикновени служители, но са по-скоро проекция на яда и болката му за погубенатата им духовност, отколкото изразители и носители на социален заряд. Емилиян Станевите чиновници са жертви на мачкащи ги институции, но и на собствена безпомощност. Поради което не ги е удостоил със състрадание и болка за съществуванието им. Поднася ни ги с хладна безпощадност, без да ползва от арсенала си добродушния облагородяващ безполезността хумор. А писателят споделя социалния им статус, но в изобразяването им съзнателно ни убеждава колко е далеч от битийния им статут.

До началото на чиновничеството си Ем. Станев е търсел реализация в няколко посоки. Учи живопис в Художествената академия при един от водещите преподаватели в нейната история – проф. Цено Тодоров. Отказва го професорът с думите: „Няма да стане художник, не вижда светлосенките.” По настояване на баща си „записах само да му угодя финанси и търговия в Свободния университет”. Резултатът е 5-6 заверени семестъра и нито един взет изпит. И така, в градчето Елена, дето се е установило семейството, се сдобива със славата на човек, от когото нищо няма да излезе. Същевременно, без да е преценил тогавашното си можене, пише пиеси, които не довършва. Докато открие подходящата форма на избуяващите си умения – разказа.

Още от ранна възраст Ем. Станев ходи на лов. Но тази му страст не е само трайно мъжко увлечение, а – общуване с природата, постепенно превръщащо се от наблюдение в разбиране и съпреживяване на нейната същност и закони. И когато натрупаното достига критичната си маса за споделяне, той се заема с одухотвореното му представяне на читателя. Така, вече воден колкото от опита си в бита, толкова и от собствената потребност, Ем. Станев навлиза във втория си писателски стадий – наричан най-често анималистичен. Но няма да е грешка да го кръстим и пантеистичен. За децата той измисля герои, различни от литературно и фолклорно традиционните вълци, лисици, мечки и зайци, на които съумява да придаде и човешко поведение, присадено към инстинктивното действие на съответния животински вид. Забележителната му книга тук е „През гори и води. Прикллюченията на един таралеж и на една костенурка” /1943 г./, която е и първият световен връх в творчеството му.

В анималистичните си творби за възрастни не се опитва да сродява човешкото с животинското поведение, макар и някъде да открива близост. Там животните са това, което са – водени от инстинкти жертви или хищници, участници с тези си роли в битката за живот. Макар че писателската пластика, организирана освен от усета за Слово и от овладяно познание, да ги отдалечава от буквалната натуралистична същност на преследвачи, разгонени самки и самци, убийци. И да ги прави по-близки до нас човеците най-вече с проблема за смъртта.

В края на 1944 г. отива да възстановява ловното стопанство „Буковец” в Еленския балкан. Повече от година в най-трудното време на мъст и жестокост той е встрани от властовото насилие. Но е и далеч от събитийността, наситена с готови сюжети. Ала е сред природата, все още благодатна за неизчерпалия се анималист. И е взел на работа при себе си българин, американски гражданин, кръстосвал света като моряк. Ем. Станев обединява в един разказ поведението на този лесен за пренасяне в повествование колоритен житейски персонаж с впечатленията си от непрекъснато призвеждащата сюжети разгадана от него природа. Ражда се повестта „Когато скрежът се топи” /1950 г./, изпълнена с хумор и поетичност. И същевременно изглеждаща като знак за нова промяна. По-късно Ем. Станев доверява : „За мене тя /природата/ е вече нещо изживяно и, бих казал, разбрано. Тя не предизвиква в мене интерес. И сега, като пиша, се мъча да изобразя пейзажа само с две изречения... Сега ме интересува човекът.”

Задава се третият и най-висш писателски стадий, последната метаморфоза на Ем. Станев. Него можем да обозначим с откровението: „Истинската литература, истинското изкуство започва от душевните кладенци…” Не че Ем. Станев не е надниквал в тях в по-ранната си белетристика, както и в граничните за метаморфозата повести „В тихата вечер” и „Крадецът на праскови”. Но го е правил инцидентно, с писателски инстинкт. Сега вече разгадаването на човека с цялата му сложност и противоречивост; със заложената му обреченост да създава, служи и се бори с идеи, идеали и догми се превръща в първостепенна художествена цел. Но тази му нагласа не го тика да го изобразява извън времето и неговия социум и да го денационализира. Напротив, едновременно с интереса към човека въобще, за Ем. Станев се разтварят вратите на България – вратите на времето и на дълговечните национални същности. Обвързано с тези нагласи, у него се утвърждава стремежът към по-обемен повествователен изказ – към романа. Който се превръща във водещ жанр в последните 25 години от живота му.

Първата и най-важна творба, чието писане изгражда новия Ем. Станев, е романът „Иван Кондарев” – първата му част излиза в 1958 г., а втората – в 1964 г. В хода на дълго продължилото му създаване писателят превръща в кредо първоначалния си засилен интерес към човека и към историята и съдбата на България. Променя се и маниерът му на работа – сега той извършва внимателна подготовка, като чете архиви, мемоари и исторически трудове, за да стигне до духа на времето и го направи романова атмосфера.

Едва ли друго време щеше да отпусне някому 14 години, за да претърпи сложната метаморфоза и да стигне до забележителни върхове. Вярно, писателят получава щедри дивиденти от предишните си постижения – непрекъснато издават анималистичните и детските му творби, филмират негови повести. Но го постига и с цената на неособено значими компромиси с властта, с които си извоюва свободата да върви по своя път. Това доведе до там, че след 1989 г. намръщени и съмнителни демократи се правят, че не забелязват романа „Иван Кондарев”, пък и самия автор. Отговорът на такива правоверни дава творчеството на Ем. Станев – като при всеки велик владелец на Словото то с дълбочината и мъдростта на посланията си е опровержение на всяко тоталитарно насилие и власт.

„Гневът” на отрицателите на „Иван Кондарев” е заради сюжетното време – България след Първата световна война и Септемврийското въстание в 1923 г. И заради лявата ориентация на главния му герой. Всъщност, с тази си позиция „сърдитите” на писателя доказват, че не са разбрали същността на романовия стадий в творчеството му. Който се състои от „Иван Кондарев”, „Легенда за Сибин, преславския княз” /смятат я и за повест/, „Антихрист”. Сюжетното време в „Легенда за Сибин” е след приемането на християнството и началото на богомилството, т. е. в Х век; в „Антихрист” е преди падането под турско робство, т. е. в края на ХІV век. С разлика от по няколко столетия общото сюжетно време в трите творби, приведено към историческото, включва 10 века българска история. Не каква да е, а – историята на българската християнска цивилизация. Почти от нейното начало и без нейните кошмарни робства – до времето на сериозна криза и наченки на обществен разпад, предизвикани от тежкия удар върху националния идеал за обединение с поражението от войните от 1912-1918 г. Всяко едно от избраните сюжетни времена е върхово историческо време. За „Антихрист” и „Иван Кондарев” казах вече, а в „Легенда за Сибин” то е заради смяната на цивилизациите.

Този сюжетно-времеви избор е достатъчен аргумент да заявя, че Ем. Станев пише един роман в няколко части. Романът за християнската цивилизация в България, осъществяваща се в неспирно противодействие с богомилството. /Ще напомня, че анархистите у нас, чийто дух витае в „Иван Кондарев”, приемат богомилството като святост./ Във всяка една от творбите героите са достатъчно обществено представителни /в „Антихрист” са водещи исторически личности – патриарсите Тедосий ІІ и Евтимий/, за да приемем, че изразяват същностните духовни, философски, религиозни и поведенчески търсения на времето си. В романите на Ем. Станев търсачите принадлежат както на консерватизма, догматиката, съзерцателната вгледаност, така и на опитите да се предизвика обществена промяна с идеалистична и хуманистична оправданост. Те не са герои-схеми на един от двата типажа, а са заредени с жива емоционалност и действеност. И носят както своята българска вечност, така и багажа на историческото време. Да, това са прекрасни романи, но най-вече, защото извършват аналитична дисекция на българската същност, на нейното сложно и драматично, но запазващо се ядро. Което пулсира и излъчва въпроси и съмнения, но и топлота и достойнство, а така и противоречивост. Като автора си, който споделя: „Жена ми казва – ти си най-противоречивият човек”. Създал, обаче, в това си качество, най-велики романи.

"Дневници от различни години" на големия български писател Емилиян Станев са писани в самота, без мисълта за читатели. Но колкото и лични да са, те са мъдри и изненадващи откровения за човека, твореца, епохата и вътрешните терзания на един велик дух. Предлагаме ви подбрани откъси от тях.

 

ИЗ „ЛИТЕРАТУРНА АНКЕТА С ЕМИЛИЯН СТАНЕВ”

Другарю Станев, как се породи у вас мисълта да напишете „Крадецът на пра­скови"?

Крадецът на праскови" като замисъл се появи доста рано, още в 36-а година. Един ден, като се разхождах, почнах да размиш­лявам върху моите спомени от войната. Бях се срещнал с мой връст­ник и разговаряхме с него какво сме изживели като деца през 1915—1920 година. И аз си спомних за пленниците, за Марино поле с купите сено и слама, за тези нещастници, които патрулите прекар­ваха през лозята. Спомних си как един ден ги видях като пъстро стадо от хора, което мирише на пикоч. Спомних си как веднаж като дете отидох с баща си на гости у един полковник. Този полковник беше женен и имаше някакъв син. За сина нищо не си спомням, но за жена му си спомням. Тя беше със синя рокля. И тази жена със синя рокля, чието лице ясно не помня, беше неземно хубава за мен, много красива. Тя се натрапи в паметта ми. Близо до нашето лозе имаше друг полковник, който притежаваше едно място, цялото обрасло с храсти. Беше малко див, свадлив. С малко котеш­ки, прилепнали уши, с алаброс. По някакъв начин образът на този полковник и синята дама се свързаха. Аз се спомних как през ева­куацията отидох в Търново да видя нашето лозе, което вече не съ­ществуваше. Спомних си тия лета, когато видях жар-птица, тъж­ната красота на опустелия от войната град. Всичкото това се свър­за и един ден, беше през зимата, седнах. . .

Трийсет и шеста година замислих тая работа, но не започнах да я пиша. Едва през 1948 година, след като бях написал други книги, сюжетът се възвърна вече стройно, с фабулата му,с всичкото му. Седнах на масата с шапка, балтон и ботуши, защото нямах отопление. . .

В София го написах. След това „В тиха вечер". През време на евакуацията бях в провинцията. И там видях един убит парти­занин. Беше як мъж. После чух една история, някой ми разказа как избягал от полицията. И тук не мога да ви кажа и не помня с какви други елементи се съчета. Видях този мой герой, как влиза в градчето, как яде мекици, как го улавят, как го затварят в паян­товото здание, всичките тези истории. В „Антихрист" се върнах към моя душевен живот от дете, като го пренесох в онуй време. В тази книга, мисля, че съм нарисувал душевните етапи, през които съм минал с отрицанието към бог, към Христос, към църква, с всичките ми съмнения. Ето, тъй се роди тази книжка.

Но все пак какъв беше конкретният повод? Някакъв външен повод?

Конкретният повод? Запознаването ми със старобългарската книжнина. Чрез нея изникна Теофил. И този Теофил съм аз. Дойде от мен, отвътре. Тя е най-автобиографичната ми книга, въпреки че там съм монах от XIV столетие. В Търново обичам да съзерцавам развали­ните, понеже от дете съм ходил по тия криви улички, да възстановявам във въображението си стария град.

Друго нещо, как да го изразя. Ако ми рекат, че не съм писател, няма да се разсърдя. Оставам си пак аз, който може да се радва, да гледа, да мисли, да се забавлява. Ако някой вземе да напише например, че моите книги не ги е писал Емилиян Станев, ами ги е писал Иван Илиев, нека бъде Иван Илиев. Налита ме с тая архива, дето жена ми е събрала в един цял шкаф, да запаля печката и да я изгоря. За какво ще се занимавате с тези работи? Ето моите книги. От книгите ми съдете, пишете, отричайте ме, признавайте ме, как­вото щете. Няма да ме залъжете с безсмъртие и слава. Не мога да ви обясня защо имам такова отношение. Може би от голяма над­менност, гордост, от някакъв особен български нихилизъм?

За никаква слава не държа, особено на тези години. Аз оби­чам да се смея понякога със сериозни неща. И когато съм в настро­ение говоря драстично, с парадокси, защото твърде много съм жи­вял на този свят. Не искам да кажа, че това, което моето въоб­ражение ми е подсказвало, съм го написал. Пък и защо е трябвало да го напиша? Но бялата хартия ми е създавала голямо удовол­ствие: например да се посмея на нещо, на което друг не може да се смее, да хвана някаква тайна. Жена ми казва — ти си най-противо­речивият човек. Да, най-противоречивият. Но не мисля, че съм лош. За титли и звания нито съм се борил, нито съм ги чакал. Като че ли за мене литературата е нещо случайно, покрай другото. Макар че толкова нощи ми е отнемала, толкова часове съм се вълнувал и пр.

Но тъй, като че ли е само част от моя живот, но не най-важ­ната. Никога не съм смятал, че за да пише, човек трябва да има спе­циални условия. Има ли в главата, има и на хартията. Писал съм в кухнята на масата с едно глупаво перо. Има ли го, ще излезе, няма ли го, нищо не става, където и да си. Малко смешен изглеждам по­някога, но. . .

 

ИЗ „ДНЕВНИЦИ от РАЗЛИЧНИ ГОДИНИ”

"Дневници от различни години" на големия български писател Емилиян Станев са писани в самота, без мисълта за читатели. Но колкото и лични да са, те са мъдри и изненадващи откровения за човека, твореца, епохата и вътрешните терзания на един велик дух. Предлагаме ви подбрани откъси от тях.

1

Мъките на един народ да се изгради вът­решно и да се саморазбере - това е и ли­тературата му. Гордеем се с „революци­онното" си минало и настояще, без да разбираме кое е позор и кое е слава. Я да си дадем сметка колко струват рево­люционните и „прогресивни идеи" на на­шата интелигенция? Например в Маке­дония. Кой грък или сърбин искаше да освободи Македония и после тя сама да се присъедини към държавата му? Но ние се разделихме и опълчихме един на друг като централисти, върховисти, комунисти, анархисти, избихме се и там и в улиците на София накрая загубихме тая наша земя. Ганчо Потуранчо, Ганчо Цървуланчо, в каква люлка се люлееш!

Българинът - неуверен в себе си, не се познава, съмнява се дори в истинността на своето съществувание, не може да каже добър ли е или зъл по своя вътрешна преценка, да преценява делата си. В ду­шата му е тъмнина, дори когато казва, че обича някого или нещо, защото зад тая обич е скрита завистта, недоверие­то, мнителността. Прави си оглушки за морални задължения и вътрешни гласо­ве, потиска ги, души ги... Не вярва в ду­ха, само в парите и властта. Лесно се хва­ща в чуждото, защото „своето" е жалко и отминало и не може да оцени ориги­налните кълнове в него. Оттам е „прогресивен" (уж де!). Бунтът е в същност­та му, понеже в нищо не е уверен и е веч­но незадоволен. От друга страна, като невежа се надценява, но това е колкото за лице, тъй като не се чувства уверен в себе си, винаги е обиден и щом се озове пред чужденци, започва да се слага (от сметка), но преди това е нахален и се самоизтъква. Потаен, саможив - мрази бо­гатите и властниците, но стига да се добере до властта или до парите, веднага обръща другия край и казва „кесийката, идеали - бош лаф". Ту озлобен към об­ществените недъзи, които са в самия него, ту равнодушен към тях, щом докопа кокала. Оттам и неуравновесен и егоис­тичен. Зад неговата „толерантност" се таи неизличим нихилизъм. Това е по­стоянната му драма...

Кой развали българския език? Полуинтелигенцията, която днес властва. Пише­те истината, ако смеете! След Освобож­дението също такива полуграмотни взе­ха властта и сега е същото. Така е, кога­то тоя народ живя дълго с обезглавена интелигенция...

Като размисля над себе си и над наши­те работи, виждам се жалък, да нарису­вам най-същественото, да разбера и що за народ сме ние, българите. Склонен съм да приема, че по съвсем друг начин възприемаме света, но главно - не вяр­ваме в Бога (в най-широк смисъл на то­ва понятие), в духа, и това е главната ни беда. Но днес нима Европа не се отрече от духа?

Нито едно съсловие у нас не е завършвало историческия си път. Селячеството създаде земеделското движение. На девети беше обезглавено, а сега го унищожаваме като класа. Еснафът не довърши историческата си мисия – освобождението на страната на турско робство икономически го унищожи, а синовете му отрекоха бащите си. Чорбаджийството се изроди и загина от новата буржоазия, преди да даде своя принос в политическия живот. Буржоазията не завърши нормално ролята си, оказа се без корен и лесно я изтръгнаха след Девети септември. Интелигенцията ни винаги е била присадена на чужд корен и пр. България е страна на ветровете от север и запад. Те издухват всичко нейно и самобитно. Ето ти тема за голям роман...

Понякога се мъча да повярвам в бъдещето на тоя народ, да го оправдавам, да гледам на нашата сегашна действителност като на нещо преходно, като на криза, неизбежна в такова основно преустройство, но колкото по-често се срещам с нашите „ръководители", толкова по­вече се отчайвам. Говорим за високораз­вито общество, а няма общество: има ди­ва индивидуалност, отчуждение на из­нервени, невярващи в бъдещето хора, особено между по-умните и наблюдател­ните, в които не е помръкнала съвестта. Нашият народ е корумпиран народ - ко­румпираха го още след Освобождение­то партизаните и политическите му мъ­же, корумпиран бе и от турчина, сега други го развалят и тъй като той е недо­верчив, мнителен, непочтен, защото ни­що не почита освен парите и силата про­дължава да действа и мисли с мантали­тета си...

2

Разсъдъкът на човека е най-висшето нещо, създадено от природата, той е по- висш от самата природа, която е пълна с противоречия и води към смъртта, а разсъдъкът отрича смъртта и се стреми към безсмъртие. В природата няма нравственост, а разсъдъкът създава нравстве­ни закони и понятието красота.

Величието на Русия е създадено от лу­ди, но това е руска лудост, лудост на един велик народ с месиански бог!

Няма идея без свои мошеници. В това се състои световната трагедия.

Късогледството и забравата са исто­рическа наследственост не само у нас, но изобщо за човека.

Каква наука е историята? Както и педагогията. В първата живите говорят за умрелите, а във втората развалените възрастни искат да възпитават неразвалените деца...

Казват, битието определя мисленето. Аз пък мисля, че какъвто му е умът, такъв му е битът.

Аз винаги съм сам със себе си и именно аз съм мъчител на себе си.

Злото ражда зло, това е също закономер­ност. И така злото става тотално за целия свят.

Към всичко подхождай с любов - към цветето, към дървото, към птицата, към човека, дори когато той не заслужава такова чувство, иначе няма да разбираш, т. е. да прощаваш...

Избор и свободна воля... Не всякога чо­век ще избере доброто, по-често - дявола, отколкото ангела. Вярно, и аз може би участвам в битието на моя създател (Бог), но аз греша и често се опълчвам срещу това битие... Аз съм детермини­ран от многобройни диалектично свързани помежду си причини и в самия мен и между мен и обществената среда. Да зависиш от Бога и да бъдеш автономен това не разбирам. Неотомизмът отделя човека от природата, като го прави уж автономен по отношение на нея, но го заробва към Бога.

Ах, тая природа, ние до такава степен си въобразяваме, че сме над нея, че нейните закони, смятаме, не се отнасят до нас!... А самият Бог да не би да е вън от нея?

Някой разбира конете, друг звездите, трети паричните работи... Обаче огромно число от хората са сляпородени за красотата и без връзка с отвъдното.

Трябва ли да приема, че днес се извършва процес на „взаимно проникване- взаимодействие между различните култури"?, както пише Тейар дьо Шарден. Ами ако тъкмо това е Вавилонската кула? И може ли да се смесват култури, всяка от които естетически и фактически отрича нещо от другата. Суперцивилизация? Никога не е съществувала тя. Тоя християнски персонализъм е опти­мистична спекулация за утешение на за­гиващата европейска култура, илюзия за „постепенна хуманизация на човечество­то". Екзистенциализъм, структурализъм, персонализъм - гърчове, агония...

Между милиардите хора, живели на зе­мята, между гениалните, мъдреците, имало е и религиозни гении, люде с из­вънредни души, свързани със загадъч­ността на вселената. Те са хора-чудеса сами по себе си и са доказателства за съ­ществуванието на един отвъден свят, към който сега науката се домогва. Аз вярвам в неговото съществувание...

3

ЩО Е ТАЛАНТ? Той представлява цялото душевно съдържание, всички душевни процеси на художника, цялата негова личност. Талантът, подобно на вътрешен скрит механизъм, поглъща и запазва, без да се правят за това съзнател­ни усилия, отделни впечатления, образи, движения, игри на светлината, улични картини и пр., за да ги извади, когато потрябват. Тая деятелност непрекъснато обогатява с впечатления ума и душата на художника, тя го измъчва, тя го хвърля в съмнения и размисъл, тя се превръща в някакъв демон и понякога заплашва неговото душевно и физическо здраве. Колкото по-добре е устроен този въ­трешен апарат, този втори поглед в художника, толкова по-богат е неговият натюрел, толкова по-големи са позна­нията му за живота. Талантливият човек прилича на огромна камбанария с хиляди камбани и когато зазвучи едната, нейният резонанс подемат всички останали. Всеки талант се ражда с повишена интели­гентност и усет за красивото. Естествено външни и вътрешни условия са не­обходими, както почвата, светлината и благата са необходими, за да разцъфне едно цвете. Но и при тая съвкупност талантът би се развил само ако го има, защото никога не никне цвете там, където няма семе. Никаква образованост, хитрини, умувания и теории няма да създадат талант. Което не се е пърчило, не ще се кози - казва народът.

Високохудожествено произведение не може да се напише, ако самият народ не го е вече написал, т.е. ако не възникне преди това в общественото съзнание.

ВЕДРОСТ, ведро изкуство, разбира се, не може без ирония. Томас Ман е взел това от Гьоте. Е, да, но какво значи вед­рост в изкуството? Виталност, здраве, уравновесеност, да стоиш над всички мъ­чителни въпроси, трагедии и да си подсвиркваш? Нима така не постъпва все­ки ВЕДЪР обикновен човек, който знае, че е смъртен, че утре може да бъде сра­зен от болест, нещастие, загуба и пр. зло­полуки? Ако се замисли човек, ще за­ключи, че тая ведрост е толкова обикно­вено качество - Томас Ман само е философствал над нея. И все пак той е прав. Без ведрост е калпавото, лошото изкуст­во.

Само в приказките (знаменателно е, че днес приказки не се пишат) естетичното се покрива с етичното, красотата с доброто. Оттам Андерсен или Шехеризиадата са толкова очарователни и за възрастните.

Писателят загуби просветителската си и възпитателната си роля, ролята на оня, който някога отговаряше на големите въпроси за човека и живота. Днес чака­ме от науката да отгатне тайните на би­тието. В тоя забързан дявол знае накъде свят ходим като сомнамбули.