Водеща роля в създаването му е на генерал Иван Инзов

Тази есен се навършиха 160 години от Болградска гимназия, в която са учили много прочути сънародници

Има един град, който от близо двеста години е неофициалната, духовната „столица“ на бесарабските българи – Болград, център на населения с наши сънародници едноименен район в Одеска област на Украйна. Макар днес да е със скромно като численост население, градът е знаков за нашата национална история, просвета и култура. Съвременните държавни граници ограничават ролята му само в украинската част на Бесарабия, но във времето, когато историко-географската област е в състава на Руската империя или Румъния, Болград е естественият център и на българските селища в днешна Молдова. В състава на бесарабската българска общност тогава органично влизат и гагаузите – онези наши сънародници, които поради ред обстоятелства говорят на т.нар. гагаузки език, но пазят българската си православна вяра, имена, обичаи и традиции.

Замисълът за създаването на главен „български град“ (“Болград“ е съкратен вариант на руското „Болгарский град“) има своите корени. Нека припомним идеята на епископ Софроний Врачански за българска автономна област (“прото-държава“) на север от Дунав под егидата на Руската империя. Мечтите на Софроний не се осъществяват, но все пак нещо от неговия проект е възприето от руската администрация. Водещата роля е на генерал Иван Инзов (1768–1845) – човекът, който с право е тачен като основател на града. След неговата смърт признателните ни сънародници пренасят от Одеса в своя град тленните останки на „бащата на българите“ и ги полагат в изградения от тях мавзолей. Впрочем, първоначалната идея е в град да бъде превърнато близкото село Табаки. Затова името „Болград“ през 1819-1821 г. е носено от това селище на преселници от Северна Добруджа през руско-турската война от 1806–1812 г. Ген. Инзов преценява, че новият „Български град“ трябва да бъде изграден на по-подходящо място, а първите му жители са именно от Табаки. Израстването на града се „случва“ след руско-турската война от 1828-1829 г., известна по името на ген. Дибич „Забалкански“. След несправедливия за нас Одрински мирен договор (1829 г.) хиляди семейства, преди всичко от Югоизточна България, са принудени да напуснат родните си места. Основен фактор е страхът от репресиите на турските власти, но в някои случаи преселението е насилствено – Руската империя се стреми да осигури трудолюбиво население в новите си земи в Северното Причерноморие. След войната в Болград се появяват Сливенска и Ямболска махала, докато онази на по-ранните заселници е наричана „Туканска“ – на живелите „тук“ преди това. Водеща е ролята на преселниците от Сливен, носители на градски бит, мислене и предприемчивост. Д-р Иван Селимински разказва: „Онези, които отидоха в Бесарабия, като видяха мястото, което бе предназначено за това заселване, че е пусто и безводно, без гори и че центърът на което е Болград, град, който не се различава от едно село, започнаха да се съмняват в бъдещето си добруване. Като си спомнеха за родната страна (...),започнаха да се проклинат... След време обаче прилежанието им бе богато възнаградено, както личи от тяхното сегашно състояние...“

За по-малко от десетина години Болград наистина се превръща в духовен и културен център. След като събират средства и материали, полагайки доброволен труд, на 29 октомври 1838 г. бесарабските българи се сдобиват с великолепен храм – съборът (катедралата) „Свето Преображение Господне“, следващ най-добрите образци на църковната архитектура в имперската столица Санкт Петербург! Неслучайно храмовият празник се чества като Ден на бесарабските българи, а тази есен се навършиха 180 години от изграждането на този символ на вярата и изконното българско родолюбие. За съжаление, юбилеят не получи особен отзвук у нас (едно от малкото изключения е предаването „Вяра и общество“ на Горан Благоев), при това беше вгорчен от поведението на тамошната духовна власт под върховенството на московския патриарх. В тържествената литургия българите бяха споменати между другото... Уви, от страна на нашата православна църква и досега няма реакция на това откровено кощунство.

Навсякъде, където историческите превратности са запокитили части от нашия народ, българите първо строят църкви и училища. Идеята за централно училище, което да обучава българчета от цяла Бесарабия, призвани на свой ред да станат учители, въобще „учени хора“ в своите села, е изказана още от прочутия българофил Юрий Венелин (1802-1839). Тя намира привърженици в местното родолюбиво и жадно за просвета българско общество, но се сблъсква с имперската бюрокрация. След Кримската война (1853–1856) Болград и по-голямата част от българските села в Бесарабия попадат в границите на княжеството Молдова, а няколко години по-късно на обединена Румъния. Княз на Молдова тогава е българинът Никола Богориди, син на Стефан Богориди и правнук на Софроний Врачански. Гражданите на Болград получават подкрепа и от Георги С. Раковски, бъдещият „патриарх“ на националната ни революция.

Така на 28 юни 1858 г. е учредено „Народното централно училище“ в Болград. Открито официално на 1 май 1859 г., училището, което отговаря на стандартите за гимназия, играе изключителна роля за израстването на българското образование – не само в Бесарабия, но и в поробеното Отечество. Нека споменем поне имената на директорите Сава Радулов, Димитър Мутев, Георги Маркович, Теодосий Икономов, д-р Васил Берон, Павел Теодорович, Георги Стаменов... Благодарение на действената обществена подкрепа, през 1861 г. Болградската гимназия вече разполага със своя печатница! В нея до 1878 г. са публикувани над седемдесет книги и учебници, списанието „Общ труд“, вестник „Български глас“... Българското общество в Болград, чиято водеща сила е именно гимназията, взема живо участие във всички политически, църковни и културни събития и процеси, които вълнуват целокупната българска нация. В гимназията учат бъдещите революционери Ангел Кънчев и Олимпий Панов, будни българчета не само от Бесарабия, но и от Мизия, Тракия и Македония. Не е случайно, че в Болград е създаден един от най-активните задгранични революционни комитети, а градът и околните села са посещавани и от самия Васил Левски. Съвсем естествено през 1877 г. петнадесет ученици се записват в Българското Опълчение. В Болград е изграден паметник на стотиците опълченци от Бесарабия, проливали своята кръв за освобождението на прародината България в боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново...

Независимо от налаганите от румънската власт ограничения, гимназията израства като общобългарско просветно огнище. Тя дава на България министър-председателите Димитър Греков и Александър Малинов, министри и депутати, юристи, учени, преподаватели в Софийския университет. Сред тях са първият му ректор акад. Александър Теодоров-Балан, както и ректорът за цели четири мандата проф. Димитър Агура, професорите Стефан Георгиев, Атанас Тинтеров, Иван Славов, Васил Маринов, Васил Василев – водещи имена във филологията, историята, биологията, математиката, физиката, правото... Възпитаници на Болградската гимназия са видният юрист и историк акад. Гаврил Занетов, създателите на българската опера Иван Вульпе и Николай Николаев, „патриархът на българското войнство“ ген. Данаил Николаев, генералите Георги Тодоров, Атанас Назлъмов, Иван Златанов, Кирил Радионов, легендарният ген. Иван Колев, още много офицери, учители, кметове, областни управители, съдии, прокурори, други висши администратори в свободна България.

Тази есен се навършиха 160 години от създаването на Болградската гимназия, която днес носи името на Георги С. Раковски. Както никога годишнината беше отбелязана със знаковата подкрепа на самата България, и то на най-високо равнище. Държим непременно да отбележим и проведения конкурс за есе на тема „160 години Болградска гимназия – извор на родолюбие“, организиран от областната администрация в Сливен и Министерството на образованието. Участваха десетки ученици от цяла България и техни връстници от Болград. Очаква се скоро да излезе сборник с творбите на наградените участници, в които можем да открием не само много знания и усърдие, но тяхното, понякога по детски неподправено съпреживяване на българското национално единство. И какво по-хубаво от това – нали именно учителите и възпитаниците на Болградската гимназия доказаха с делата си, че границите не могат да попречат на единството на един народ.