Скулпторът Панайот Димитров - Понката отброи 1870 сбирки на хедонисти в ателието си

40 години търновски сибарити псуват и свалят правителства в петък

Цели четири десетилетия продължават прочутите сбирки на интелектуалци в ателието на именития скулптор Панайот Димитров - Понката във Велико Търново.

“Петъците излязоха по-упорити от нас!”, казва творецът.

На старинна дъска за писане - паникида с кремък, той старателно отбелязва с чертички всяка една сбирка на търновската бохема. Летописецът е отброил до момента общо 1870 събирания на ул. “Акация” 15 в старопрестолния град. Приятелската група през годините приобщила съмишленици - поети, актьори, художници, лекари, университетски преподаватели, инженери, архитекти, музиканти, нумизмати, археолози. Това са едни от най-будните и забавни мъже на Велико Търново, някои от тях дори са били и кметова на болярския град.

“Петъците” имат издадени песнопойка, книга и филм. Освен да се забавляват, петъчниците са инициатори на много ценни предложения за развитието на града. Те са ревностни радетели за възстановяване на историческата църква “Св. 40 мъченици”, за поставяне на вечния огън на паметника “Майка България” и др.

Само след броени дни неуморният домакин ще навърши 84 г. Възрастта не му личи-жизнен, усмихнат, духовит, Понката крачи из ателието си сред пластики, книги, снимки и още куп реликви, които напомнят за мащабната творческа дейност на скулптора и за неформалния клуб “Петъчници”.

“Идеята за сбирките се роди спонтанно заради една моя болежка. През 1978 г. ме скова дископатия, лежах и не можех да се движа. От време на време минаваше по някой приятел. Веднъж се отби д-р Атанас Мандалиев и казва: “Виж какво, Понка и без това в петък има съветска телевизия, дето никой не я гледа, по-добре да дойдем да гледаме тебе”. Докторът донесе някои положителни неща като ракийка, туршийка, мезенце и се започна. В първите сбирки идваха и от моя последен випуск студенти. По-прогресивните носеха алкохолни работи.Жалко, че много хора вече ги няма- арх. Теофил Теофилов, историкът проф. Йордан Андреев, някогашният началник на Военното окръжие полк.Трифон Капитанов, който обичаше веселието…”, казва с нескрита тъга Панайот Димитров.

Събиранията продължават и сега като условието е да присъстват поне трима от членовете на клуба, за да бъде отчетен петъчник.

“Веднъж се сбрахме 27 души. Софрата беше заредена, а веселието и раздумката продължиха до рзсъмване. Като дойдеше професорът по славянска литература Николай Даскалов и захващаше да рецитира поемите на големия български гений Радко Радков. Той също е идвал на наши сбирки. Когато почина,искахме да кръстим уличка на негово име”, разказва майсторът на длетото.

Преди шест години Панайот Димитров извая паметник на поета и го дари на община Велико Търново.

“На сбирките говорехме за литература, изкуство, за бъдещето на старата столица, но избягвахме дискусии свързани с политика. Някои обаче не се сдържаха и често псувахме и сваляхме правителства. На тази маса бяхме и когато Тодор Живков падна от власт. Влиза един от нашите интелектуалци и от вратата вика: “Тошката, оскуба кокошката”. Политическите препирни бързо преминаваха в разказване на вицове”, смее се Понката като подчертава, че не признава никакви партии.

Кюмбето в ателието му заема централно място и е на годините на Петъчниците. “Проклето е като мен, но край него бяха написани три кондики на клуба. Бе издадена книгата “Петъците или полет на духа” с историята на сбирките. Тук се роди химна ни “Утре сутрин мило либе”. Това е една много стара българска песен, към която добавихме свой куплет”, споделя Димитров.

Скулпторът чевръсто скача и захваща трескаво да рови из стари архиви, от които мигом измъква песнопойката на Петъчниците.

“Тя съдържа над 220 песни, които бяха събрани от архитект Иван Чолаков. Знаехме всички до една. Когато дойдеше гост на някоя от сбирките, карахме го да си избере едно число и му изпявахме песента, която е под този номер”, връща се назад във времето скулпторът.

Той не пропуска да разкаже за традиционното коронясване при приемането на нов член в клуба, който получавал царски атрибути-корона, скиптър. Днес в ателието с разлистените асми пред входа, се събират по 5-6-8 души. Стопанинът, който е душата на Петъчниците е изключително колоритна личност с богата житейска и творческа биография. Панайот Димитров е роден в Сливен и както сам казва - град на войводите, циганите, магаретата и прочутия сливенски вятър. През 1958 г. завършва Художествената академия в София специалност “Скулптура” при доцент Михаил Кац. До 1965 г. живее и твори в Бургас като художник към Областно пристанищно управление, после е учител по рисуване в “Учителски институт” – Бургас.

“В Бургас освен море и рибари, няма какво друго да претвориш и затова се преместих в старата столица”, изтъква Понката, който живее във Велико Търново вече 53 г. Преподава скулптура във ВТУ до 1978 г и стига до титлата главен асистент. После се отдава на свободна практика. Днес се определя като сливенски бургазлия, стареещ край река Янтра.

Автор е на много паметници в страната, паркова и надгробна скулптура, малки пластики. Отдаден е на камъка. Има самостоятелни изложби и участия в изложения в цяла Европа и САЩ. Творбите му са притежание на държавни галерии и музеи, частни сбирки и колекции в Италия, Германия, Австрия, САЩ, Русия, Словакия, Япония и др. Участник в симпозиуми с камък и дърво в България и Словакия.

Носител на шест национални награди по скулптура, златен медал от VI Българско изложение за АРТ иновации, на наградата “Велико Търново”. Почетен гражданин е на старата столица. Отличен е с орден “Св. Св. Кирил и Методий” I степен. Член на Римската академия за модерно изкуство.

Духовитият творец пази като скъп дар от Живота приятелства и познанства с бележити българи. Другарувал е с бургаските поети Христо Фотев и Иван Пейчев, в академията му преподават Илия Бешков, Дечко Узунов.

Автор е на десетки творби във Велико Търново като тройна мраморна композиция на алеята на творците, на паметници на Бачо Киро, Жената с лъва пред съдебната палата, на Вечния огън пред стадион “Ивайло”, паметник на първия български генерал Павел Бобеков, както и на още много паметници в Павликени, Елена, село Джулюница, Ботевград.

Освен с чука и длетото, Понката борави изкусно и с перото.

“Вече не правя скулптори. Над 800 камъка съм издялал. Заради артрозата обаче започнах да изпускам чука. Повече от 60 години не е излизал от ръката ми този чук. Но ставите не ме слушат. Тегля от това, което съм правил цял живот. Но не съжалявам за нищо. Не съм си пропилял времето, оставям нещо зад себе си. Сега съм се отдал на писане”, споделя Димитров.

Понката има издадени три книги. Две от тях са уникални – написани са изцяло на ръка, със ситен, красив шрифт и негови рисунки. В тях е събрал всичко – спомени, разсъждения, стихове, очерци, публицистика, малки разкази, исторически препратки, цитати. Търновци ги определят като летопис на няколко епохи от развитието на България. Последната е озаглавена “Отзад напред и нататък”. Подарява ги на приятели, като на корицата изписва името на човека, а посвещението е: “Споделеното и преживяното не се побират и най-хубавата рамка!”

“Аз не съм писател, а разказвач. На страниците съм описал мои преживелици”, обяснява Панайот Димитров.

 

Радкови вълнения

Радко рецитира, зала плаче

През 80-те Радко Радков, Никола Даскалов, Страхил Попов и Иван Харалампиев – все млади литератори – са поканени на рецитал в Айтос. Пристигат още по обед и ги посреща кметът на града – както се посрещат скъпи и талантливи гости – с яко ядене и пиене. Следобед българистите се оттеглят за почивка в хотела преди рецитала, който е планиран за 6 вечерта в градското читалище. Радко и Страхил са настанени в една стая, но Попов се събужда пръв и излиза да пие кафе. Радко става към пет и половина и за да е свеж за рецитала си взима душ, обръсва се.

В този момент погледът му попада върху несесера на Страхил в банята. Колегата му има роднини на Запад, които му пращали хубава и изискана мъжка козметика, каквато липсва у нас по времето на соца. Радко се изкушил, извадил една лъскава туба, за която си помислили, че е крем за след бръснене и обилно си намазал бузите. И станало страшно – това било вносното лекарство на Страхил против ишиас и болки в кръста.

Цялото лице на поета пламнало, паренето било неописуемо. Радко опитал да се измие със студена вода, но станало още по-лошо. С последни сили си облякъл сакото, сложил вратовръзка и притичал до залата за рецитала – за щастие била точно срещу хотела. Още с влизането се качил на сцената и започнал с неописуем патос да рецитира шедьовъра си – стихотворението “България”:

Лицето му аленее, по бузите му се стичат сълзи. След няма и две минути първите пет реда от публиката плачат, а Радко смело продължава. Когато завършва поемата, вече цялата зала е реве със сълзи, трогната от вълнение:

По-прочуствен и вълнуващ рецитал не е имало в цялата ни история, припомня си след години професор Даскалов от Великотърновския университет.

Напет капитан бяла риза пере

през лютия мраз в януаря.

Кой няма за теб да умре,

България!

Кой носи на рамо заветния сноп

и сплита косичник от жълта ръкойка?

Кой прави бунтовник от свития роб,

икона от селска девойка?

Кой хвърля в браздата цъфтящи звезди

и ражда мъже легендария?

Кой Левски и Ботев роди –

България!

Не искаш да колиш, тъй както те кла

на пътища лепкави зъл агарянин.

Ти майка дори на врага си била –

арапина с кон аждраханин.