Ако премиерите на България и на Северна Македония не бяха отишли в Дойран, срещата им в Скопие бе напълно излишна

Какво постигна Заев по време на посещението

Откриването на паметник на полк. Каварналиев е истински пробив

Извинете, уважаеми читатели, но се налага пак да се върна към едно предишно впечатление за отношенията между Бойко Борисов и Зоран Заев - че както още от началото я подкараха символно, така и ще я карат и занапред.

Нали си спомняте как почна всичко - с неочакваното отиване през юни 2017 г. на двамата пред паметника на цар Самуил в София и с полагането на венци там. После Борисов отскочи на 1 август до Скопие за да подпише Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество, който отпуши пътя на Република Македония към евроатлантическите интеграции. Там българският премиер и неговият македонски колега поднесоха цветя на гроба на Гоце Делчев като знак за общото, което може да сближава хората от двете страни на границата. Борисов взе, че заведе голяма част от правителството си в родния град на Заев - Струмица, където на гостите от София бе оказано гостоприемство, каквото се полага само на най-скъпи приятели. На другата година пък Заев отиде до Благоевград за да отбележат с Борисов и Каракачанов годишнината от Илинденско-Преображенското въстание. Е, само два-три дни след това за местната публика пред скопска телевизия, която сега е на път да загаси прожекторите, той пренебрежително заяви, че същото това Илинденско въстание е македонско и че ако българите искат да го честват, това си било тяхна работа… Въпреки летните жеги, това предизвика буря. Та се наложи Борисов да се заканва, че ще припомни тези думи на Заев, когато дойде време за гласуване за членство на Република Македония (все още не беше конституционно Северна) в НАТО и в Европейския съюз.

И сега - пак в навечерието на Илинден, Борисов отиде в Скопие, пак червени килими, пак официално протоколно посрещане, пак шумотевица и подслушани реплики между него и Заев докато отиват в кабинета му на втория етаж на стириопорната сграда край Вардар, пак заклинания за истинско приятелство между тях двамата и добросъседство между нашите две държави. Пак венец на гроба на Гоце горе, под стените на старата крепост, в двора на „Свети Спас“. Пак символни жестове, повторението на които вече взе да отегчава, май…

Иначе предварителните намерения бяха двамата премиери да оценят изпълнението на Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество, подписан между тях точно на този ден преди две години. На пресконференцията Зоран Заев повтори всички онези цифри за инфраструктурните проекти, свързващи двете страни, които познаваме от предишни подобни случаи. Новината беше, че от наша страна се работи по тунела над Гюешево, започнат да се строи в началото на 40-те години на миналия век, но после, след края на войната, бетониран по средата. Борисов отново се похвали за работата, която е свършил за напредъка на Северна Македония по пътя към евроатлантическата интеграция, в това число и чрез подписването на Договора. О, да, и новата мантра „За две години направихме повече, отколкото за всичките години преди това“, която не че не е вярна, но понякога ми се струва, че се използва, за да прикрие и грешките, които се правят от българска страна под напора на новата динамика в развитието на отношенията ни със Северна Македония.

Борисов беше категоричен, че съвместната комисия по история и образование, произлязла от същия този Договор, трябва да реши кой е Гоце Делчев, пък и не само това, до октомври месец. И то така, че да не се налага българският премиер да бъде поставен на изпитание да се колебае дали да вдигне ръка или не, когато в Брюксел се обсъжда въпроса да получи ли дата Северна Македония за начало на преговори за членство в Европейския съюз или не. На него и през ум не му минавало да бъде поставен в подобна „разкрачена“ ситуация, в която от една страна, може да се наложи да не изпълни обещанието си към Заев да даде подкрепа за Скопие, а от друга, да бъде изправен пред обвиненията в страната си, че предава българската история. Но пък на мен ми се струва най-малкото наивно едно политическо поведение да бъде поставяно в зависимост от резултата от една научна дискусия, както правилно твърди председателят на българската част на съвместната комисия за наука и образование проф.д-р Ангел Димитров - „Ние не водим преговори, ние водим научна дискусия“.

Още повече след шест заседания на комисията, и особено след медийните изяви на членовете u от страна на Северна Македония, след всяко от тях става ясно, че оттатък никак не бързат да приключват с работата u. Ето и онзи ден, веднага след казаното от Борисов на пресконференцията за неговите очаквания до октомври (отново искам да повторя - не забравяйте, през октомври Брюксел трябва да изпълни обещанието си да даде дата за начало на преговори за членство на Северна Македония в ЕС), та, веднага след Борисов, един от членовете на комисията от страна на Северна Македония - Петър Тодоров, патетично даде да се разбере, че май е по-добре да дойде смъртта, отколкото това да се случи. Или нещо такова, но каквото и да искаше да каже, становището му бе подхванато от всички медии и лансирано едва ли не като официална позиция на цялата група от седем члена в съвместната комисия от Северна Македония. Дали това е така или не, ще се види през следващите дни и седмици, дори може би в началото на септември, когато в София комисията ще се събере на поредната си сесия, за да изясни окончателно чий е Гоце Делчев и може ли той да бъде включен в списъка на вече договорените личности от общата ни история, които да бъдат чествани съвместно от двете страни на границата. Макар че политиците вече на три пъти- два пъти в Скопие и един път в Благоевград, дадоха пример как това да се прави.

Всъщност, с призива си за резултат до октомври, освен за собствено политическо удобство, Борисов се опитва да помогне и на Заев да спаси кариерата си. И още една мантра- какво искате, пак да се върне Груевски ли, та критикувате толкова Заев… Имам впечатлението, че премиерът на Северна Македония продължава линията си на поведение да залага на важни, но и ефектни външнополитически резултати в поддържането на собствения си престиж и рейтинг за сметка на недостатъчно ефикасни действия вътре в държавата. За Заев е много важно през октомври да получи най-после дата за начало на преговори с ЕС, при положение, че в Лондон на 3 декември членството на Северна Македония в НАТО ще бъде формализирано. Един успех с датата може би ще му спести острите критики от страна на опозицията по някои тежки проблеми, които Заев не решава достатъчно енергично или открито проявява зависимост от своите коалиционни партньори от Демократичния съюз за интеграция на Али Ахмети.

Съгласието му за провеждане на предсрочни парламентарни избори през октомври следващата година, което срещна мълчаливото одобрение от страна на ВМРО-ДПМНЕ, компромисното решение за съдбата на Специализираната прокуратура, което ще размие дейността u за радост на беглеца Никола Груевски и другите обвиняеми от Фамилията, колебанията около срока на отдавна закъснялото преброяване и за неговия формат, създават представа за отстъпчивост и колебливост на Заев и за очакване тъкмо старта на преговори за членство в ЕС. Ще видим, но лично на мене тази форма на своеобразно „заложничество“ на премиера на Северна Македония не ми се нрави.

Но ако има някакъв сериозен политически успех от тази поредна символна среща на Борисов със Заев, това е случилото се на ридовете около Дойран. Откриването на възстановения паметник на полковник Константин Каварналиев, присъствието там на Зоран Заев, въпреки скритите и не толкова скрити предупреждения да не ходи, са истински пробив в поведението на Скопие по отношение на разбирането за това как да се пази паметта на войниците и офицерите, загинали по време на различните войни на територията на днешна Северна Македония. Паметникът на Каварналиев си има своя собствена история и съдба, заслугата е на много хора и институции, но ми се струва, че всичко това заслужава отделен текст.