Ако някой реши да филмира биографията на Христо Ботев, написана от Захарий Стоянов, би се получил истински екшън. В него има всичко - хъшовска несрета, нощни обири и разбивания на каси, борба с привидения, живот на самотен остров, затворнически подвизи, любовни авантюри.

Някои изследователи оспорват много от сцените, тъй сочно описани от Летописеца, но и половината да е вярно,

образът на революционера е далеч от описания в учебниците

Все пак Захарий Стоянов предава онова, което се е говорило в ония времена и дори само като легенда то заслужава внимание.

"Дрипите, що имах, се съдраха по мен и ме е срам деня да изляза на улиците", пише Ботев в прочутото си писмо до Киро Тулешков, в което му разказва за Левски. По това време - зимата на 1868-а - двамата живеят в полусрутена воденица на края на Букурещ. Хапват само хлебец, и то веднъж на 2-3 дни, дърво и камък се пука от студ, но Апостола, този "нечут характер", пее и все е весел. (Според други биографи Ботев и Левски не са се познавали, никога не са се срещали...) Но според Стоянов Апостола убеждава съквартиранта си да изнесе в читалище "Братска любов" сказка, която толкоз допада на родолюбивите българи, че те цаняват Ботев за библиотекар с 40-50 франка заплата.

Тук обаче се искат ред и послушание, органически чужди на младия поет, и той скоро напуска. Пак по ходатайство на сънардници го приемат в букурещкото медицинско училище на разноски на правителството. Баща му и приятелите му подскачат от радост, но очевидно малко го познават. Програма, изпити, дисциплина и други такива наредби са като окови за неукротимия му дух. Само след няколко месеца Ботев подава молба за напускане, като се оправдава с тежка болест на баща си. Следват 7-8 месеца учителстване в Александрия, където също не се разминава без подвизи. Но и това бързо омръзва на неспокойния авантюрист.

През лятото на 1870 г. Ботев заедно с друг безпаричник като него, казака Иван Иванович, живее на един дунавски остров между градовете Измаил и Тулча. Двамата имат само пушка, малко хляб и една тенджера, но това им е достатъчно. Правят си колиба и живеят

като истински робинзоновци

- трепят с пушка птици и лебеди, ловят риба, хранят се с плодове, коприва и киселец. Цял ден ходят по бели гащи, боси, неумити и несресани и се чувстват прекрасно - от никого не зависят, никой не им иска пари и данъци, а теджерата ври на огъня! По-късно Ботев с носталгия ще си спомня това време и през смях ще твърди: "Друго на тоя свят не искам: да ме направят цар на циганите и да ми дадат право да им наредя царство на тоя остров".

Съвсем друг живот очаква поета през есента в Измаил, където става учител по покана на своя съотечественик д-р Чолаков. Сега той е неузнаваем - сресан, умит и наконтен с черни салонни дрехи, респектиращ със знания и култура. Освен родния си език, свободно владее руски и румънски. Движи се в среда на "началници, съдници, аристократи и учени" - посещава видни домове, участва в балове и увеселения. Според З. Стоянов със своето класическо чело и къдрава глава, орлови очи и благородни маниери Ботев става

"идол за женския свят"

в Измаил. Храненицата на богаташа Шопов, когото той често посещава, примира по него и веднъж оставя в джоба на палтото му тайно обяснение в любов и няколко бонбона, завити в книжка. Поетът й отговаря, че я обича, но че не е за нея - с него тя ще умре от глад. Друга местна красавица, мадам Петрович, едва не напуска съпруга си заради него - толкова е омаяна, че направо подлудява, не го ли види един ден. С една дума, пише З. Стоянов, "имало данни, че може да почне вече мирен, редовен и человечески живот".

Буйният калоферец обаче бързо се насища на това "пусто еднообразие" - омръзват му и занятия, и увеселения, а и сведенията за бунтовната подготовка по българските земи го зоват за действие. Ботев решава да напусне, ала има една пречка - половин година българската община не му е плащала заплата, все няма пари. И тъкмо се чуди какво да прави, когато случаят му идва на помощ. Българското училище решава тържествено да отбележи 11 май, празника на светите братя Кирил и Методий. Даскал Христо е натоварен да събере за тази цел пари от местни заможни родолюбци. И той го прави сърцато и старателно - събира цели 20-30 жълтици. Точно такава сума му дължи и училищното настоятелство. Затова без никакви угризения един ден Ботев заминава за Браила. На измаилци чак не им се вярва, че е избягал - всичките му вещи са в квартирата. Все пак настоятелството си затрайва пред властите, за да не дискредитира учебното заведение.

Идеята дава румънецът Нико Георгеско, с когото се запознават в Галац. Той се представя за бивш прокурор, враг на чокои и богаташи, уволнен заради убежденията си. Иска да замине за Америка, но няма пари и смята "да тури ръка на златото на някой разбойник аристократ" - нещо съвсем "простително" според него. И според Ботев, но той успява да убеди румънеца, че Америка може да почака, но революцията не. Георгеско е набелязал един турски митничар, който имал няколко хиляди лири и живеел усамотено в края на град Мачин. Двамата сбират тайфа и го нападат, но не намират в дома му никакви пари - само купища денкове тютюн. Мятат по един-два на рамо с идеята да ги продадат в Браила, но по пътя ги среща караул.

Експроприаторите се разбягват, захвърлят денковете и се прибират без пукнат грош. Но фитилът е вече подпален и

групата започва нощни обири

- реже и разбива каси на богаташи по домовете им. Парите отиват основно за храна и дрехи. За да не се профука всичко, Ботев поверява на кръчмаря 10 рубли с поръката да ги извади само ако някой от хъшовете вече не може да говори от глад.

Според Захарий Стоянов поетът не криел от никого нощните си подвизи - считал ги за нещо обикновено, "за негова длъжност", даже ги разказвал с най-големи подробности.