БСП е ожадняла за власт, дано да е помъдряла

Елена Йончева има шанс да стане поне предизборно червената Жана д’Арк

На „Позитано“ твърдо са решили да напишат партийния „некролог“ на Сергей Станишев

Отмина един рутинен конгрес на БСП, който свърши необходимата делова работа – прие предизборната платформа на партията за предстоящите евроизбори и критериите за кандидатите за евродепупати. Не е малко, но не е и достатъчно. Защото един подобен форум на партия, която претендира за властта, трябва да излъчи големи послания, консолидираща идея, да очертае перспектива пред страната, която да отекне не само сред твърдия електорат. Да покаже поне контурите на един истински национален отбор от компетентни кадри, които превъзхождат управляващите. Да убеди, че не е „стани да седна“, а качествена алтернатива на управленското статукво.

БСП все още е далеч от всичко това. Но положителното  е, че тази партия, която години наред страдаше от липса на самочувствие и воля за власт, днес демонстрира и двете, даже в излишък. Изглежда енергична и уверена, което рязко контрастира на фона на умората на ГЕРБ от властта и на ускоряващата се ерозия на общественото доверие в управлението. Новата партийна телевизия определено ще поддържа това самочувствие сред партийния актив, па макар и да е почти невероятно да печели подкрепа извън твърдия електорат на БСП. Заслугата за тази нова морално-психологическа кондиция на червените е преди всичко на Корнелия Нинова. Конгресът укрепи нейните позиции за сметка на изглеждащата все по-безпомощна вътрешна опозиция, която критикува по кьошетата, но не смее да надигне глас, там където му е мястото – пред партийните форуми.

Важен щрих от този все по-утвърждаващ се нов облик на БСП са и някои от програмните акценти в тяхната „Визия“. Макар и срамежливо да са отхвърлени глобалистките тежнения, наложени от неолибералната доктрина, господствала и в тази партия в годините на прехода. Клишето „социална Европа“ вече е обвързано не с повече власт за Брюксел, а с укрепване на суверенитета на държавата и ефикасна национална политика в Европейския съюз.

Позиционирането по другите големи теми на съвремието – имиграцията и джендър-идеологията, също е стъпка в правилната посока, която отговаря на интересите и страховете на хората, а не обслужва целите на глобалния елит и европейската плутокрация. В това отношение, упреците, които се чуват тук и там, че БСП се била „патриотизирала“ или клоняла към „националпопулизъм“ са несъстоятелни. Докато левицата не се отърве от неолибералните и глобалистки заблуди, докато се занимава предимно с проблемите на джендъра, а не с класовото неравенство и недъзите на капитализма, тя ще е обречена на неуспехи. Излизането от матрицата на неолибералния глобализъм за лявото означава завръщане към автентичната лява политика. Тази политика няма нищо общо с кръжочния фанатизъм, изживяващ се като „автентично ляв“, който иска да се харесва на соросоидите, прегръща дискредитираните в български условия „зелени“ организации, кокетничи с подсъдими за приватизационни грабежи и данъчни измами олигарси, и разбира се от сутрин до вече ругае Орбан и Тръмп. Защото големият идеологически разлом днес не е по въпроса за плоския данък, а „за“ или „против“ статуквото на неолибералния глобализъм.

Годината е решаваща за БСП – ако успее да спечели преднина на европейските избори, партията ще може съвсем легитимно да поиска предсрочни парламентарни избори. Шансовете да го стори не са малки, но и не бива да се преувеличават. При ниска избирателна активност, която е традиционна за евроизборите, БСП трудно може да разчита на победа. Първо, защото твърдият електорат на партията отдавна е недостатъчен за спечелване на мнозинство. И второ, защото ГЕРБ разполага с по-силна политическа машина и повече ресурси, което би следвало да им помогне да запазят водещата си позиция. Бунтовният ентусиазъм в „чаша-фейсбук“ е доста различен от реалностите на терен.

За да победи, БСП трябва да получи подкрепа от центристките и умерени избиратели. Те могат да бъдат спечелени само с обща национална и демократична кауза, която БСП олицетвори на тези избори, включително като личности, включени в червената изборна листа. Те трябва да припознаят БСП поне като по-малкото зло, ако не като нова надежда за страната. Целият въпрос е, че само с партийни „муцуни“ широка обществена подкрепа БСП отдавна вече не може да спечели. Твърде нереалистично е обаче да се очаква, че партийните стратези на „Позитано“ ще надскочат себе си в това отношение. Остава другият вариант – да се опитат да излъчат подобно надпартийно послание с водача на листата.

Антикорупционната кауза има потенциал да консолидира обществено мнозинство срещу управляващите. И тъкмо в тази посока вероятно ще се разгръща кампанията около Елена Йончева. Повдигнатите от прокуратурата обвинения срещу нея могат да се превърнат в знаме, което мобилизира нарастващото недоволство от управлението на ГЕРБ. Самата Йончева има шанс да стане поне предизборно нещо като червената Жана д’Арк. Стига да не пренавият пружините. Драматичните твърдения за „авторитарен режим“ в България, които тя направи на конгресния подиум, палят опозиционните страсти, но са хиперболизирани.  Злоупотребата с тях може с лекота да се върне като бумеранг към БСП, ако поеме властта след време. Ледът е тънък и защото прекаленото заиграване с тезата „управляващите се саморазправят с неудобни червени опозиционери“, макар и политически логична, може да се превърне в откровено партийно посегателство и натиск върху съдебната власт. Възможен е обаче и лош сценарий за линията „Жана д’Арк срещу корупцията и репресиите“. Той ще се реализира, ако управляващите намерят основания да контраатакуват. Само линията КТБ може да произведе доволно много сюжети, които дори и да не успеят да неутрализират атаките, чието острие очевидно ще е Йончева, то поне ще ги разводнят достатъчно, за да преминат в рубриката „предизборна суматоха“.

Отминалият конгрес даде и още едно свидетелство, че днешните обитатели на ръководните партийни етажи (а те са всъщност вчерашните!) твърдо са решили да напишат партийния „некролог“ на Сергей Станишев. Носел им загуби. Дори и да е вярно, такова ли трябва да е отношението към последния лидер, който ги е извеждал до изборна победа с парламентарно мнозинство, съставяне на правителство и партиен министър-председател? В БСП обаче е така. Очевидно е, че лидерът на европейските социалисти е нежелан в евролистата на БСП от „Позитано“. Похвално е, че днес подкрепата за Истанбулската конвенция се обявава за пречка при номинациите за евродепутати. Но прекаленият червен пуризъм по темата не е особено почтен. Защото не е далеч времето, когато Истанбулската конвенция беше кауза на целокупната БСП, женската им организация години наред се застъпваше за джендъра, приемаха доклади, резолюции и декларации в тази посока и у нас, и в ПЕС. Все същите хора, които днес, тичайки след справедливия обществен гняв, се обявиха за най-последователни противници на джендър-идеологията. Но отношението към Станишев е белег и за един тежък хроничен порок на БСП. Тази партия унищожава лидерите си колчем ги отстрани от власт. Със същия ентусиазъм, с който преди това са ги издигнали и възхвалявали. Остракират ги. Обругават ги. Повече дори и от противниците на партията. Сякаш до вчера не са ходели на пръсти около разжалваните днес лидери, не са им пели бравурни песни, не са им се клели във вярност. Сякаш друг гласува под строй по конгреси и пленуми, а не те – активът и апаратът. Демонизираха Тодор Живков, за да се обявят те за невинни. Пратиха в „девета глуха“ Лилов, защото бил назадничав, пък те напредничави. Предадоха и унизиха Жан Виденов, защото само той бил виновен. Довчерашните му другари го инквизираха така, че да не иска дори да чуе повече за тази партия. Изолираха Миков. Сега са на път да се разправят със Сергей Станишев. Утре такава съдба ще сполети Нинова. Вдругиден следващият след нея. Месомелачка, в която партийните дитирамби за „другарство“ и „солидарност“ са само лицемерни фрази.

Този въпрос – за вътрешните отношения в БСП - съвсем не е само тяхна кухненска работа. Досегашните управления на БСП винаги са били белязани от „кървави“ междуособни войни и скандали на между разлимните червени кланове, фракции и групи по интереси. БСП беше по-голяма опозиция на самата себе си, отколкото враговете й, при кабинетите на Луканов, при Виденов, Станишев и Орешарски. Очакването за власт консолидира, а упражняването й разединява. Това е характеристиката на БСП през изминалите години. Партията и сега изглежда пределно ожадняла за власт, но дали е помъдряла? Ще поживеем, ще видим.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи