На 23 юли се навършват 75 години откакто, на същата дата през 1942 г., на гарнизонното стрелбище в София са разстреляни: Антон Иванов, Петър Богданов, Никола Вапцаров, Антон Попов и Атанас Романов. Според обвинителния акт престъплението на обвиняемите се състои в организирането на бойни групи и подривна дейност срещу установения от Конституцията обществен и държавен строй. Това се казва в декларация от името на ПГ на „БСП за България”, която бе прочетена в парламента от Валери Жаблянов.

Трябва да отбележим, че през 1942 г. Търновската конституция не действа, монархическият режим на Борис Трети е приел Закона за защита на държавата, с чиято помощ се осъществяват репресии и убийства на български граждани с нефашистки и антифашистки политически убеждения. Година по-рано България се е присъединила чрез договор към държавите от фашистката ос, напълно доброволно и осъзнато, а в българското обществото действат политически организации, които проповядват новия световен ред на фюрера.

Петимата обвиняеми са обвинени в разрушаване на конституционния държавен строй на Царство България. Сред тях е и поетът Никола Йонков Вапцаров, доказал с жизнения си път и с творчеството си своята вяра в красотата и в хуманното бъдеще на обществото. Обвинението в тероризъм на Софийския военно-полеви съд и произнесената присъда изглеждат абсурдни на фона на стиховете за любовта, Родината, простора на морето и романтиката.

От полицейските протоколи става ясно, че „към 19.50 ч. дойде комендантския адютант със свещеника и съобщи, че е разрешено осъденият Антон Николов Попов преди екзекуцията да се венчае с Росица Манолова, дъщеря на бившия министър Христо Манолов – бременна от него…. След малко пристигна и автомобилът с младоженката… Братът на Петър Богданов, а именно Стефан Богданов, жената на Никола Вапцаров, жената на Петър Богданов.“

Несъмнено, този момент съдържа изключителен личен и политически драматизъм. Семействата на обвинените в подривна дейност срещу държавата на Борис III се прощават преди преминаването им в пантеона на най-светлите български герои.

В последния момент, пред прокурора Антон Попов заявява: „Ще дойде денят на свободата, когато един български Емил Зола ще каже: АЗ ОБВИНЯВАМ, и този Емил Зола ще бъде народът.“ Протоколът на полицията от този 23 юли 1942 г. завършва по следният начин: „Лицата, които бяха поставили вече книжните качулки, се оттеглиха веднага и веднага осъдените групово запяха „Тоз, който падне в бой за свобода…“.

Това е краят на жизнения път на гения на българската поезия Никола Вапцаров. Поетът, преведен на 93 езика в 64 държави. Поетът, чиято поезия се превърна в символ на съпротивата срещу мракобесието, диктатурата и фашизма. Но също така поезията на Вапцаров стана олицетворение на стремежа към романтиката на бъдещия справедлив и хуманен свят. „За него, животът, направил бих всичко“, това са думите на един непоправим оптимист, на човек с вяра и непоколебимост в победата на жизнеутвърждаващите общочовешки ценности.

Присъдата на Военно-полевия съд срещу Вапцаров и другарите му е синтезиран израз на най-грозното и уродливо явление в българската политика – фашизмът, на който беше сложен край с героичните усилия на десетки и стотици загинали поети.

През 1999 г. главният прокурор предлага на Върховния касационен съд да отмени присъдата на Софийския военно-полевия съд и да оправдае Никола Йонков Вапцаров. Предложението на главния прокурор е оставено без разглеждане. Според ВКС предложението е недопустимо, защото не може да се приложи за съдебни актове, станали окончателни преди 1 април 1998 г.

Юридическата и правна казуистика са само едно от обясненията защо Вапцаров и другарите му не бяха оправдани. Истинското обяснение е друго – че идеалът, на който Вапцаров и другарите му бяха посветили живота си, беше подложен на системно унищожение от „строителите“ на съвременната българска демокрация.

Вторият разстрел на Вапцаров от независимото българско правосъдие прилича по удивителен начин на присъдата на Военно-полевия съд от 1942 г. И както е редно да се каже – тази прилика тук не е случайна!

Днес България се е устремила към нови идеали, свързани с безбрежните атлантически простори, над които обаче не светят звездите на Фамагуста.

Но следващите поколения на нашата Родина ще четат поезията на Вапцаров, а не присъдите на военно-полевите съдилища на Неговото царско Величество Борис Трети, цар на българите.

Разстреляните поети са универсалният човешки критерий за свободата на духа, творчеството и съпротивата. Тяхната смърт дава силата на идеала, за който „бронебойни куршуми няма открити“.