И общочовешката ненавист в „страната на услугите”

Краят на работния ден е и препускам през подлеза към метрото. Мотрисата вече товари пътници - аз съм блокиран от контактния таксов апарат, който, освен че Мадуро (вече утвърден събирателен термин за всички нива на столичната управа и венецуелския й градоустройствен подход) е решил, че ще е най-удобен, ако бъде направен за 13-те процента от човечеството, които са левичари, функционира с променлива честота. Четвъртият ми опит да премина рубикона на метрополитена остава неуспешен и с поглед, търсещ помощ или поне състрадание, се обръщам към дамата, ангажирана с продажбата на билети, която безизразно наблюдава цялото театро. Вътрешната подредба на конкретната станция позволява и на водача на мотрисата да види моите безплодни усилия да се възползвам от професионалните му умения. Дамата не възприема призива ми да ме пусне да премина, но в крайна сметка апаратът засича картата на деветия опит, аз преминавам и давам шанс на ватмана да затвори вратата под носа ми и да потегли по пътя си. Бесен и шумящ, се обръщам към госпожата зад витрината, която продължава да не се трогва от дребните човешки неволи в градска среда и все така невъзмутимо си шляпа по телефона. Инстинктивно я дарявам с най-красноречивия международен знак за несъгласие срещу утвърдените системи, на който съм способен. Конкретната пръстова конфигурация с две ръце едновременно я отправям към дамата, завъртам се и правя две крачки към таблото, което ме уведомява, че следващият дилижанс пристига след няколко минути. И на мига осъзнавам колко глупаво и невъзпитано се държа. Обръщам се да се извиня на дамата на гишето за изнервената ми и откровено обидна реакция и се изправям лице в лице с дежурния полицай, който вече е повикан и дотичал (за секунди). Шерифът бързо разбира, че съм трезвен, изнервен и е след осем вечерта в делничен ден - дамата е още на телефона и отказва да реагира на отправяните към нея извинения (за нейна чест трябва да призная, че и на обидата не реагира); може би върви със служебната характеристика - и инцидентът приключва тук.

По пътя към дома разсъждавах задълбочено и се самоубедих, че при всички положения аз съм в грешка и „жената зад щанда“ заслужава цялото ми уважение. Тя не само просто си върши работата така, както я разбира, но и в крайна сметка сме колеги. И аз, и тя спадаме към интердисциплинарната социална група „Буферите на народната любов“. Отдушниците на гнева на нацията срещу продажността на политиците, наглостта на престъпниците, лицемерието на лакеите и всичко, което формира нашето отчаяно, грубо и невъзпитано всекидневие. В което обичаме да мразим. Каквото и който и да е, с основание или без повод. И най-често (винаги) го отнасят непознатите ни лично хора. Социалният етикет диктува да се гледаме с презрение и ненавист, да се обиждаме зад гърбовете или направо в очите, да „скачаме на бой“ за отнето предимство на пътя и т.н. Познаваме се. Пустият му български инвидуализъм отдавна се е изродил до простото пъчене „на гол тумбак чифте пищови“. Но докъде бях? А, да. Колегията в народната любов. „Лицето зад гишето“ било то в общината, в пощата (ако още ходите до там) или примерно в метрото; говорещите глави от екрана, лицата от страниците, гласовете от радиата - сме най-достъпната мишена за гореспоменатите излияния на чувства към уредбата на държавата ни. България. „Страната на услугите“.

Да обясня парадокса, пред който се намирам. Българското частно предприемачество от падането на комунизма насам, особено в частта му дребен и среден бизнес, се развива предимно в сферата на услугите - търговия, хотелиерство, ресторантьорство. Производството е тежка и отговорна работа, ерго неособено привлекателна за масите. Ако беше, столицата нямаше да се пръска по шевовете второто десетилетие. Как би функционирала реално българската икономика, ако едната й половина беше „на светло“, а държавниците - честни, е загадка за всеки. Но тук изниква и друг въпрос: как ще го прави, ако всеки иска да извади очите на човека отсреща, просто ето така, за спорта, защото денят му е бил лош. И под „човека отсреща“ разбирайте и ние, и туристите, които, ако говореха езика и разбираха какво се изсипва по техен адрес, докато си плащат, нямаше никога да се върнат или препоръчат дестинацията.

Прекалено възпитано се държите, г-не!

Преди пет години и един месец се прибирам в България след дълго време, прекарано зад граница. Първото ми впечатление от родната среда? На втората седмица в квартален супермаркет ми направиха забележка, че се държа „прекалено възпитано“ - непознат човек казва „добър ден“ и „довиждане“ на влизане и излизане. Тогава спорих, че има „възпитано“ и „невъзпитано“, няма „прекалено“. Пет години по-късно ... виж приложения текст.