Десет нови празници в Република Северна Македония

По-голямо лицемерие и демагогия не може да има

Благодаря на моя приятел от Скопие, журналиста Виктор Канзуров, че ми обърна внимание във ФБ на една публикация на сайта Инфо +. Признавам, пропуснал съм я, но пък тя е от този тип, на които задължително трябва да се обръща внимание и да се реагира. Което се опитвам да правя.

Та, ето и информацията:

„Ще бъдат въведени десет нови празника на общностите, които в Преамбюла на Конституцията са определени като „други“. Свой ден за празнуване ще получат словенците, унгарците, поляците, балканските египтяни, хърватите, черногорците, арменците, българите, гърците и руснаците, които живеят в Македония. Това е предложение на група депутати за изменение и допълнение на Закона за празниците в Република Македония. Депутатите предлагат промяна и промяна на името на закона в Закон за празниците на Република Северна Македония.

В аргументацията за въвеждането на десет нови празници се посочва, че покрай общностите, които са изброени и записани в Преамбюла на Конституцията, на основата на данните от последното преброяване на населението, живеят още и членове на етническите общности на египтяните, черногорците, хърватите, словенците, поляците, унгарците, украинците, руснаците, арменците, българите и гърците. Тези общности са организирани в съответни сдружения на граждани, в които се грижат за своята културна и етническа идентичност. С приемането на предложените изменения и допълнения на Закона за празниците ще се сложи край на дискриминацията и изключването, съдържащи се в Закона за членовете на общностите, познати в Преамбюла като „други“. В рамките на духа на изграждането на концепцията за развитието на едно общество на всички и тази категория граждани ще бъдат равноправни и с еднакви възможности заедно с останалите граждани, които имат право на свой неработен ден, важен за съответната собствена история, култура, идентичност на отделната общност. Предложението за изменение на Закона за празниците вече е внесен в Събранието, а под него има подписи на депутати от всички парламентарни групи“.

В допълнение - за неработен ден на „членовете на българската общност“ е предложен 22 септември, Денят на независимостта на България.

Така. Да въздъхнем няколко пъти и да успокоим нервите. Ще ни е нужно, защото по-голямо лицемерие и демагогия от съдържащите се в предложението, отдавна не бях срещал. Макар че през годините, с които на място, в Скопие, съм се занимавал с тамошните работи, нерядко съм попадал в подобни ситуации - да се чудя ли, да се мая ли. Но да я караме подред.

Първо, посочените десет етнически общности, определени като „други“ , били „на основата на данните на последното преброяване на населението“. Хей, последното и единствено засега преброяване на населението в суверенна и независима Македония се проведе през октомври 2002 г., а данните от него бяха официално съобщени няколко месеца по-късно, през 2003 г. Задържането на обявяването на резултатите имаше чисто политически характер, колкото и то да е несъвместимо с една нормална и рутинна статистическа операция. Проблемът беше да бъдат така натъкмени процентите за албанците в държавата, че те да отговарят на постоянните претенции на лидерите на тази общност за повече колективни права. И което е по-важно и съществено - да са в духа на подписания преди малко повече от година Охридски рамков договор, поставил край на въоръжения конфликт през лятото на 2001 г. и политически, и административно предизайнирал изцяло тогавашната Република Македония. Според Охридския договор, във всяко населено място, в което живеят най-малко 20% от една етническа общност, в случая албанската, нейните „припадници“ (членове) имат право да ползват майчиния си албански език като служебен. По-късно, през годините това локално правило се разпростря върху територията на цялата държава и във всички държавни институции. Това стана чрез Закона за езиците, който предишният президент Георге Иванов не пожела да подпише, но новият - Стево Пендаровски, изрови от чекмеджетата и сложи парафа си под него веднага, щом като в парламента бе обявен за нов държавен глава.

Както и да е, най-после голямото закъснение и натаманяване приключи през пролетта на следващата 2003 г. и албанците получиха „своите“ 25,7%. Значи, една четвърт от общия двумилионен брой на населението в страната. Което пък те приеха като квота, според която на всички нива и институции на управлението всеки четвърти назначен и работещ трябва задължително да бъде албанец. Така е и досега, макар че като гледам, „квотата“ на местата, където ръководителят е албанец -министерство, държавно предприятие или някоя друга институция, тя отдавна е надхвърлена.

През 2011 г. тогавашният премиер Никола Груевски реши да повтори преброяването. Дадоха му европейски средства, пратиха му европейски наблюдатели и уж всичко тръгна добре, но четири дни преди края на операцията, лично той - Груевски, го прекъсна. Бил се уплашил от временните анализи на резултатите, според които в населените предимно с албанци градове и села в Западна Македония, пък и отсам Вардар, анкетьорите работели недобросъвестно и изкарвали албанците много повече, отколкото са. Щели да повишат „квотата“.

Сега, внимание: и в двете преброявания - едното относително успешно, но политизирано, а другото - провалено, хората с българско самосъзнание в Република Македония наистина бяха в графата „други“. Ако не се лъжа, през 2002 г. като българи се бяха декларирали някъде около 1700-1800 души, повечето от Западните покрайнини, живеещи в Република Македония. Страхът за откровена проява на българската си принадлежност, трупан и насаждан толкова години по времето на Титова Югославия, си беше казал своето. Това пък даде основание на властите да потриват доволно ръце, защото с посочения резултат можеха достатъчно лицемерно да отклоняват всеки опит, колкото и плах да е той, за регистриране на сдружения на българите или за повече равноправие. Я се вижте колко сте, стига сте пискали!

Сега, 17 години по-късно, нещата очевидно са се променили, но няма официални данни това да бъде потвърдено. Властите, поне вербално, обещават еднакво равноправно и цивилизовано отношение и към българите в страната, каквото и да означава това. В интервюто, което взех за БНТ веднага след избирането на Стево Пендаровски за президент, той обеща, че със старата практика на тормоз и преследване към българите в държавата вече е приключено. Да видим… Хиляди са онези македонци с българско гражданство и колкото в Скопие да се опитват да наложат тезата, че те са поискали паспорти предимно от икономически съображения, все пак цифрата на убедените в принадлежността си сигурно е много по-голяма от онези от преброяването от 2002 г. Извинете, ама да сложиш нашите хора в една кошница заедно с „балканските египтяни“ - гюпците, както ги наричат в моя роден Петрич, или с поляци, руснаци, унгарци, украинци, пък и с арменци, много моля… Моят приятел Еди Емирян преди години беше дошъл на гости в Скопие и когато го попитах колко са арменците в Македония, той вдигна рамене и отговори, че едва ли има едно-две семейства, или поне той не знае за повече. Да не говорим за поляци, унгарци и руснаци, поне аз не съм чул за тях, а ни вкарват в компанията им. Не ни е там мястото. Но къде е - ето това е тема за истински дебат.

Второ, как пък не избраха да ни „дадат“ някакъв празник, който да свързва българите с македонците. Има ги толкова много, съвместната комисия спори за тях. Да определиш 22 септември (никак не го подценявам, разбира се!) като неработен ден за българите в Северна Македония по лицемерие е равно на това да пратиш на първото съвместно честване на делото за християнизацията на славяните на светите братя в Рим в „Сан Клементе“ начело на държавната си делегация албанеца Талат Джафери. Нищо против човека, естествено…