Свидетелства от първо лице за живота на нашите евреи преди, по време на и след Втората световна война са събрани в книга

Спомени на 38 български евреи, повечето от които родени преди 1939 г., са събрани в книгата „България-Израел. Разкази за две страни и две епохи” (ИК „Сиела”) със съставител Даниела Колева. Интервюираните са родени в България, но след края на Втората световна война са поели в различни посоки – част от тях са отишли в новата тогава държава Израел, а други са останали в родната си България. Поради това разказите на интервюираните в книгата са условно разделени на разкази от България и разкази от Израел.

Този паралелен поглед позволява по-лесното ориентиране между различните гледни точки на тези хора, родени в една и съща държава, част от една и съща общност, принадлежащи (с малки изключения) на едно и също поколение, но изживели по-голямата част от живота си в различни държави, при това оказали се от двете страни на Желязната завеса. Какво си спомнят те от България? Как са съхранили връзките помежду си близки хора на далечно – и географски и политически – разстояние? Как изглеждат едни и същи събития, видени „от тук“ и „от там“? Как различните реалности и различните идеологии моделират личните разкази? И дали и как промененото настояще променя погледа към миналото?

Това са едва част от въпросите, чийто отговори търси Даниела Колева в „България-Израел. Разкази за две страни и две епохи”.

Изданието е част от съвместната поредица „Минало несвършено” на издателство „Сиела” и Института за изследване на близкото минало. Част от поредицата са още „Историкът и множественото минало” и двата тома на „Как се променят нещата” от проф. Ивайло Знеполски, „Държавна сигурност. Предимство по наследство” на Мария Дерменджиева и Момчил Методиев, „Литература на случаите. От „Тютюн” до „Хайка за вълци”” от Пламен Дойнов и др.

Разкази от Родината

- Нека да изясним този момент със смяната на имената...

- Това беше заповед! Даже ни дадоха списък да си избираме имена. Точно преди изселването, когато се започна Холокостът. И тук, в България, не се усети толкова жестоко, само в определени области. Но този списък с имена, който трябваше да използваме, беше с библейски имена, обезателно от Стария завет, изискваше го Законът за защита на нацията – в България да бъдат точно еврейски имената. Аз например трябваше да бъда или Рут или Юдит. Баща ми не Сами, а Самуил; Самуил не намирам, че е особено библейско име. След това почнаха изселванията. Но имената останаха, не знам защо, не се изпълни това нареждане. Нас ни изселиха в Разград. Аз тъкмо бях започнала гимназия в Трета девическа. А след това, когато отидохме в Разград, прескачам много, живяхме там под наем, баща ми намери такава квартирка, много смешничка, в бяло и синьо, приземна, като кошарата на къщата. Трябваше да живеем в определени квартали, не в центъра на града… И там дойде един млад човек, як, грамаден, запомнила съм, че беше много едър и голям, който е бил на служба в Гърция и казваше, не знам колко е верно, но аз съм го запомнила: казваше как там като хванал едно дете за крака и го завъртал и го хвърлял, такова нещо. Даже имам и зрителна представа за това. Майка ми се ужасяваше от това и ужасявайки се, го повтаряше и така съм го запомнила. Тогава баща ми пък ходеше на „трудова служба“. Всички млади евреи – млади, сигурно до 40 или 50-годишна възраст – са ходили на такава работа и той е бил тука, в Софийско, на гара Бов. Копаели са камъни. Имаше даже снимки от това, как копаят. Дори как правят театър. И театър са правили в почивките си. Той е ходил така, през лятото по шест месеца или не помня колко. И ние сами оставахме с майка ми, брат ми и аз. Изселванията ги помня. Помня преди това чакането на „повиквателна“, както се казваше, за датата, на която трябва да бъдем на гарата с минималния си ръчен багаж, защото ще пътуваме. Баща ми уреди някак си това да бъде в Разград, неговия роден град. Защото според брат ми, той повече помни, бяхме получили съобщение за друг град, а той го промени, не знам как – да бъде в Разград, където е израсъл. Преди този момент вече бяхме в напрежение, защото по нашата улица се чуваха крясъци на младежи, които чупеха витрини. А ние, на тъмно, гледахме какво става долу. Нашата улица беше улица на железарски магазини само и на каруци с коне. Това бяха превозни средства за тия железа, даже имаше евреи, които приличаха на цигани, тези каруци предимно цигани ги караха. И помня, че това го видях: един камък прехвърча, аз бях при балконската врата, а камъкът влезе и падна долу между двете врати. И се уплаших. Майка ми изпищя: „Махни се от тоя прозорец!“ А ние живеехме долу, на първия етаж, такъв ми е споменът. Споменът ми е в купе то на влака, с който пътувахме много дълго, но колко дълго, не мога да кажа. Мисля, че две нощи и нещо. Помня как там, в Разград, слязохме на гарата и как ни закараха в едно училище, в двора на училището. Помня как дойдоха наши братовчеди и ни взеха, за да живеем в тяхната къща. Даже след това, една смешка, отправена към мене: „Изчакаха ви американците да ви изселят, за да дойдат и да бомбардират София!“ И така, такива спомени. След това баща ми намери тази квартира, за която казвам.

- Говореше ли се за евреите от Вардарска Македония и Егейска Гърция, че са ги откарали в Треблинка?

- Не. Не. Нямам никаква представа, нямам никаква представа.

- Но те с влаковете са преминавали през България?

- Минавали са беломорските евреи, казват, през България за там, но аз нямам впечатления от това. Била съм на четиринайсет години, аз какво да чуя? Може би е станало дума, но нямам спомени за това, за съжаление нямам. Може би са се пазели. Много ме пазеше баща ми от неприятни неща и всичко някак си омекотяваше, за да не ме тревожи. Кой знае, може би за мен са имали впечатление, че съм по-мекушава и ме пазеха от тия неща. И така. Дотогава в училище… Имам снимка, още я пазя – всичките еврейки със значки, снимани на два реда, значи към седем момичета, защото кварталът беше еврейски тука. Със значки, а между нас едно момиче българка, красавица, като светица беше, с едни тъмно руси плитки. Помня снимката, а не помня повода за снимането. Сигурно преди заминава не сме се снимали, преди напускане на София.

Из разговора „Тревоги след тревоги, раздели след раздели”. Имената на интервюираните в книгата умишлено са спестени по тяхно желание.