Патриарх Йосиф II, извънбрачен син на цар Иван Шишман, дълги години е митрополит на Ефес - „градът на Света Богородица“

Ролята на видни българи в Киевска Рус и особено в Московското княжество е безспорна

В навечерието на Рождество Христово нека обърнем поглед към приноса на българската християнска култура за развитието на други народи. Делото на Кирил и Методий, спасено от България, творчеството на Климент Охридски, Наум, Йоан Екзарх, Константин Преславски и презвитер Козма, на св. патриарх Евтимий и неговите последователи прониква дълбоко в културата на редица християнски страни. И това е напълно логично предвид по-ранното и фундаментално включване на България в лоното на християнската цивилизация.

От края на ХІХ в. в славистиката, особено в руската, се налага понятието „Първо“, съответно, „Второ южнославянско влияние“. Огнище на това културно излъчване обаче е средновековна България и никой друг! Корените са в Плиска и Велики Преслав, в Охрид и Търново, в българските манастири на Света гора Атонска. Трябва да се отбележи и присъствието на българи в структурите на самата Константинополска/ Цариградска патриаршия, наричана по традиция „Вселенска“. Нерядко патриаршията изпраща в руските земи свои представители от български произход, предвид езиковата близост и старите традиции, възприети от тамошното духовенство и общество от България и българите. Ролята на видни българи в Киевска Рус, наследилите я средновековни държавици, и особено в набиращото сила през XIV-XV век Московско княжество, е безспорна. „Първото влияние“ през Х-ХІ век се илюстрира от използването на българските преводи на свещените книги, както и от личности като митрополит Михаил, първият духовен глава на Киев. „Официалната“ покръстителка на русите е Византия, но сред мисионерите, приобщили предците на днешните украинци, руси и беларуси към Христовата вяра, е имало българи - както от окупираните през 971 г. от Византия източни български земи, така и от населението в границите на самата империя.

Новата вълна на българското (“второ южнославянско“) влияние е особено силна в годините на османското завоевание. Както възкликват съвременниците, словото на Евтимий достига „...до Северния океан...“ Руската литература, изкуство, православна музика дължат много на наследството на България - „държавата на Духа“ по думите на акад. Дмитрий Лихачов. Творчеството и дейността на Евтимиевите събратя и последователи Киприан и Григорий Цамблак оставят неизличими следи в историята на руската църква, общество, литература... Ето кои са известните ни имена на руски архиереи от български произход:

Митрополит Михаил Българина: около 988- 992 г.

Митрополит Киприан Българина (от Търново): 1375-1406

Митрополит Григорий Цамблак (от Търново):1415-1419 г.

Митрополит Исидор (от Солун): 1436 - 1441 г..

Митрополит Григорий II Българина: 1458-1472 г.

Митрополит Йосиф Болгаринович: 1500-1501 г.

Архиепископ Нектарий (бивш охридски патриарх): владика на Вологда през 1613-1626 г.

Архиепископ Филотей (бивш охридски патриарх): владика на Смоленск през 1721-1725 г.

Българското духовно и културно влияние в Сърбия започва скоро след покръстването. Нещо повече, християнизацията на България през 864 г. е сред важните предпоставки сръбските князе да последват примера на св. княз Борис-Михаил. В сръбските земи отрано се налага българската азбука кирилица, а старобългарският език става официален за държавата и църквата. До 1219 г., когато е създадена сръбската автокефална църква, земите на средновековните сърби са в пределите на Охридската архиепископия „... на цяла България...“ Те отново са в диоцеза на Охрид след завладяването на Сърбия от османските турци. При възстановяването на Печката патриаршия през 1557 г. в нея са включени и няколко български епархии (Ниш, Скопие, Кюстендил и Самоков), а нейният духовен глава е наричан „патриарх на българи и сърби“.

Олицетворение на българското участие в духовния живот и културното развитие на Сърбия са Ефрем и още няколко патриарси, Ромил Видински, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Димитър Кантакузин... Ето имената на духовните водачи на сръбската църква, чийто център е в Печ (дн. в Косово), които имат български произход или най-малкото са свързани с нашите земи:

Архиепископ, от 1346 г. пръв сръбски патриарх ЙоаникийI: 1338 - 1354 г.

Патриарх Сава ІV (от Тетово): 1354-1375 г.

Патриарх Ефрем (“от Търновската страна“) - двукратно: 1375-1380, 1389-1391/1392 г.

Патриарх Спиридон (от Ниш или Мелник): 1380-1389 г.

Патриарх Максим (от Скопие): 1656-1674 г.

Патриарх Калиник І (от Скопие): 1691-1710 г.

Патриарх Атанасий I (от Скопие): 1711-1712 г.

Патриарх Атанасий II (от Скопие): 1747-1752 г.

Патриарх Гаврил III Николин (от Ниш):1752 г.

Влахия и Молдова в продължение на векове влизат в отвъд дунавските земи на средновековна България. Двете княжества възникват през ХIV век на базата на местната провинциална власт. Българският език е не само официален и църковен, но и масово говорим до ХVII-XVIII век. Поели по самостоятелен път, княжествата продължават да следват старите български традиции. Ще посочим имената на българите, митрополити на Молдова, Дамян (1437- 1447) и Теоктист (1453-1478) г. Една от най-заслужилите личности в средновековна Влахия е прочутият в онази епоха монах Никодим Тисмански - македонски българин, създал първите големи манастири в северната ни съседка, съвременник и последовател на патриарх Евтимий. На свой ред Григорий Цамблак, който за известно време бил игумен на манастира „Нямц“, е тачен като създател на средновековната молдавска литература.

От IХ до ХI век албанците живеят на територията на България. „Арбанашката земя“ отново влиза в българските предели при цар Иван Асен II, а през ХIV век княжеството Авлона (дн. Вльора) е управлявана от деспот Йоан Асен, брат на цар Иван Александър. По същото време по онези места пребивава св. Ромил Видински, който по-късно изгражда ново средище в пределите на Сърбия. Родом от Драч е св. Йоан Кукузел, прочутият „ангелогласен“ певец и реформатор на православната музика. Традиционно албанските земи са в състава на българската Охридска архиепископия.

Не на последно място, не е за подценяване ролята на видни българи във Византия и нейната църква. В продължение на векове в пределите на империята живее българско население, останало извън границите на българската държава. В „собствената“ в тесния смисъл на думата византийска култура се проявяват изтъкнати фигури от българско потекло: Светите братя Кирил и Методий и най-видните им ученици, Йоан Кукузел и др. Монаси българи заемат високи позиции в Константинополската патриаршия и нейните митрополитски катедри. Най-ярко обаче се откроява патриарх Йосиф II (1416-1439), извънбрачен син на цар Иван Шишман, монах на Атон, дълги години митрополит на Ефес - „градът на Света Богородица“. Патриарх Йосиф е духовният глава на православието при опитите за сключване на църковен съюз (уния) с Римската църква, която да обедини християните срещу гибелната османска заплаха. Неговото участие във Фераро-Флорентинския събор през 1437-1439 г. го представя като една от най-ярките фигури на християнския свят през XV век. Йосиф умира във Флоренция малко преди края на събора, а гробът му е в църквата „Санта Мария Новелла“. Нека изброим костантинополските патриарси, българи по произход или свързани с нашите земи:

Патриарх Никита I (български славянин): 766-780 г.

Патриарх Йоан ХІІ Козма (от Созопол): 1294-1301 г.

Митрополит Теодосий (от Горенци/Корисос, Костурско), духовен глава на Трапезундската империя: 1370- 1388 г.

Патриарх Йосиф II (от Търново): 1416-1439 г.

Патриарх Митрофан ІІІ: 1565 г.

Патриарх Кирил ІІІ Спанос (митрополит на Търново): 1651 г.

Герасим ІІ (митрополит на Търново): 1673-1674 г.

Патриарх Партений ІV (митрополит на Търново): петкратно в периода 1657-1685 г.

Патриарх Константий (митрополит на Търново): двукратно през 1834-1835 и 1859 г.

Митрополитите Михаил и Киприан в средновековна Русия, патриарх Ефрем в Сърбия, монахът Никодим Тисмански във Влахия, митрополит Теоктист в Молдова са тачени като национални светци. Григорий Цамблак има уникалното качество да бъде представител на няколко национални литератури от онази епоха - българската, византийската, сръбската, молдавската, староруската (по-късните руска, украинска и белоруска), литовската... Необходимо ли е да привеждаме още примери за приноса на България и българите в историята на християнски свят? Въпросът е риторичен, главното е историческата памет - нашата и на други християнски страни и народи.