Квотната система крие редица опасности за държавите - входни врати

Все още нямаме орган, който да прави комплексен анализ на ситуацията

С поемането на европейското председателство България е обект на засилено ухажване, породено от различните виждания за бъдещата миграционна политика. Активността е разбираема – до юни 2018 г. трябва да е договорена нейната обща рамка, което до голяма степен ще определи и бъдещето на ЕС.

От една страна германският канцлер Меркел ни внушава да се запази квотната система за преразпределение на бежанци между отделните страни-членки. От другата страна е позицията на Вишеградската четворка, Австрия и донякъде Хърватия и Словения. Унгарският президент Орбан дори донесе в София папка с предложения за справяне с европейската миграционна заплаха.

На този фон българската позиция до голяма степен е неясна. Идеята ни, че миграционният натиск трябва да бъде държан далече от границите, по принцип е правилна. Неин недостатък е, че към момента е трудно осъществима, а и не дава отговор на въпроса какво да се прави с тези лица, които в близко бъдеще ще влязат нелегално в ЕС.

Българската пасивност е предопределена от миграционната конюнктура, но демографските, икономическите, политическите и екологичните фактори в регионите на произход ще продължат да въздействат за формирането на все по-големи миграционни потоци. Първият проблем пред изработването на национално-отговорна позиция е, че в България няма орган, който да прави комплексен миграционен анализ. За да развие своята миграционна дипломация, страната трябва да изхожда от разкритите закономерности при формирането и придвижването на миграционните потоци и последиците от това за транзитните и приемащите държави.

Необходимо е да се дадат отговори на няколко важни въпроса

Как да се отчита миграционният натиск? След овладяването на кризата през 2015 и 2016 г., все по-често чуваме, че у нас миграционният натиск бил нулев. Твърдението се основава на малкия брой предотвратени и разкрити нелегални влизания. Подобно явление е успех, но то говори за овладяването, а не за изчезването на натиска, който се упражнява отвън върху държавната ни граница и няма как да бъде измерен отвътре. Ако се вземе предвид информацията, оповестена от специализираната част към командването на турската пехота „Гранични орли“, че за 2017 г. на граничната бразда с България и Гърция са спрени, заловени и върнати към вътрешността на Турция над 20 хил. мигранти, това означава, че непосредственият натиск върху нашата страна продължава да бъде висок. Поради тази причина трябва да се преразгледа твърдението за нулев миграционен натиск, а мерките по овладяването му да продължат, като се търси подкрепа на общоевропейско ниво.

Какви са последиците от досегашната квотна система за преразпределение?

От обявените през 2016 г. от България 1302 места за бежанци, от Италия не е дошъл нито един, а от Гърция едва 50. В момента ни се внушава, че системата за европейска релокация е важна за страната, особено при евентуална бъдеща мигрантска криза, защото от наша територия сме щели да презаселим в други държави по-голям брой бежанци.

Зад подобно добро пожелание за съжаление се крие печална действителност. От предвидените през септември 2015 г. за релокация 160 хил. бежанци, към септември 2017 г. са презаселени едва 27,6 хил. души, или малко над 17 %. Това означава, че квотната система крие редица опасности за държавите - входни врати. Така например подлежат на презаселване само тези, които имат над 75 % шанс да получат закрила в останалите страни-членки на ЕС. Остава неясно каква да бъде съдбата на влезлите десетки или стотици хиляди, които са с шанс за убежище под 75 %. Тяхното връщане назад не е по силите на отделните държави входни врати. Очевидно е, че квотната система не работи и този извод указва за наличието на миграционен риск за държавите външни граници на ЕС, послужили като входна врата.

Решават ли се демографските проблеми на Европа чрез нелегална имиграция?

Смята се, че имиграцията може да повлияе положително върху демографските процеси, но това важи предимно за легалната имиграция, като ефектът е краткосрочен до средносрочен. Ако не се намерят вътрешни резерви, страната може да изпадне в миграционна спирала.

Миграционният натиск върху България обаче е транзитен. От потърсилите закрила 83 хил. души през периода 1993 – 2017 г., почти 24,5 хил. са получили такава. От тях едва около 1700 души са останали в страната.

Погледнато в регионален аспект, ако миграцията бе крайна, мигрантската криза щеше да се отрази най-тежко на Република Македония, в която 525 хил. души поискаха убежище. Ако го бяха получили, те представляват над 25 % от нейното население и това щеше да я дестабилизира.

Трайни демографски промени настъпват единствено в приемащите държави. Например последицата за Германия е, че нейното население в края на 2016 г. стана 82,8 млн. души. Това е рекорд в историята на страната, тъй като досегашният такъв от 82,5 млн. е бил през 2002 г. Единствената причина за наблюдавания ръст на населението е приемането на 750 хил. бежанци през периода. Ако досегашна миграционна политика на Германия обаче продължи, то към 2050 г. на нейна територия населението с произход от Близкия Изток и Северна Африка ще бъде 19,7 %, в Австрия 19,9 %, във Франция 18 % и т.н.

Подобна тенденция поставя въпроса дали след 30 г.

Европа ще бъде същата и какво трябва да правим сега?

Създаването на зони на сигурност в близост до огнищата на напрежение в страните на произход и изнесени извън Европа бежански центрове, където ще могат да се подават и молби за убежище в ЕС, са важни дългосрочни задачи. Сега е необходимо да продължат усилията по укрепване на общата европейска охрана на външните граници на ЕС.

Наш принос може да бъде и предложението за единно общоевропейско убежище, предоставяно от общоевропейски орган. На тази база ежегодно може да се определя обща квота за прием на лица, търсещи закрила, изчислена на базата на подадени от отделните страни-членки национални квоти в зависимост от техните възможности, опит и обществени нагласи. След получаването на общоевропейско убежище, право на бежанеца е сам да избира в коя страна-членка да се настани до изчерпването на съответните национални квоти. Тази дейност може да се финансира от единен европейски бежански фонд със солидарни вноски от всички държави, като по този начин разходите за убежище и интеграция ще се поемат солидарно. Изключително важно е и връщанията на лицата, които не са получили закрила, също да бъдат общоевропейска политика.

Само така тежестта и риска няма да падат на държавите - външни граници на ЕС, каквато е и България.