Щастлив съм да дойда пред вас на тази трибуна, от която преди 70 г. се изказа знаменитият Уинстън Чърчил. Датата е 19 септември 1946 г. Уинстън Чърчил, чиято роля беше решаваща, особено през 1940 и 1941 г., за да се попречи на нацизма да вземе властта в Европа, се обърна към аудиторията, започвайки с думите: I wish to speak to you today about the tragedy of Europe (”Искам да говоря днес пред вас за трагедията на Европа” - б. р.).

Тези думи остават актуални дори и тяхното съдържание да се е променило. Нека кажем ясно - Европа обединява някои елементи, които могат да я отведат към трагична развръзка, ако не се вземе в ръце.

Въпреки това нейната история започна толкова добре. Какво се е объркало? Защо Европа днес, изглежда, е в застой? Какво трябва да се направи, за да се съживи пламъкът? Можем да посочим два момента на разрив - един във времето и един в пространството.

Първият разрив настъпва в началото на 90-те години и слага край на Златния век на Европа, който от 1946 г. позволи да се изгради единен пазар с четири свободи на движение (стоки, капитали, услуги, хора) и успешното създаване на еврото. След договора от Маастрихт през 1992 г. - последният добър европейски договор - ЕС навлезе във фаза на лутане, на зле подготвено разширяване и на несполучливи институционални реформи.

Френското и холандското “не” на европейския конституционен договор през 2005 г. белязаха точка, от която няма връщане.

В рамките на ЕС вече не се създава, опитваме се да управляваме, като усложняваме. Никой не предвиди мигрантската криза, макар и вероятна със сътресенията и заплахите, идващи от Близкия изток, дестабилизиран от конфликтите и от “Ислямска държава”.

Икономическата и финансовата криза бе управлявана мъчително. Отговорните лица в европейските институции изглеждат по-загрижени за собствената си власт, отколкото за тази на Евросъюза.

Вторият разрив - в пространството, е разривът на Европа на два проекта. От една страна има ЕС на 28-те (скоро 27 без Великобритания). Неговите принципи и правила са тези на една икономическа зона на свободна търговия, наблюдавана и защитавана от постоянните институции и съпътствана от минимална степен на политическо сътрудничество. От друга страна е по-ограничената и хомогенна съвкупност на страните членки на еврозоната. Тази зона включва най-вече шестте страни основателки (Франция, Германия, Италия, Белгия, Холандия, Люксембург), които от повече от 60 г. запазиха желанието си да се обединят въпреки многобройните сътресения и които са призвани да успеят един ден да създадат политически съюз. Към тях се присъединиха други държави членки и тази цялост символизираше “Европа на Маастрихт”, която вървеше напред.

Днес цари объркване между двата проекта и неизменно се говори за Европа или за “Европейски съюз”, за да се обозначи и едното, и другото. Доказателство - Великобритания, която реши да се дистанцира от първия, напуска същевременно целия съюз.

Поглеждайки по-мащабно, вие ще осъзнаете, че Брекзит, който би могъл да се възприеме като решение за брутален разрив, всъщност е предвидимо изясняване - това е възстановяване на ситуацията отпреди 1973 г., когато Обединеното кралство не беше част от ЕС, на който впрочем стана член с цената на много opt-out (откази - б. р.), което го постави извън общата валута, шенгенските правила и т.н. Не каза ли самият Уинстън Чърчил, че Великобритания трябва да стои настрана и да дава доброжелателната си подкрепа (friend and sponsor - приятел и спонсор) на нова Европа?

Това излизане трябва да се осъществи мирно и спокойно, без особена язвителност, нито търсене на облаги от специализираните лобита.

В крайна сметка то прави по-правдоподобен проекта за интеграция на онези, които винаги са желаели да вървят напред. Новата цел трябва да бъде следната - преминаване от мира към силата.

Нека да създадем между държавите, които желаят, обединени вече под името Европа, фискален съюз за равно данъчно облагане на доходите, фирмите и наследството. Тогава един общ дълг в европейски мащаб ще придобие смисъл. Европа ще върви към федерация на национални държави, но въз основа на обединяването на правомощията, които нейните членки ще решат със сигурност да прехвърлят на национално и на федерално ниво, както направихме с общата валута, от която никой не иска да се откаже. Всяка страна ще запази правомощията си във всички други области (образователна, културна или социална политика).

Европа би могла да стане икономическа сила на нивото на големите сили в света от края на века, т.е. САЩ и Китай, което ще гарантира растежа и заетостта. Ще последват обща хазна и истинска солидарност. Десетина години ще бъдат необходими за създаването на тази система.

Редовна среща на правителствените лидери, формиращи директория, би могла да се провежда всеки месец по-скоро в Страсбург, отколкото в Брюксел - очевидно би било желателно Европа да има няколко различни столици, Брюксел за “търговска Европа”, Страсбург и Франкфурт за институциите на “интегрирана Европа”.

Конгрес на народите, състоящ се от една трета от европейските депутати и две трети от националните парламенти, би гарантирал справедливо представителство на гражданите на Европа и би допринесъл за необходимото създаване на европейска политическа среда, призната от населението.

За да се създаде широка подкрепа за този проект, би било добре да се начертае маршрут и да се определи календар.

Франция и Германия трябва отново да поемат факела.

Вчера, както и днес, тяхното разбирателство е необходимо за всеки напредък. Хората като мен, които са воювали през последната война, оценяват огромния исторически напредък, който представлява това партньорство. В двете страни предстоят важни избори през 2017 г. Мисля, че това може да бъде повод за засвидетелстване на вярата в един амбициозен проект. За младите поколения съюзът между нашите страни е очевидност! Днешните лидери не са преживели войната. Но Европа е нашето бъдеще!

На Уинстън Чърчил, който през 1946 г. заяви тук: Let Europe arise! (”Нека Европа да възкръсне!” - б. р.), аз отговарям като ехо: “Напред, Европа!”

* Статията се базира на речта, произнесена от бившия френски президент Валери Жискар д’Естен във вторник вечерта в Цюрих

“Фигаро”, превод Галя Дачкова, “Гласове”