Вашингтон е част от София

Размисли за живота, къщите и хората по моята днешна улица

Моята днешна улица - „моята“ не е дума само за собственост, а и за принадлежност. Днешната улица, която обитавам, разбираемо не е моя собствена. Аз й принадлежа, а не тя на мене. Тя ми дава повече, отколкото аз на нея. Дава ми история, колорит, всекидневие и всякакви други поводи за размисъл.

Официалното й име е „Георг Вашингтон”. Защо Георг, а не Джордж – не е ясно. Харесва ми, че въпреки конюктурната бдителност и политическото буквоедство на Прехода улицата запази името си. Ей така, напук Преходу. Родното нежелание да се спазват правила личи и тук – Байрон у нас е Джордж, а адашът му Вашингтон – Георг. Напосоки обяснявам, че е възможно името на американския президент да е стъпило на родна земя чрез френския език. Щото след скъсването на дипломатическите отношения с Русия в 1887 г. българите се устремяват към висшето образование във френскоговорящите страни – Франция, Белгия и Швейцария. Има си франкофонството днес опашка вчерашна. Но май по-скоро е буквална транскрипция на английското изписване.

Като прочете името, запознатият с месторазположението на улицата сигурно вече се е намръщил. Той веднага я свързва с близостта с Женския пазар, с мигранти, с мургави братя, с бедност, ниски цени и лошо качество. Изобщо, с някои от атрибутите, с които демокрацията в София плаши себе си. И това, след като градът преживя в Прехода мутренските изстъпления, за да премине в стадия на престъпността на белите якички. Да припомням ли от историята прекрасните „безопасни” места в София, дето са убити Ст. Стамболов, Д. Петков, Ив. Гарванов и Б. Сарафов, Петко Д. Петков, А. Луканов и много т. н.

„Опасната” улица „Вашингтон” има-няма 500-600 метра и се намира в много старата централна част на града. В горния й край (по-високия, защото тя е леко наклонена към бул. „Сливница”) Историята започва със Западната порта на Сердика. Вече й викат Археологически парк … (От Джурасик парк у нас настъпи размножение на парковете, чийто нелеп езиков връх е Гробищен парк). Доскоро Археологическият парк можеше да носи друго резерватно име – Софийска джунгла. Така хубаво се беше настанила буйната българска горска растителност, че се бях настроил да открия там действащ партизански отряд. Почти три десетилетия се извършваше борба на видовете. Която завърши с победа на програмата на Софийската община „Антична Сердика, средновековен Средец” (или нещо подобно). Изглежда като победа на историческото минало и на туристическото бъдеще. Ама мотото е по-скоро – „едни пари за усвояване”. Може да се нарече и възход на хоросана, който се добавя с нови тухли и камъни към запазените останки. Независимо, че световните тенденции и компетентни предписания са да се прави единствено консервация на такъв род археологически открития. Но у нас туй беше публично „опровергано” – щото видите ли световната музейна организация (ИКОМ – на която и аз съм член) била частна институция. Затова

нейните предписания не следвало да се вземат предвид. Тук винаги правилно е какво казва властта. Тя произвежда живота ни, включително и научността, която винаги се явява силно пристрастена към нея. „Научността!” Плюс на новия Археологически парк е сравнително малкото количество хоросан. Сравнително с други археологически обекти.

Старата джунгла стана парк. Но влиятелното й присъствие на улицата се запази. Срещу Западната порта има една архитектурно прилична сграда на повече от 100 години (съдя по гредореда), на чийто покрив и балкони растат дървета, храсти и треви. За билки пропуснах да проверя на Еньовден. Не знам защо така пустее тази сграда. Едва ли защото някой вижда в нея висящите градини на Семирамида. Най-вероятно я чакат да падне, за да построят нова (ама джунгла пада ли лесно). Това може да е поредният случай на едно от изобретенията на Прехода, изпълнено с нечувано за него търпение. Законът забранява да разрушиш постройка - паметник на културата, но може да я оставиш да падне. Включително и да я побутваш нощем. И тогава – о, чудо, се изправя желязостъклен гигант, нахакан като наперен новак на непозната му сцена.

Срещу Западната порта има и платен паркинг на освободен за строеж терен. „Георг Вашингтон” е улицата с най-много платени паркинги на километър в София. Има до края си още три. Те са все обособени места за бъдещи строежи. Което значи, че улицата я чака неизвестно откъм архитектура и функционалност бъдеще. Единственото сигурно е, че то ще бъде лъскаво.

Споменах за Преход и нещо се сетих. А, да – дълго тече обществен спор той свършил ли е или продължава. Резултатът е като всеки наш спор (и като в известен виц) - за едни свърши, за други – не. Той отдавна свърши за своите зяпачи и за викачите на демокрацията, които все още си въобразяват, че не е. За ползвачите (автори и възползвачи) той свърши, но те не искат да оповестят резултатите. Що ли? Тяхното мнение се долавя в упоритите им опити да превърнат резултатите в трайно статукво. Ще могат ли? За последната група – на можещите и силните духом, Преход не е имало. За тях това беше пренастройка. За съжаление не те придадоха смисъл и съдържание на случилото се. И за още по-голямо съжаление младата част от тази група изостави Българията и засели чужбината. Да не пропусна и групата на обяснявачите на Прехода, които ни водеха интелектуално и духом. Те, както ни сочеха много светло бъдеще и много мрачно минало, гребейки от временната щедрост на настоящето, почнаха да се правят на разочаровани, излъгани и неразбрани. И да се оглеждат – с огромно закъснение, за реалностите и същинските стойности. А просто трябва да се оттеглят поради морално остаряване и духовно-интелектуален недостиг. Мене ако питате, отговарям – и този български преход завърши с първоначално нежелана бременност с бъдещ преход. Дали ще е слонска или по-кратка бременността поколенията ще разберат.

В залисията, а може би защото пряко не принадлежи на „Вашингтон”, пропуснах католическия храм, който е на ул. „Борис І”. Но пък снишената Западна порта позволява от моята улица да има най-добрата гледка към него. Споменавам и нареждам храма към знаковите сгради на моята улица не силом, а с убеденост. Защото е част от няколкото религиозни сгради на нея или в нейната близка видимост, които в своята общност са и символни. Но – малко търпение.

Сега сме на пресечката на „Вашингтон” с „Пиротска”. На два от ъглите има знаменателни сгради за българската история и сегашност. Едната – на ВМРО, отчетливо е разделена в своите функции на три периода: от изграждането й до 1934 г., когато организацията е забранена - и до 1947 г. – но по-различно; до 1989 г., когато общественото присъствие на сградата осъществява киносалонът „Македония”, едно от най-представителните софийски кина; и след 1989 г., когато ВМРО се възроди по-скоро като политическа сила, отколкото като организация на македонските българи. За първия период, като за исторически покойник, ще кажа добри думи. Тогава работи Македонският научен институт (1923-1947 г.), който най-вече под председателството на проф. Любомир Милетич (1928-1937 г.) мащабно събира и същевременно анализира и публикува документи и спомени за живота и за революционните борби на македонските българи. До 1990 г. функционираше прекрасното със своя репертоар и интериор кино „Македония”. После – при отсъствието на реални други наследници, без шум и обяснение се оказа в ръцете на няколко души. Истински легален идеен наследник на някогашното ВМРО няма как да се случи в днешната европейска конюнктура. Може да има наследник на имотите на ВМРО и политически цели на новите хора. Възроден е Македонският научен институт, но той не може да се мери по значение с някогашния. Легитимираното присъствие в политиката на сегашното ВМРО е пред очите ни. Съдете сами! Пожелавам на всеки българин по едно ВМРО с имотите му! А на по-окомуш преходниците – и по две! Щото то води до пари от наеми и до онаследеност на авторитет, с които да участваш в политиката. Което пък води до други пари, до видимост и значимост, до сияйните върхове на Прехода, изобщо.

На другия ъгъл е домът на още една знакова институция – Съюзът на юристите в България, създаден в 1966 г. В 1926 г. е изграден Домът на правниците в България. Тъй че и тук има някаква формална наследственост. Но не чакайте от мене и сега добра дума като за покойник. Защото Съюзът на юристите си е жив, макар да е покоен онзи негов бунтарски дух, воден от най-качественото перестроечно издание в края на тоталитаризма – списанието „Общество и право”. А и всяка добра дума в контекста на вечно несъстояващата се съдебна реформа и на състояващата се съдебната система ще звучи фалшиво. Обаче няма да се крия зад хоровете на поразному мотивираните трубадури на необходимостта от реформа. Ще разкажа само епизод от собствения си опит. Бях повикан от частен съдебен изпълнител (ЧСИ), за да плащам две трети (при трима поръчители) от дълга на вече починал длъжник по банков заем. Протестирах на много висок глас, мисля аргументирано и убедително, държах се съзнателно предизвикателно, щото ми беше черно пред очите и празно в джобовете. Тогава ЧСИ-то извади съответния закон и показаха текстовете, които легитимираха крещящата му несправедливост и преднамереност. Естествено прицел ми стана текстът, за който (мислех го за всички закони) заявих, че не може да е закон, след като му липсва справедливост. ЧСИ-то пробута последния си „убийствен” коз: Ха, защо законът трябва да е справедлив?! Напротив, важното е да служи!“ Уплаших се, не за себе си. А за държавата, в която създателите на закони и изпълнителите им – все юристи, изповядват философията на силата, мракобесието и интересите на властващите във всичко.

Тъй че прощавай, Съюз на юристите, нямам добра дума за тебе. Ще си върнеш нещо от уважението ми, ако тозчас подемеш обществен дебат за съдебната реформа, като започнеш от най-първото и най-същностното – философията на новото българско законодателство. Защото – поне за мене, вирусът на заболяването тръгва от там.

Не съм свършил! Улицата продължава!

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура