- Г-жо Кацарова, изнесохте невероятен гала концерт в Държавна опера – Стара Загора на 26 януари. Партнираха Ви брилянтните солисти на операта – сопраното Емилия Иванова и френският баритон Сирил Ровери. Какво получавате от публиката в родния си град?

- Стара Загора означава много за мен и неслучайно се съгласих да стана артистичен директор на Операта. Много благодаря на публиката и винаги пея пред нея с много голям респект. На този концерт имаше атмосфера, получи се химия между сцената и хората в залата. Още се вълнувам, защото усетих, че публиката почувства това, което исках да є дам, защото пея с душа. Това е незаменимото в моята професия. Годините в родния ми град са ми най-милите – това е детството ми, приятелите, улиците, по които вървя…

- С какво искате да допринесете за Държавна опера – Стара Загора като неин артистичен директор?

- Предавам своя опит, искам в Старозагорската опера да има позитивна атмосфера, хората да се уважават взаимно и да имат мотивация за работа. А е трудно е да се говори за мотивация, защото в България хората са винаги недоволни, и с право, защото не са добре заплатени. Неслучайно Ви споделих, че първите две години в Цюрих бях на заплата, която ми позволяваше да живея нормално – нямаше глад и проблеми, но за тази заплата пях в 140 спектакъла. Истината трябва да се казва, за да могат малкото хора, които слушат и четат да знаят, че в изкуството трябва да има много любов и много да дадеш от себе си, за да учиш младите хора на естетика. Зад граница България се слави със спортистите и с оперните певци. Трябва да запазим този имидж.

- Как започна пътят Ви към световните оперни театри и каква беше ролята на маестро Херберт фон Караян?

- Изключително важна роля. Бях толкова млада певица, а имах невероятния шанс да работя с личност като маестро Караян в Залцбург, който много харесваше ниския регистър на гласа ми. За съжаление работих с него само седем дни, защото скоро след това почина. Още преди да получа дипломата си от Консерваторията, имах подписани договори с Виенската опера и с операта в Цюрих. Когато напуснах България и отидох в Швейцария изпаднах в шок. В продължение на една седмица не забелязах, че в Цюрих има езеро – толкова много страдах по страната си и родителите си, много плачех. Немалка част от парите давах, за да говоря по телефона с майка ми и с баща ми, който от една година не е сред нас. Моят татко ми каза: „Веси, ако ти е трудно, върни се, но ако искаш да станеш певица, намери сили да останеш!”. Намерих сили и останах, но цената е голяма.

- Носител сте на много награди. Коя приемате като най-голямо признание за изключителния Ви талант?

- Няма да изброявам всички награди, защото ще пропусна някоя, но това не е толкова важно. Най-голямата за мен е, че съм работила с изключително големи музиканти, певци и диригенти. Бях на 24 – 25 години, когато пеех с Мирела Френи, с Пласидо Доминго… Аз съм се учила от тях какво е да си оперен певец и какъв трябва да си, след като притежаваш този талант, как да работиш върху гласа си и какъв човек трябва да бъдеш. Трябва да уважаваш колегите си и себе си, преди всичко, да бъдеш много самодисциплиниран и естет. Това наистина е най-голямата ми награда в професионален план, а в житейски – моят син. Кариерата, която направих – не знам дали е заслужена или не, но съм майка и това е най-голямото ми богатство. Ив-Люсиен в момента е в казармата в Швейцария и след това ще учи медицина, иска да стане хирург. Винаги са ме питали дали ще стане певец. Не, няма и аз съм щастлива за избора му, защото винаги щяха да го сравняват с мен. Другата голяма награда е, че останах вярна на себе си.

- Не позволихте на световната слава да Ви промени...

- Това наистина е много трудно. Знам какво съм постигнала, но ще остана естествен човек. Така възприемам живота. Разбирам артистите, които се променят след постигнатите успехи, но те забравят, че всички сме заменими, всички… Искреният разговор със себе си не позволи на славата да ми повлияе. Стигнах до заключението, че ако аз се променя и добия някакво глупаво самочувствие, ще загубя това, което нося в себе си. На сцената нищо не можеш да скриеш. Гласът е душевността на човека, неговата естетика и отношението му към хората. Колкото и професионално и артистично да бъде изпълнението, всичко си личи. Аз съм се учила от много големи артисти, но всички те са били много земни хора. Светът е необятен и никой не може да постигне всичко. Това трябва да ни кара да бъдем скромни и да се уважаваме взаимно.

- С огорчение споделяте за съвременните критерии в оперното изкуство с навлизането на режисьори от драматичните театри. Какво се случва извън границите на България?

- Нямам проблеми с модерния театър, ако не се преминава границата и не се изкривява класическото изкуство. Естетика винаги трябва да има, за да се чувства актьорът удобно и публиката да не напуска залата разочарована. Днес младите певци се използват максимално и гласовете им се амортизират бързо, защото трябва да изпълняват драматични арии, за които още не са подготвени. Казвам това с уточнение, че говоря за реалностите извън границите на България.

- Какво имате предвид като казвате, че славянските гласове са дискриминирани?

- В годините е създаден имидж, че славянските гласове са родени за драматични роли. Нормално е да им дават тежки арии… Вижте оперните репертоари в България – има ли Хендел, Моцарт, Росини… Обаче извън България се пее много и когато се продадеш за по-ниска цена и същевременно имаш много ангажименти, а нямаш опит, гласът си заминава за няколко години. Ако се започне с по-лек репертоар гласът се развива. Драматизмът в един глас не се състои в силата, а в изразителността и цветовете.

- Какви са следващите Ви ангажименти?

- Много са. След майсторски клас в Тирол в края на август организирам международен майсторски клас и в Стара Загора. Дебют в нова роля ще имам през 2020г. Ще пея Азучена в „Трубадур”, но засега ще запазя подробностите.

- Каква е Веселина Кацарова извън сцената, какво обичате да правите в свободното си време?

- Аз съм много обикновен човек. Когато съм вкъщи в Цюрих обичам да се разхождам, да чета книги, слушам поп музика, клавирни и симфонични произведения, но не и опера. Аз съм зодия Рак и обичам да готвя. Винаги, когато имам възможност в Цюрих, приготвям българска кухня, защото много ми липсва България. Обичам и слънцето, зимата не е моят сезон.

- Какво е посланието Ви към българите?

- Иска ми се да виждаме хубавите неща в България, защото те не са никак малко, но зависи с какви очи човек гледа на тях. Да се говори повече за красивото, за чистото, за добрата енергия. Нека да вярваме на себе си, да повярваме на другите, да бъдем силни. Ако нямаме вяра това влияе и на околните. Аз вярвам на младото поколение и живея с надежда.

Нашият гост

Веселина Кацарова е родена в Стара Загора. Завършила е музикалното училище „Христина Морфова” през 1984 г. като концертиращ пианист. През периода 1984 - 1989 продължава обучението си вече като оперна певица в Музикалната Академия в София при проф. Реса Колева. Веднага след това е назначена за солистка в Софийската опера и балет. След две години постъпва като солист в Операта в Цюрих. През периода 1991 - 1993 е солистка на Виенската Щатсопера. През 1989 г. печели първа награда на Международния певчески конкурс „Neue Stimmen” в Гютерсло. На 37 години става камерзенгерин на Баварската държавна опера, а 42 години – камерзенгерин на Виенската опера. Определяна от критиката като Мецосопран № 1 в света.