Веселин Ханчев - самотникът на едно поколение

 

Те - Александър Вутимски, Александър Геров, Богомил Райнов, Валери Петров, Веселин Ханчев и Иван Пейчев - са последната група видни поети, оставаща в литературата ни като високоталантливо поколение. Следващите самоопределили се като априлско и второ априлско поколение, а и донякъде постомодернистите от края на 90-те години предпочетоха в обединението не литературни, а конюнктурни и формални белези. Но за да са убедителни подобни изводи, се нуждаем от разчитане на сходните признаци у представителите му. Разбира се, първопричината да си служим с понятието „поколение“ си остава общоприетата - всички да са близки по възраст и първоначалните и налагащите ги изяви да стават относително едновременно. Шестимата са родени между 1916 г. и 1920 г. Първите им изяви (за повечето от тях това са първи книги) датират между 18- и 21-годишна възраст. Обединява ги, без да е обща, и поетиката на всеки. Но няма да се разпростирам върху това.

Сродява ги и произходът им. Те всички са градски чеда и са или софиянци, или от градове с културни традиции. Произлизат от интелигентски фамилии. Това определя две неща. Първото е, че литературата за тях не е болезнена самоцел, а естествено дошло и култивирано в семейната среда намерение за живота им. И второто е, че задълбочено трупат цялостна и литературна култура. Никой от тях не се задоволява само с поезията. Изключението Вутимски е заради ранната му смърт. Те не тъпчат на едно място в отесняващите граници на поезията, а се катапултират в драматургията, киносценаристиката, прозата, есеистиката, превода. Където всеки от тях постига не по-малко, отколкото в поезията.

Обединени са от общ обществен идеал. В който са повярвали и са му служили във време, дето никак не е безопасно да действаш за него. И никога сетне не са прегръщали скоропостижно нещо друго или нещо за придаване на ускорително движение към върховете на властта и на популярността. Вярно, биографията им до 1944 г. ги закриля след това и им се отплаща поне с относителна сигурност. Но не с цената на послушанието или с тъпченето на ближните (изключението за кратък период е Богомил Райнов) те се реализират творчески. Нещо повече - в името на своя идеал те нерядко се опълчват на тези, които уж осъществяваха този идеал. До степен на дисидентство, в което не прекрачват пак заради идеала. Тъй че само присъствието им е някакъв коректив на властта и на литературната конюнктура.

Дотук! Ще спра с колективния портрет, който правех, защото в него са и много от чертите и профила на Веселин Ханчев (1919-1966). Но защо го наричам самотника от едно поколение? Най-първо, защото те, вписващите се в колективния портрет, си остават и самотници, както подобава на всички ярки литературни личности. (Което е също важно условия да има литературно поколение.) Ала и защото в почти младежка възраст него го застига тежка болест, с която се бори близо десетилетие. А борбата за живота, колкото и да помагат медицината и близките, си остава самотно занимание. Което при Веселин Ханчев отключва с необикновена сила стаения, складирания с оцеляваща цел мощен поетичен заряд.

Впрочем, не съм сигурен, че само болестта може да отключи творческата свобода у Ханчев. Поначало поетичната му активност е периодична, някак синкопна. Още на 18 години дебютира със стихосбирка - „Испания на кръст” (1937). И по името, и по годината се разбира, че нейната тематика е Гражданската война в Испания. Видяна не като съдбовен световно-исторически сблъсък, а с патоса на състраданието. Следващото поетично взривяване се дължи на участието на поета във Втората световна война. Творческият продукт се нарича „Стихове в паласките”. Макар като цяло той да се вписва в историята на литературата, там вече зазвучават зрелите ханчевски интонации на нежност и влюбеност в пъстротата на живота.

Следва пак дълго лирично мълчание. В него Веселин Ханчев пише и публикува стихове за деца и хумор. Нямаме автобиографични податки за неприсъединяването му към хора на трубадурите на „светлото бъдеще” и на пълното отрицание на „мрачното минало“. Просто интелектуалният му ръст (освен произход и дарба той на 22 г. е завършил право в Софийския университет) не му позволява скоростно да пълзи към успеха с нечисти средства. Впрочем имаме обяснителен документ за мълчанието. Той е поетичен - стихотворението „Желязото и нежността”. Не знаем как са възприемали читателите тази творба и какво въздействие е оказала. За мене днес то е било тогава манифестното стихотворение на интелектуалната общност. „Желязото и нежността” прокламира победата на отстояването над духовното насилие. Победата над стремежа на властта и идеологията да превърнат хората на идеала и честта в свое подобие и инструмент. Патосът на Ханчевото отстояване се родее с библейския патос на Христовата саможертва.

Болеше ме.

И по лицето ми течаха сълзи.

Не видях

кога една сълза,

попаднала на тяхното излъскано желязо,

бе направило ръжда.

Всъщност отключването на мощния поетичен заряд се дължи не толкова на надвисналата сянка на смъртта, а на осъзнаването на тържеството на отстояването, на запазената от чудовищната агресивност на догматиката и насилието виталност и човечност. Особената метафорика (конструирана върху думи като желязо, отровна гъба, динозаври, бинтована земя, вълкът побягна) на група стихотворения - „Желязото и нежността”, „Микрокосмос”, „Момче на стрелбището”, „Когато влакът идваше”, „Пролетно стихотворение” - и метафорично, и еднозначно изразява триумфа на духа и духовното. И радостта от саможертвеното тържество на отстояването.

Зрялото Ханчево творчество кънти химнично, необичайно за средата на ХХ век, където доминира безилюзийността, все още спасителната ирония. Такава патетика е обяснима с конюнктурата на някакво, макар и полуосъществено обществено разведряване у нас. Но най-вече приляга на Ханчевата нагласа, на духовната му готовност да обожествява живота и животворните начала. А за него тези начала са любовта, сътворяването, творчеството и хармонията със света и вътре в човека. И на всяко едно той посвещава група стихотворения, а понякога ги вплита в една творба.

За Ханчев любовта е чудо, преливащо от нежност и признателност към другия. Но е и чудо, което трябва да се пази. Да се пази най-вече от погубващото равнодушие. Чудо е и сътворяването, творчеството, чието създаване е преобразяване на видимото и познатото. Но условието да има преобразяващо и безсмъртно чудо е пълното изстрадано отдаване, което единствено оплодотворява.

О, трябва този свят да се изстрада,

повторно трябва в теб да се роди…

По силата на този собствен закон Веселин Ханчев твори в последните си години. За да създаде сред многото си сполуки два съвършено преконструирани свои и на всички реалности - „Добрият ученик” и „Парижкият дъжд, възпят от една шарманка”. Наричани от нас по инерция само шедьоври.

Но Ханчев не спира дотук. Той определя и живота на човека не като предопределение, а като задължаваща възможност той да го пресътворява, усъвършенствайки себе си. Творейки с доброта и морал.

За да живея,

трябва непрестанно

по нещо да умира в мен самия.

(”Присъда”)

Ханчев осъжда на смърт несъвършенствата - своите и на другите. Но произнесената присъда изпълнява „чрез неприязън” за фалша, „чрез равнодушие” за измамните желания, „чрез недоверие” за лъжите. Всъщност само такива присъди над греховността са признак за човешка извисеност и за творческа дълголетност. Каквито поетът е постигнал независимо от днешното конюнктурно мълчание за него.

ПРЪСТЕН

За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,

за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,

когато беше най-безсилна ти,

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.

ПАРИЖКИЯТ ДЪЖД, ВЪЗПЯТ ОТ ЕДНА ШАРМАНКА

Това е история, стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

- Сбогом - бе казало то на прощаване.

- Аз си отивам.

Няма вече обич, хляб и платна.

От боите остава ни

само черна боя.

От Париж - само улици, водещи в Сена,

- Остани - бе отвърнал художника.

- От боите имам трите бои на лицето ти.

Златна, синя, червена.

От Париж - цяло небе светлина

и един тротоар,

дето падат едри монети,

щедри монети.

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя. <

- Господин Тротоар - тихо каза художника

и коленичи.

- Позволи да рисувам върху твойто голямо платно

едно малко момиче.

Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.

С моите три тебешира.

И за да не му е студено,

когато на теб се намира,

доведи ми парижкото слънце да свети

през целия ден,

доведи покрай мен

стъпки, очи и ръце,

хвърлящи едри монети,

щедри монети.

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

Той постави своята шапка встрани

и й каза:

„Проси!“

После, много внимателно,

сложи на плочите златни коси,

тежки и гъсти,

после - сини очи,

после - казващи сбогом - уста

и ръка, стиснала в своите пръсти

цветя

с аромат на асфалт.

- Остани - каза той и погали едва

своето русо момиче.

- Ще ти купя легло, по-добро от това,

и цветя, по-красиви от тези.

И когато довечера

заедно с черните шлепове

слънцето слезе

надолу по Сена,

ние ще бъдем богати.

Ние ще имаме много монети,

едри монети, щедри монети.

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

Падаха сенки на птици, на облаци.

Падаха сенки на хора,

зачеркващи бързо рисунката.

Падаха мъртви листа и кори от банани.

После падна дъждът изведнъж.

Ах, парижкият дъжд!

Шегобиецът дъжд, който весело чука и свети,

червен и лъскав!

Той единствен се спря и започна да пръска

свойте едри монети,

свойте сребърни щедри монети.

- Спри - тихо каза художникът. - Тя ще замине.

Тя ще замине“ - сърцето му страшно простена.

А момичето тъжно заплака

със сълзи златни, червени и сини

и тръгна към Сена.

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче е цветя.

ПОСВЕЩЕНИЕ

За да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори,

ти всяка вещ и образ покрай тебе

открий отново и пресътвори.

Пресътвори ги ти като лозата,

затворила пространствата в зърна,

като дървото в плод, като пчелата,

създала мед от пръст и светлина;

като жената стенеща, в която

по-траен образ дири любовта,

като земята, връщаща богато

на облаци, и птици, и листа.

О, трябва всяка вещ да се изстрада,

повторно всяка вещ да се роди

и всеки образ, който в теб попада,

да свети с блясък непознат преди,

и мислите, да правят в тебе рани,

мъчително и дълго да тежат,

и всяка мисъл в тебе да остане

като зараснал белег в твойта плът.

Как иначе това, което вземаш,

стократно оплодено да дадеш

в горещи багри, в щик или поема,

в космичен полет и в чугунна пещ?

Как то ще стане дирене сурово

и кратък залез, и другарска реч,

и падане, и ставане отново,

и тръгване отново надалеч,

и ласка по косата, и засада,

и хоризонти с мамещи звезди?

О, трябва този свят да се изстрада

Повторно трябва в теб да се роди

И всяка вещ и образ покрай тебе

Сърцето твое да пресътвори,

за да останеш, за да си потребен

за да те има и след теб дори.

 

ДЖОБНА МЕНАЖЕРИЯ

1

Рибата, и тя говори,

но на глас не се изказва.

От рибаря, седнал горе,

мисли си, че се предпазва.

2

На охлюва съдбата е такава -

квартирата му да го надживява.

3

Стълбовете електрически

пак привличат магнетически

псетата, щом падне мрак?

- Светлина, към теб ли смаяни

тичат всички псета с лаене?

Тичат, но да вдигнат крак!

4

Гарвана когато

пуснеш да яде,

цялото си ято

той ще доведе

5

Природата греши, че досега

удостоява вола със рога

6

Полезен лек

от змийската отрова става,

но тогава,

когато друг,

а не змията го раздава.

7

Мухата всекиму известна,

така бе нагла и досадна,

че даже паяка се стресна,

щом в мрежата му тя попадна.

8

Вълкът, когато във капан е хванат,

вината хвърля все върху капанът.

9

Как петлите се издигат,

щом криле не им достигат?

- Като кукуригат!

10

Майчуните го взеха на шега,

но той не скочи, за да ги удари.

О, този лъв,

той може би сега

записва свойте лъвски мемоари.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура