Навършиха се 28 г. от смъртта на Елисавета Багряна

Великата поетеса е по-често споменава заради “Делото Вапцаров” отколкото заради творчеството й

Да раждаш стихове, значи и да ги зачеваш, т. е. да изживееш основанията за тяхното създаване

Невъзможна статистика е, но убедено ще заявя, че от много десетилетия Багряна е споменавана по-често около Вапцаров, отколкото заради поезията. Нейното свидетелстване не спира да бъде тема на спорове и идеологически закачки. Наричат този сюжет измислен казус, тоталитарна пропаганда и т. н. Но както и да го етикират, той възкръсва. И това иде да подскаже, че сюжетът е по-същностен от лесното етикиране. Ще го представя - за по-лесно, с част от моя опит като казус на невиновността и невинността. Наскоро, в късна вечер, оставихме с кола на 30 метра от входа на дома му мой приятел. След уверението му, че всичко е наред. Но той отскоро е започнал да губи ориентация нощем. И вместо да се прибере, обикалял безпомощно квартала. Научавайки, че го няма, дъщеря ми тръгна с колата да го дири. Преди време и аз бих тръгнал пръв, но сега потеглих да съм с нея. Приятелят бе намерен. Мисля си - и заради убедеността на дъщеря ми. Ако се беше случило нещо с човека, аз щях да съм невиновен - закарах го, не знаех за болестта. Но невинният щеше да бъде дъщеря ми - тя се посвети на спасяването.

Багряна несъмнено е невиновна за присъдата на Вапцаров. Той е избрал опасния път. Тя се е явила на процеса като негов защитник. Приемайки за верни думите , е отговорила утвърдително на въпросите на Вапцаров за неговия талант и значимост. Освен това свидетелстването в тази му форма не може да бъде спасително. Невиновна? Да, защото е извършила исканото от нея. Невинна? Нали знаете какво е това - да направиш всичко, с цялата си неистовост, за да спасиш човека. Всеки, но особено този, който е поставил таланта и живота си по-долу от съдбата на другите човеци. Да, вина няма, но няма и невинност.

Багряна /Елисавета Белчева - 1893-1991 г./ идва в литературата ни през 20-те години на ХХ век. Когато жените в нея имат статута на спътници на писатели-мъже: Евгения Марс - на Вазов, Мара Белчева - на Пенчо Славейков, Дора Габе - на Боян Пенев, или са гледани с ирония заради мъжки занимания - като Ана Карима. Идва и със запомнящ се псевдоним, подобно но своите съвременници Яворов, Лилиев, Смирненски, Елин Пелин, Добри Немиров, Ран Босилек.

Бидейки Багряна, тя с “Вечната и святата” става първата жена, освободена от предишните обременености на писателките ни. Единодушно е приета при дебюта си не само за надежда, но и за равноправен член на тогавашното мъжко висше литературно братство. За нея пишат похвални рецензии, статии и книги. В нея забелязват и приемат за доминанта - тематична и духовна - волността, счупването на задушаващите българката патриархални окови. Тази етикеция придружава Багряна и до днес. А тя противоречи на вековната роля на българката. Не знам защо недовидяна. Българката въобще не е силом подчинена в семейството. Напротив, нейната роля е на основен крепител и на равноправен на мъжа разпределител. Устойчивостта на българското семейство и на българския род - оттам и силата ни на народ, се дължи на устойчивото поведение на жената, с нейната осъзната покорност не пред груба сила, а пред любовта, отговорността и укрепването на семейното огнище. Нима с “Вечната и святата” се отхвърля вековният статут на българската жена, плод на носени добродетели, традиция и осъзнаван избор? Не се осмелявам да кажа да, но и не е неточно. Май е - и да, и не. Както показва дебютното заглавие, книгата налага представа за жената като вечна и свята. И двете определения са формулиране в по два стиха от едноименните стихотворения.

“Там нейната безсмъртна кръв е минала

и нейната душа на тоя свят отседнала”

“Там” е раждането, роденото дете, с което Багряна легитимира жената като вечна заради осигуреното дълголетие/вечност на човешкия род. В “Святата” /стихотворението е за Богородица/ заради раждането на сина Исус жената на Багряна е възнаградена и с неговата святост:

“… но ти чуваш: “Друг друга любете” -

и над люлката виждаш разпятие.”

Е, все пак има и разпятие, което е “възнаграждението” на Христос за посятата обич към другия. Но освен двете определения за майчинство, което прави жената вечна и свята, тя е още и дъщеря:

“… аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.”

Всъщност, според поетичните послания на Багряна българското женско присъствие напълно се вмества в понятията-формулировки вечна и свята. И самата поетеса във “Вечната и святата” се движи в осъзната от двете понятия емоционалност: тя е горда с предназначението си в рода /“Гергьовден”, “Сребърна сватба”/ и с майчината готовност /“Жертвата”, “Майчина песен”/. И все пак основният патос на дебютната книга произлиза от съзнанието за дъщерната принадлежност към земята. Лиричната героиня във “Вечната и святата” - за разлика от поетесата, вече омъжена и с дете, е в състояние на дъщерност. Тя търси, призовава и приветства любовта. Неясно коя - дали тази, която ще я отведе към рода, или само към мъжа, т. е. самодостатъчната. И така с легитимираните вечност и святост, женското начало във “Вечната и святата” получава и правото на първичната сила и волност на земята, на природата и природното в себе си.

Но важно е и какво следва след такъв паметен дебют. Следващата книга на Багряна “Звездата на моряка” /1931 г./ е продължение на първата, т. е. на влизане в зоната на извоюваната свобода. Нейното тематично изражение са опознаването на света и освободената женска любов. А идейно-емоционалното изражение са: насладата от срещата с културни, исторически и природни забележителности и изричането на различни нюанси на любовните трепети. Но литературните плодове от извоюваната житейска и творческа свобода не са така художествено убедителни като поривите към тях във “Вечната и святата”.

По-нататък - в “Сърце човешко” /1936 г./ и в “Мост” /1943 г./ Багряна ще опитва да осмисли трагиката на Човека и на събитията от средата на 30-те години и нататък. Тя вече е поетеса с изградени умения, с впечатляващ стих и с леко постигана образност. Това прави творбите й ефектно-авторитетни. Но те /“Клоунът говори”, “Херкулес на ХХ век” и др./ са добра част от литературната история, но не са същностните и вечни творби на времето.

В последните си творчески години Багряна създава няколко интересни стихотворения, обобщения-равносметка на живота й. Там срещаме признанието:

“Сама реших: вместо да раждам синове

да раждам стихове.”

След което пита: кое “от тях ще натежи”. Вечния въпрос на равносметката за твореца, но насочен и към начина му на живот. Защото. И ето го казусът невиновност или невинност в цялата му сложност. Популярността и признанието на Багряна са го решили така: невинен. Дали е така? Дано да е тъй!?

ВЕЧНАТА

Сега е тя безкръвна и почти безплътна,

безгласна, неподвижна, бездиханна.

Очите са притворени и хлътнали.

и все едно - дали Мария, или Анна е,

и все едно - да молите и плачете, -

не ще се вдигнат тънките клепачи,

не ще помръднат стиснатите устни -

последния въздъх и стон изпуснали.

И ето че широк и чужд е вече пръстенът

на нейните ръце, навеки скръстени.

Но чувате ли вие писъка невинен

на рожбата й в люлката съседна?

Там нейната безсмъртна кръв е минала

и нейната душа на тоя свят отседнала.

Ще минат дни, години и столетия

и устните на двама млади, слети,

ще шепнат пак “Мария” или “Анна”

в нощта сред пролетни благоухания.

А внучката ще носи всичко: името,

очите, устните, косите - на незримата.

СВЯТАТА

Аз те знам, Богородице бледа,

с младенец осиян на колене.

Твоят поглед е странно загледан,

твойте устни нашепват моление.

Мъдреци беловласи и славни,

пред нозете ти ничком склонени,

за отрока, предречен отдавна,

са дошли на свето поклонение.

И наричат го син на небето,

и наричат го цар на земята,

но ти чуваш: “Друг друга любете” -

и над люлката виждаш разпятие.

ПОТОМКА

Няма прародителски портрети,

ни фамилна книга в моя род

и не знам аз техните завети,

техните лица, души, живот.

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,

е избягала в среднощ дълбока

с някой чуждестранен, светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини

и спасил е двама от кинжала

вятърът, следите изравнил.

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,

конски бяг под плясъка на бича,

волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,

може би сред път ще се сломя -

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.

ВЕЧЕРНА ПЕСЕН

Изнизва се, изнизва броеницата

на дните ми човешки.

Търкулват се неудържими

от пръстите ми отмалели

зърната черно-бели.

И все едно -

били те леки или тежки,

празни или пълни,

все едно -

ще ги погълне

зърно подир зърно

в неразгаданата си тайна

вечната безкрайност...

Да, тъжно ми е -

както всекиму, поел към края...

Но не роптая,

не се и плаша -

благодаря:

Родих се и живях на тази наша

хилядолетница земя.

И слънцето ме гря,

и вкусих и най-сладкия,

и най-горчивия й плод...

И радвах се, и много страдах -

но никога не те проклех,

а благославях те - Живот!