Приносът им не е константна величина и не е резултат от техния относителен мащаб, а от определящата им роля за изграждането и развитието на съвременната българска култура

Поддържането на съвременни стандарти на обучение изисква наличието на разгърната материална база и привличането на преподаватели с висока квалификация и авторитет

Съвременното образование се развива в една изключително динамична, конкурентна и изпълнена с предизвикателства интелектуална и образователна среда. Този процес е резултат от една страна от закономерното вътрешно развитие на висшите училища, а през последните години – и от изключителния напредък в мерките за повишаване на качеството в общото образователно европейско пространство.

Наред с това пред институциите и законодателството, регламентиращи висшето образование у нас стоят редица сериозни и за съжаление понякога трудно решими проблеми. Към повечето от тях академичната и университетските общности предлагат различни гледни точки, но и много общи позиции.

На първо място съществуващата законодателна рамка не отчита изцяло и докрай спецификата на отделните ВУ и произтичащите от това последствия за формирането на образователните им стратегии, на изследователско-научната и на художествено-творческата им дейност. В много случаи академии и университети с различен профил са подведени под общия знаменател на приетите стандарти, което не дава възможност да бъдат реално отчетени както позитивите, така и негативите на конкретните образователни структури. В този смисъл, обособяването на академиите по изкуствата в самостоятелна група, към чиято образователна политика да се прилагат специализирани критерии, би откроило по-адекватно техните постижения и моментен статус.

Един от важните въпроси, който поставя в неравностойно положение различните по структура и организация ВУ е начинът на тяхното държавно финансиране. Приетият принцип субсидията да отчита броя на студентите донякъде благоприятства развитието на образователните институции с голям капацитет, но ограничава академиите по изкуствата, които имат сравнително малък брой студенти.

В Националната художествена академия например е възприета т.нар. “тюторна система”, която предполага индивидуалната работа със студентите в сравнително малки групи. Перманентният процес на общуване с техните преподаватели - изявени и разпознаваеми хора на изкуството, има определящо значение за развитието на творческия им и личностен потенциал. В този смисъл поддържането на съвременни стандарти на обучение изисква наличието на разгърната материална база и привличането на значителен брой преподаватели с висока квалификация и авторитет. Определянето на ограничения във финасирането на практика сериозно затруднява развитието и усъвършенстването на институцията в перспектива. Трябва да се има предвид обаче, че приносът на училищата по изкуствата не е константна величина и в никакъв случай не е резултат от техния относителен мащаб, а от определящата им роля за изграждането и развитието на съвременната българска култура. По тази причина считам, че определянето на фиксиран бюджет на висшите училища по изкуствата, който да отговаря на реалните им потребности е оптималния вариант за тяхното годишно субсидиране.

Друг проблем е постепенното прекъсване на връзките в отделните звена на системата на образованието по изкуство - детски школи, средни училища и академии. Възобновяването на методическата помощ на висшите училища при създаването на програмите в средния курс определено би спомогнало за въвеждането на единни образователни критерии на всички нива на обучение.

Дълго очакваният ЗРАСРБ регулира изискванията към минималните наукометрични показатели за академично израстване и отразява политиката на МОН да прилага качеството на образованието като основен аргумент за развитието на ВУ. В същото време работният вариант на правилника за неговото приложение изправя академичния състав пред нови проблеми. Един от тях е свързан с невъзможността на хабилитирани по силата на стария закон (без да са придобили о.н.с. “доктор”) преподаватели да участват в научни журита, тъй като не могат да покрият съответния научен показател. Това ще постави много учебни заведения в затруднено положение и ще изключи от състава на научните журита едни от най-уважаваните български творци и учени. Тежестта на отделните показатели също може да бъде подложена на прецизиране. Надяваме се в окончателния си вариант Правилникът за прилагане на ЗРАСРБ да реши тези въпроси.