Предание сочи, че е изпратен от цар Иван Владислав на зетя на цар Самуил

Теодора Косара успява да измоли мощите на Иван Владимир

В нощта срещу църковния празник Петдесетница в църквата в черногорското село Вельи Микуличи, недалече от град Бар, започва служба за св. Иван (Йован) Владимир. В ранни зори към планината Румия потегля литийно шествие, водено от представител на рода Андровичи. В ръцете му е старинен кръст - по предание същият, който през 1016 г. българският цар Иван Владислав изпратил на Иван Владимир, княз на Дукля (дн. Черна гора) и зет на цар Самуил. Такава е основата на почти приказната „история“ на тайнствения кръст, за който в България не се знае почти нищо.

Иван Владимир е първият черногорски светец и мъченик, почитан и от българи, албанци и сърби. Около 1009/1010 г. цар Самуил (997-1014) извършва военен поход по крайбрежието на Адриатическо море. Княз Иван Владимир оказва слаба съпротива, блокиран е в планината Облак (днес Тарабош) и принуден да се предаде. Хвърлен е в затвора в царската резиденция Преспа на остров Св. Ахил в Малкото Преспанско езеро. Скоро в знатния пленник се влюбва Самуиловата дъщеря Теодора Косара. Проявявайки силен характер, тя убеждава своя баща да върне свободата на княза, а и ръката u... Този „любовен роман“, пропит от християнско благочестие, е известен от „Летописа на дуклянския презвитер“- хроника, написана на латински в края на ХІІІ век. Разказът за Владимир и Косара присъства и в по-късните жития и народни предания за светеца. Нещо повече, тази класическа история за силната любов между двама млади хора със „синя кръв“ е намерила отзвук даже в пиесата „Бурята“ на Шекспир! Тя е пресъздадена и от големия наш писател Димитър Талев в романа му за цар Самуил и неговото време.

Без непременно да отричаме любовта между Косара и Владимир, все пак този брак в духа на епохата е преди всичко политически. Князът се завръща във владенията си като български царски зет, член на династията и васал на цар Самуил. През есента на 1015 г. обаче цар Гаврил Радомир, синът на Самуил, е свален и убит от заговорници начело с неговия първи братовчед Иван Владислав. Дуклянският княз е повикан в Преспа от новия цар. По думите на споменатия Дуклянски презвитер „... Иван Владислав, като взел властта, проводил пратеници до Владимир, канейки го да дойде при него...“ Преди това обаче Преспа била посетена от княгиня Теодора Косара, която се страхувала за живота на своя съпруг. Иван Владислав се заклел, че няма да направи нищо лошо на Владимир и „... повторно проводил пратеници при Владимир, като му изпратил и златен кръст... Той (Иван Владимир) му отговорил: „Знаем, че Господ наш Исус Христос, който е страдал заради нас, е бил разпнат не на златен или на сребърен кръст, а на дървен; ако е истинска твоята клетва, изпрати ми дървен кръст...“ Тогава царят, като повикал двама епископи и един отшелник, злонамерено положил лъжлива клетва, дал им дървен кръст и ги изпратил при Владимир...“ Пристигайки в Преспа обаче, князът е посечен от войниците, „... държейки в ръцете си оня кръст, който бил получил от царя...“ Според византийския хронист Йоан Скилица гарант за царската клетва е бил и тогавашният български патриарх Давид.

Княз Иван Владимир е посечен пред вратите на църквата „Св. Ахил“ на 22 май 1016 г. Неговото убийство е следствие както от съмнения в нелоялност и тайни връзки с Византия, така и защото като Самуилов зет той е потенциален съперник на узурпатора Иван Владислав. Даряването с кръст в потвърждение на клетва е в духа на епохата, за което има ред примери. Ако тази реликва е същият кръст, за който се разказва в житието на св. Иван Владимир, налага се да подчертаем, че той не е изработен в самата Дукля/Черна гора, а е изпратен от средновековна България - „детайл“, на който в Черна гора и Сърбия като че ли не се отдава особено значение. Това обстоятелство обаче е твърде важно, защото в такъв случай става дума за една от реликвите на българските царе. Скъпоценният кръст би могъл да е българска или византийска изработка, да е донесен от старата столица Велики Преслав или изработен в Охрид или Преспа. По мнението на проф. Константин Тотев и д-р Диана Косева кръстът от Вельи Микуличи съответства на известни български и византийски образци от Х-ХІІ век. Ако се замислим, дори и връзката на почитания и днес кръст от Вельи Микуличи с българската династия да е вторична, никак не е маловажна създалата се сакрална памет - тя пази спомена за бележити личности: цар Иван Владислав, Теодора Косара, цар Самуил... Нека припомним, че Иван Владимир в нашия „Борилов Синодик“, основен паметник на Търновската патриаршия, е поставен сред „древните български царе“.

Въпреки бруталното убийство, княз Иван Владимир като близък роднина е погребан в царската църква „Св. Ахил“ редом със своя тъст Самуил и Гаврил Радомир. След известно време Теодора Косара успява да измоли мощите му и ги отнася в манастира „Св. Богородица Пречиста“ на брега на Шкодренското езеро, чийто руини съществуват и днес. Както разказва дуклянският летописец, „...Косара, съпругата на блажения Владимир, станала монахиня, завършила живота си в същата църква с благочестие и свето подвижничество и била погребана там при нозете на своя мъж...“ Така научаваме за още едно сакрално място на територията на Черна гора, свързано с българската история.

Мощите на св. Иван Владимир остават в манастира „Св. Богородица“ до 1215 г., когато епирският деспот Михаил Ангел Комнин (негов наследник през 1215-1230 г. е по-малкият му брат, известният Теодор Комнин) ги пренася в Драч/Дуръс (Албания). През 1381 г. албанският владетел Карло Топия ги отнася в манастира „Св. Йоан“ при Елбасан. Мощите са там в продължение на повече от шест столетия. През 1995 г., когато за пореден път светецът сменя своето „местожителство“ - този път в архиепископската катедрала на Албанската православна църква в Тирана.

Да се върнем към така тачения и до днес кръст от Вельи Микуличи. Черногорците вярват, че това е същата реликва, която Иван Владимир е получил от цар Иван Владислав. Това се е предавало от поколение на поколение, такова е дълбокото убеждение на цялото местно население, както и на местното православно и католическо духовенство. Кръстът е с размери 45 на 38 см, а дебелината на дървото заедно със сребърния обков е 2,5 см. Изработен е от тисово дърво, а е обкован със сребро във Венеция в края на ХVІ век. Иван Ястребов, през 1867-1870 г. руски консул в Шкодра (тогава в Османската империя), пръв издирва сведения за Владимировия кръст. Кръстът, за разлика от светите мощи, остава в манастира „Св. Богородица Крайинска“. По време на ислямизацията на района през ХVІІІ век манастирът е разрушен, но реликвата е запазена от местните християни. Няколко десетилетия по-късно те също са принудени да приемат исляма, а кръстът е предаден на рода Мъркоевичи. Търсейки по-спокойно място, Мъркоевичи се преселват в околностите на планината Румия. Скоро обаче и този род е принуден да приеме исляма и така Владимировият кръст е поверен на рода Андровичи.

В шествието на Петдесетница участват не само православните черногорци, но и местни католици и мюсюлмани. Още Ястребов е отбелязал: „Колко се тачи този кръст може да се съди по следното: турците (т.е. черногорците мюсюлмани), казват: „Кръст се диже, Бог се моли, Господи помилуй!“ Традицията е известна поне от средата на ХІХ век, но е прекъсната във времето на комунистическия режим в Югославия. Подновена е през през 90-те години на ХХ век, а в световната мрежа „YouTube“ под заглавие „Света планина Румия“ има видеоматериали от шествията през 1996 и 2005 г. На 29 октомври 2012 г. уголемено копие на Владимировия кръст е поставено върху купола на катедралната църква „Св. Йован Владимир“ в Бар.

С помощта на съществуващите днес модерни научни методи може да бъде определена възрастта на Владимировия кръст, да бъдат разкрити евентуално съхранени под сребърния обков знаци, а защо не и надпис?! Всичко зависи от инициативността на българските и черногорските учени. Няма съмнение обаче, че този интересен паметник на нашето средновековно изкуство и християнски култ се нуждае от прецизно проучване.