Владимир Свинтила - Клеветата - една българска особеност

В срамната хроника на историята

Злоезичниците омърсиха и Левски

За пари и баща си продавал

Има един потресаващ епизод в срамната хроника на историята. Докато крачи по българската земя към безсмъртието, клеветата застига и Васил Левски. Този национален резил го няма в официалната биография на Апостола. Той свети обаче със страшна сила и не може да бъде заличен!

Злоезичието е документирано в кореспонденцията между Найден Геров и Христо Георгиев. Първият руски вицеконсул в Пловдив, вторият милионер в Букурещ. С дата 30 май 1869 г. Геров пише на Георгиев:

“Преди 6-7 дни заминал от тука Дяконът, и както тука, така и насъде, отдето е минал, е показвал прокламация една на българский език за българите с печат от “Привременно Българско Правителство”, а друга на турский език за турците; но и от двете е имал само по една, та ги е показвал, а не оставял от тях нийде. Аз ги видвах. Турската не можах да прочета, а българската не чини, празна работа, и ме е страх да не се излъжат някои простодушни да се поведат, та и тии да теглят и на други беля да докарат.”

“И друго едно шюпе (съмнение) ми дава това нещо - добавя дипломатът. - Дяконът, дето ходи, все иска да му дават и пари за харашлък, та да не би да лъже хората само да зима пари!”

Георгиев отговаря на Геров: “Прокламациите, що сте видели у Дякона, тия се типариха (печатаха) тука от Райнова и Касабова, и се придадоха сичките на Дякона, за да ги раздаде. Дяконът е онзи, дето прави лъжливите писма на Райнова, за да се рекомендува, че е добър шпионин, какъвто Райнов, такъв е и Дяконът, и двамата за пари и баща си продават.”

Васил Левски, който е водил сметка за всеки грош, който е залъгвал глада с маслини и ябълки, за да пести народните средства, е омърсен, че “за пари и баща си продава”. От човек, който не си знае милионите!

“Клеветата - една българска особеност” тълкува тази тъмна страна на нашенската душевност. Автор е Владимир Свинтила, когото помним с нестандартното му перо и неочаквани открития.

В моменти на национална депресия клеветата е в устата на всички

На Алеко Константинов фейлетоните пишели български студенти, които живеели в Прага и Виена и ги пращали по пощата, а той само ги „изправял“

Едва ли има някой да оспори, че клеветата е българско качество или че завистта е български гений. Тези мнения са били изказвани, както се твърди, в частни разговори от такива хора като Елин Пелин, Атанас Далчев, Александър Балабанов. Разбира се, възможно е мълвата да им е приписала такива думи, търсейки да се изрази чрез мнението на някой авторитет.

В последна сметка може да се каже, че това спада към българския манталитет, че е част от българското самосъзнание. В момент на самообругаване - нещо много често при нас, българите - потичат потоци от признания за зависти и клевети, истински или мними все едно. В моменти на национална депресия тия признания са в устата на всички. И не е рядко в такива случаи да се чуе: “Абе защо ние българите сме такива.” И непременно цитират злощастното двустишие на стария П. Р. Славейков.

Но имало ли е в нашия български живот действително значими клевети? Аз смятам, че примерно последните двама български монарси, Фердинанд и Борис III, бяха изцяло оклеветени. Не че ние не можем да открием слабости или дори непростими простъпки в тяхното управление. Но тяхното обругаване почива не на реалните им слаби страни, а на чудовищни измислици. Такава например клевета е станала основа на пиесата “Царска милост”. Фердинанд е спасен от една жена, която го предупреждава за готвещ се атентат. Впоследствие нейният син е осъден на смърт и Фердинанд отказва да го помилва или по-точно лъже майката, че ще издаде указ. В архива на автора на пиесата трябва да се намира писмо на съвременник, който опровергава целия случай. Камен Зидаров ми даде да чета това писмо.

За Борис III имаше твърдение, че той е подготвил деветоюнския преврат - бил в постоянни контакти с генерал Вълков. Дори и комунистическите “историци” не можеха да докажат този “факт”.

А не твърдя, че политическите партии, противници на българската монархия, са си служили с клевета. Тя се ражда спонтанно, по често не се използва дори от политиката, остава да тежи като облак от мълва.

В моето юношество все още бяха тревожно живи редица клевети от класическия период на Нова България. Тези клевети правеха живота на юношеството ни горчив, поради което аз почнах да ги събирам и да ги проверявам доколкото е възможно. Тук излагам тези от тях, които са видимо недостоверни.

Кочо Хаджикалчев взимал по един лев сребърен от този, който искал да му види парите - да види веднъж в живота си какво се казва пара.

На господин Алеко Константинов фейлетоните пишели български студенти, които живеели в Прага и Виена и ги пращали по пощата, а той само ги “изправял”.

Изумителното в музикално отношение стихотворение на Александър Балабанов: “Аз знам една лира край Охрида син” било откраднато от Уланд - направо преписано.

“Заточеници” на Пейо Яворов било преписано от Байрон. (Това твърдение се чуваше до края на 40-те години!)

Пенчо Славейко е преписал “Фрина” от немски поети и открадната от немците епическата му песен за Бетовен. “На острова на блажените” го имало също така на немски език - идеята бива изцяло открадната. Скоро от Германия ще се върне един студент, който ще разкаже как точно стоят нещата.

А оня, еврейският равин, който дойде от Швеция и който представи Славейков за премията на господин Нобел, него в Швеция за нищо го нямат, той там за смахнат минава.

Кирил Христов е преписал цялата си лирика от италианците. Той преди да иде в Италия “не знаеше да съчинява”.

За семейния живот на Яворов и Лора се носят чудовищни истории. По цял месец не излизали от стаята си и не се обличали. Слугинята оставяла яденето пред вратата. Те го вземат, изядат го и оставят мръсните чинии пред прага. Яворов по цял месец не слизал от Лора.

Обруган е външният вид на Дебелянов (след смъртта му!). Бил удивително грозен с едри пори по цялото лице като от сипаница. Бил противно червенокос, риж, а не кестеняв. Жената, за която е писано “Жертвоприношение”, живеела полово с баща си. Дебелянов гледал техните актове през едно прозорче на квартирата си.

Николай Лилиев намерил неиздадени стихове на Димитър Бояджиев и ги издал като свои. И за това вече не пише - няма какво повече да преписва.

Клеветата се носеше по улиците далече след кончината на оклеветените. Разбира се, нападаха и много живи съвременници освен Лилиев. Говореха, че гениалният преводач Георги Михайлов въобще не знаел френски. Преводите ги направила родната му майка, той само ги “доизкусурил”. Той съвсем наскоро понаучил езика като взимал уроци при една баба швейцарка.

По едно време аз се готвех да направя христоматия от клеветите срещу писатели, политици, хора на изкуството, учени. Клевети не липсваха (чудовищни!) за Владимир Димитров-Майстора, за Константин Щъркелов, за Борис, за професорите Иширков, Дечев, Филов, за някои от големите ни архитекти. Нищо чудно някой ден да направя тази христоматия, попълвайки я с клеветническата дейност на новите времена.

Засега ще се спра само на Константин Щъркелов.

През 30-те години за него се носеше клеветата, че той лично убил, със собствените си ръце Гео Милев. И когато съвестта все пак го налегнала, той намислил песента: “Таз вечер празнувам разлъка...” Двустишието “Налейте да пия мъка, налейте да пия и душа” било израз на болната му съвест.

След 1944 г. тази “мълва” станала гибелно опасна. Щъркелов е бил подведен под следствие за убийството на Гео Милев. Спасило го единствено това, че по време на събитията през 1925 г. Щъркелов не е бил в България. Това ми е разказал сам.

Каквото и да говорим явно е, че в клеветничеството се проявява една особена жизненост. Клеветничеството е пълноводно, неотстъпващо, изпълнено с трепети, движимо от дълбоки импулси. То е нещо като жизнена среда, нещо като първичният океан породил живота. В нищо и никъде другаде в някаква друга дейност, писане на литература, правене на изкуство, постигане на научни открития, военни действия българинът не участва така страстно - с цялата си душа, с всичките си сетива. Дори спътниците на Одисей не са живели така пълнокръвно.

Това ни кара да се върнем назад, да потърсим в историята.

Българското село не познава клеветата - исконното задругарското село. За нарушената чест се мъсти с камата. А освен това съществува и палежът, практикуван по-рядко, защото може да изгори и цялата махала. И защото заподозреният може да бъде убит с колове на мегдана.

С клеветата се занимават “верите”.

Равинът с Талмуда в джоба, свещеникът с катехизиса в джоба, моллата с шарията в джоба са смутени. Те са се стремели на култивират определени добродетели и да прогонят порока от душите на хората. Техните проповеди са свързани с притчи: за този, който имал само две железни монети и дал едната, за този, който имал две ризи и дал едната, за този, който сам неимеющ, нахранил гладния.

Аз ги помня, помня ги в черковното кафене “Синайска гора” в разговор върху греха, слабостта, злата дума, клеветата.

В корана, евангелието или библията аз не срещнах да се говори за клевета. Като че първият клеветнически случай е самият Сократ. Както и да е. По-късно в Лукиан и в римските историци понятието присъства.

Какви са социалните основи за възникването на клеветата в късноантичното общество е трудно да се отговори. За нас е сигурно, че в традиционната българска общност клеветата почти отсъства - много късно могат да се регистрират случаи на клевета.

Българският народ очевидно не е по природа клеветник. Особеностите на историческата му реалност го тласкат да реагира клеветнически. Клеветата най-често е свидетелство за неговата безпомощност, за неговата изоставеност - за това, че историята най-често минава като колесница през тялото му.

(Със съкращения)

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи