Историята на САЩ в региона играе „контра“

Навремето една от най-продължително просъществувалите демокрации в Латинска Америка и страната с най-богати петролни залежи в света Венецуела, бе тласната до ръба на пълния срив, след дълги години на лошо икономическо управление, пълзяща корупция и растящ авторитаризъм на правителството на Николас Мадуро.

Гладът и недохранването днес са масово разпространени. След години на безразсъдно печатане на банкноти, стойността на националната валута на Венецуела е практически нищожна. Хиперинфлацията достигна 1,3 млн. процента миналата година и може да прехвърли 10 млн. тази, според Международния валутен фонд. Над 3 млн. венецуелци вече са избягали от страната, като част от най-голямото преселване в историята на Латинска Америка, предизвиквайки хуманитарни кризи в съседните държави. На 23 януари президентът на САЩ Доналд Тръмп заяви, че „всички възможности са на дневен ред“, ако Мадуро реши да прибегне до сила, за да усмири протестите, които заливат страната последните седмици. Но перспективите за промяна на режима във Венецуела изглеждат нестабилни, особено ако идват с тласък от Вашингтон. И макар десетки държави да последваха примера на САЩ и да признаха опозиционния лидер Хуан Гуайдо за временен президент на страната, всички основания за тревога от последните американски ходове са на лице. Историята на опитите на САЩ в подмяната на режими в този регион и разпуснатият език на Тръмп заедно работят срещу интересите на опозицията, която все още е изправена пред доста сериозен съперник в лицето на Мадуро.

Според „Уолстрийт джърнал“ Гуайдо е координирал с Вашингтон самообявяването си за президент, като част от усилията на САЩ и техните съюзници в Латинска Америка да изтласкат Мадуро от властта. Администрацията на Тръмп явно обсъжда смяната на режима в Каракас от доста време. През август 2017 г. Тръмп изненада Пентагона, обявявайки, че е разглеждан „военен вариант“ по отношение на Венецуела – твърдение, което после е повторил на няколко пъти пред редица разтревожени южноамерикански лидери седмици по-късно. През септември 2018 г. „Ню Йорк Таймс“ съобщи, че представители на администрацията на Тръмп са имали срещи с недоволни от управлението на Мадуро венецуелски военни офицери, за да обсъдят възможностите за преврат. Въпреки че в крайна сметка Вашингтон решава да не подкрепи заговорниците, Мадуро веднага яхна историята и продължи да обвинява САЩ за политическата нестабилност в страната си.

Всичко това подчертава опасностите от разпуснатия език на администрацията на Тръмп, когато става въпрос за подмяна на режими. Докато американските официални лица виждат в смяната на Мадуро морално отговорна постъпка в отговор на хуманитарната криза във Венецуела, мнозина в региона са скептични относно намеренията на Вашингтон – и по разбираеми причини.

Когато Мадуро предупреди поддръжниците си преди седмица: „никакво доверие на гринговците“, имаше предвид дългата история на намеси на САЩ в Латинска Америка, датиращи от времето на Доктрината Монро от 1823 г. Политиката на бронирания кръстосвач диктуваше американската дипломация и в първата част на ХХ век. Както отбеляза веднъж историкът Грег Грандин, „до началото на 1930 г. Вашингтон вече беше изпращал шест пъти американски бойни кораби в пристанища в Латинска Америка, беше завладял Куба и нахлул в Мексико (отново), Гватемала и Хондурас, беше водил продължителни партизански войни в Доминиканската република, Никарагуа и Хаити, беше анексирал Порто Рико и откъснал парче от Колумбия, за да създаде едновременно Панама и Панамския канал“.

Академичната литература по въпросите на смяната на режими рисува доста негативна картина, що се отнася до перспективите за успех: Изследвания са доказали, че наложени от вън със сила режими не подобряват политическите и икономическите отношения между този, който се намесва, и този, който е обект на интервенцията. Много рядко водят до демокрация и независимо дали се водят открито или под прикритие, винаги увеличават възможността страната-обект да изпадне в гражданска война.

***

Но съществуват и практически спънки пред надеждите на Вашингтон. За начало, признаването на Гуайдо само по себе си е малко вероятно да донесе някаква промяна. За никого не е новина, че САЩ искат да разкарат Мадуро, така че подкрепата за Гуайдо едва ли ще промени съществуващия баланс на силите между ключовите играчи във Венецуела.

Същото важи и в международен план. Мадуро продължава да се ползва с подкрепата на външните си съюзници, най-вече Русия и Китай, които не само подсигуриха режима с милиарди в чуждестранни инвестиции, но могат и ефективно да блокират резолюции на Съвета за сигурност на ООН срещу Венецуела. Гуайдо заяви, че има нужда от подкрепата на три групи, за да успее: народът, международната общност и военните. От тези три верността на въоръжените сили е най-важна и, за съжаление на Гуайдо, най-трудна за получаване. Едновременно с това проучване от ноември 2018 г. показа, че едва 35 % от жителите на Венецуела гледат положително на свалянето на Мадуро с външна военна интервенция.

Методът: „проба-грешка“

Историята също ни дава малко поводи за оптимизъм. Това не е първият път, в който САЩ се опитват да подкопаят чуждестранен режим, посредством дипломатическо признаване на вътрешните му опоненти. Вашингтон отказа да признае избора на Мануел Нориега за негов приемник като президент на Панама след спорните избори през 1989 г. През 1990-те Вашингтон отказа да признае режима на талибаните в Афганистан. През 2011 г. тогавашният американски президент Барак Обама призна силите на опозицията в Либия за легитимен управник, докато полковник Муамар Кадафи още беше на власт. На следваща година призна и сирийската опозиция като единствен легитимен представител на народа на Сирия. Във всеки един от тези случаи използването от Вашингтон на дипломатическо признаване по себе си не направи нищо, за да отслаби де факто контрола на даденото правителство върху територията си и САЩ ескалираха в открити или под прикритие интервенции, за да предизвикат смяна на режима.

Превод, със съкращения: „Труд“