Подиграва ли се поетът Петър Чухов с литературната памет на Вапцаров?

И двете страни я представят така: Война на световете. За всяка от тях неговият си е добрият, а другият - лошият. Война между ръководствата на Съюза на българските писатели и Сдружението на българските писатели. На обявена тема - литературната награда на името на Иван Пейчев, давана от община Шумен. В хода й се размахват принципи и вкусове. А всъщност е война за: влияние в обществото - това кой и как да разпределя недопустимо многото литературни награди у нас.

Но да оставим това. Интересува ме един недотам дребничък факт, чийто анализ ще освети най-пълноценно същината на войната. Не го подминавам и затова, че се отнася до Никола Вапцаров. Наградата „Иван Пейчев” беше спечелена от Петър Чухов за негова поетична книга. Представителите на Съюза на БП отричат правото му да спечели наградата, тъй като в книгата имало стихотворение, в което се гаврел с Вапцаров, с недосегаема за каквото и да е светиня. На отсрещния фронт нищо ново - нямало такова нещо, не само се подигравал, но е и запазил респекта. Двете позиции не мърдат от общи приказки и от съпътстващи ги лични нападки и остават непримирими.

Всъщност какво се е случило? Ето го стихотворението на Петър Чухов:

ЛОГИЧНО

Тъмно е

стрелбището на лунапарка

спи Зайо-Байо

вечния си сън

спи Кума-Лиса

до локума

спи и

бутилката с шампанско

до пирамидата

от кофички

спят също

клечките кибритени

като войничета

под строй

дълбоко спят

обесените орехи

не спят обаче

червейчетата във тях

те движат челюсти

и рецитират:

разстрел

преди разстрела

червеи

това е толкоз просто

и логично

Несъмнено е едно той е използвал двустишие от стихотворението на Вапцаров „Борбата е безмилостно жестока”, означено с курсив при него, като е извършил замяна на „а след” (в оригинала) с „преди”. Вапцаров пише „Борбата е безмилостно жестока” като арестант и подсъдим, знаещ участта си: първата строфа през април 1942 г.; втората - след прочитането на присъдата му на 23 юли 1942 г., часове преди изпълнението й.

До „Борбата…” тази предполагаемост, макар и желана, все пак не е на дневен ред. А сега е. Затворен, уличен от властта, с предвидима присъда, самотен, недореализиран творец - немалко основания Вапцаров да изпитва колебания и съмнения, да желае да отложи смъртта. Та нали и Исус в предсмъртното си време беше заявил: Господи, не може ли да ме отмине тази чаша. Дори и знаещият своята мисия, свикналият с мисълта за ранна смърт може да възроптае срещу предначертаната участ. Вапцаровото възроптаване е търсене на основания за саможертвата. Достатъчно силни и убедителни и най-вече - произлизащи от неговата същност и действия. Така „Борбата…” става диалог с големите думи, с жестокостта на времето, с позорното на пръв поглед несъотвествие на думите за величие на подвига с реалното физическо унищожение и с изчезването от видимия свят. Нечетните стихове: Борбата е безмилостно жестока!; Аз паднах. Друг ще ме смени и … толкоз.; Разстрел и след разстрела червеи, звучат цялостно, като репортаж на очакваното действие. Репортаж, на пръв поглед, безпристрастен. Но жестоко безпристрастен, оголващ до най-отблъскващото - червеите след смъртта, една човешка съдба. Репортаж на прогледналия отстрани участта си, прикрил отчаянието си, банализирайки ставащото, без да разкрива предисторията - саможертвата.

Стихът „Какво тук значи някаква си личност!” е двузначен и двугласен. Наличието на „както казват” е заложило двугласието. Произнася го и първият глас, който тръби за епичност, без да зачита личностите. Ей така, с досада, като риторичен въпрос с безусловния отговор: нищо не значат. Вторият глас пък пита първия - на „забравилия” личностите и животите. Парадоксално и той е риторичен, но с противоположен готов отговор: личностите значат всичко. И вече тук този втори глас е надделял, изместил е с посланието си първия.

Финалният стих на шестстиховия диалог - Това е толкоз просто и логично, е в подобна позиция като „Какво тук значи някаква си личност!” Отново се различават два гласа. Но първият е очевидно обезсилен, предварително победен.

Няма да влизам в дрехите на самообявилите се за единствени пазители на Вапцаровата святост. Вижда ми се пресилено книжното днешно геройство да браниш поета от истински, перфидни и мними посегателства. Най-малкото, защото това подценява гения му и любовта му към народа, отдавна получила и ответната обич.

Не знам дали Петър Чухов е осъзнавал докрай с какво се заема, когато гради стихотворението „Логично” върху цитата от „Борбата е безмилостно жестока”. При това променен - вместо „а след” слага „преди”. Трудността идва от двузначността/двузнаковостта на привлечения цитат. А при него е използван и като поанта. Докато у Вапцаров, както обясних, той е заключителен в шесттиховия диалог, смислово решен още в предходните два стиха. (То и друго в неговото стихотворение не е обмислено - орехите, на които предстои разстрел, вече са обесени. Разбирам сеятелите на постмодерни предизвикателство, но тяхната провокативност е добре да се озаптява в рамките на конструктивната логичност.) И така коментарийният двугласов стих в контекста на Петър Чуховото стихотворение става категорично пояснителен с някакви белези на ирония. При това обслужва една идея-наблюдение, която е достатъчно обсъждана и превърната в обществена договореност - в днешния ни ден опустошително са се настанили червеи. Или пък всичко е една самоцелна ирония и игра? Дано не е така. Дотолкова, че това да изглежда вече просто и логично. Нищо против, но защо трябва да се паразитира в чисто формален план върху два стиха на върховно себеизпитание, на вътрешно сложна двугласова драматичност?! А и защо е това ненужно надпяване с Вапцаров, загубено по презумция и текстуално. За да се стигне до наблюдение, до казване на нещо широко известно, при това и неубедително ангажиращо. Не съм догматик и приемам, че за литературата няма табуирани пространства и предходности. Но отделям талантливото органично докосване от уж оригиналното, при това не пародийно, а парадиращо да извършва откривателства. С цитатничество, което освен че не достига литературна убедителност, променя дълбок първоначален смисъл в чужд контекст?!

Всъщност в това, в смислите, е истинската война в днешната литература. За тези, които я разбират - и войната, и литературата.