И колко много всъщност се уважаваме едни-други

Ако бях някой друг, себе си най-много нямаше да харесвам - но няма начин. Казваше един покоен вече възрастен съкварталец. Към тази му крилата сентенция се случваше да добави и персоналното си наблюдение върху народонаселението, че „най-хубавата черта на нас българите е, че като махнеш всичко лошо и нищо не остава“. Скептик си беше човекът. Но след десетилетия униформен в органите на реда, преквалифицирал се в месар на Женския пазар след пенсия, съвременник на два строя - към края на 70-те му години, когато го привика Великият регулировчик, бай Б. определено имаше много по-обстоен поглед върху това какви хора сме, от всеки съвременен български политик, общественик, или който още там смята себе си за компетентен да се изказва по въпроса, или да поставя квалификации. Гореспоменатите си „мъдрости“ ги споделяше на общо основание, за който го слуша какво говори, в кварталната градинка/кръчма, несъмнено уверен че няма кой да се засегне от думите му. В крайна сметка си бяха резултат от цял живот „работа с хора“ в две много изобличаващи културата и възпитанието на нацията сфери – спазването на закона и търговията с хранителни стоки, през годините.

Последните дни констатацията на бай Б. за „най-хубавата ни черта“, заедно с персоналната критика към собствения му характер и поведение, ми зазвучават все по на място. Философски-народному, някак си. Казани с онова отчаяно достойнство, с което българите приемаме съвременното си битие. Както са го правили предците ни всяко следващо поколение от Възраждането насам, със сходни и понякога не толкова сдържани изразни средства. Каквото и да си говорим, винаги сме имали високо мнение за себе си и умираме да се обиждаме сами.

Британският писател Тери Пратчет има една теза, че в цялата история на човечеството всеки, който наивно е очаквал само с думи или едноличен пример да даде тласък на „Народа“ да надхвърли възможностите си, винаги в крайна сметка се е разочаровал. И е обиждал, ругал и роптал срещу „Народа“, че не може да прозре благородните му намерения. Така се върти колелото, по света и у нас. Някои от тези личности получават признание за думите си посмъртно, повечето - никога.

В наши дни все повече разбиранията ни за национална гордост и самочувствие се влияят видимо от един особено силен фактор. Неразрешимата дилема в българския характер, свързана с несъответствието на очакванията от живота и амбициите от една страна, и реалността, и обстоятелствата, които я движат от другата. Разминаване, което все по-голяма част съвременни българи видимо не успяват да надраснат с навършването на пълнолетие. Това се проявява при едни като материално несъответствие с очакванията от живота, при други като интелектуално такова. По-младите, разбира се, имат всички легитимни основания да са недоволни, че държавата, която предишните набори са „управлявали“ и оставят след себе си, прилича на потъващ кораб, вързан с последни сили за европейския кей. По-напредналите в годините и осъзнаването на прозренията на бай Б. вече само си роптаем, че положението е обречено и „кроим резервни планове“ за всеки случай.

Именно с членството ни в ЕС последните десет години се засили това трайно недоволство, подклаждано естествено от ефектите на пещерния капитализъм и примитивната демокрация, които са основните двигатели на съвременното българско общество.

Бумът на социалните мрежи вместо да послужи за катализатор на тези настроения и да върне усещането за единство, позволи допълнително фрагментиране на „Народа“ в малки и големи групи често пъти обединявани от обосновано или не общо чувство за недоволство. Срещу едни политици или срещу други, срещу общината, срещу катаджиите, срещу ромите, срещу бежанците, срещу „турците“, срещу Русия, срещу САЩ, срещу застрояването на природните паркове, срещу „Левски“, срещу ЦСКА, срещу консумацията на месо, срещу ваксинациите на деца, срещу слабеенето, срещу тлъстеенето – казано накратко - масово едни българи срещу други българи. „Погледни ги тези идиоти!“, „Как да не сме дебили?!“, „педали“, „селяни“, „простаци“, „каскети“, „маймуни“, „говеда“, „свине“, „резняци“, „тиняци“, „шебеци“ – ласкавите наименования, които публично даваме на себе си през сънародниците си, са от цветисти по-цветисти и ни съпътстват всекидневно.

Като добавим към тях и добре познатата пуста родна суета, илюстрацията е почти завършена. Защото освен че трябва да е настроен срещу най-различни групи от сънародниците си, съвременният българин иска и да бъде виждан от околните като различен. На всяко едно обществено ниво.

И ако трябва да е наопаки, ще е, пък дори и да противоречи на здравия разум. От политическите възгледи които „изповядва“ във фейсбук, до всекидневните му опити да си причинява щети неволно, копирайки чуждо поведение.

Истината за „Народа“

Хората, които избират да застанат на страната на “Народа”, винаги остават разочаровани накрая. Когато осъзнаят, че “Народът” няма тенденция да демонстрира благодарност или одобрение, или напредничаво мислене или подчинение. “Народът” е тесногръд и закостенял, не е много умен и като цяло се отнася с недоверие към интелекта. Затова от години “децата на революцията” се сблъскват с вечната дилема: в крайна сметка проблемът не е само в очевидно некомпетентните управници, а и в очевидно неподходящия “Народ”. От момента, в който започнеш да възприемаш хората като бройки, те престават да влизат в сметката.”

(собствен превод от английски)