Извършена е в пълна конспирация и с огромни рискове

Прелом в развитието на националната ни революция

Преди 150 години, около средата на август 1869 г., Левски завършва своята „Втора обиколка в Българско“. Потегляйки на 6 май от Турну Мъгуреле в Румъния, за малко повече от три месеца Васил Дякона, както го наричат неговите съратници, не само обикаля десетки градове и селища, но поставя основите на комитетска „мрежа“ без аналог в дотогавашната ни история!

Левски посещава Никопол, Плевен, Ловеч, Троян, Сопот, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Царацово, Перущица, Пазарджик, Разлог, Сливен, Стара и Нова Загора, Чирпан, Хасково, Цариград (оттам с кораб до Варна?), Лясковец, Търново, Трявна, Габрово, Севлиево и някои по-малки селища. Обиколката „криволичи“, като е извършена в пълна конспирация и с огромни рискове. Истинско чудо е как в изключително трудни условия, търсен от „тайните служби“ на империята, Левски успява да осъществи десетки събрания със стотици привърженици на революционното действие - преди всичко представители на т. нар. средна класа и интелигенцията. При някои от тези срещи, например в Цариград, са привлечени сърцати българи и от други места, включително и от далечния Охрид! Днес е трудно дори да си представим каква енергия, смелост, желязна воля и лична харизма е притежавал Апостола на Свободата...

Втората обиколка на Левски е оценявана като прелом в развитието на националната ни революция. И все пак, поради ограничената документална база и някои противоречия в спомените на комитетските дейци, съществуват и ред дискусионни моменти: дали „частните комитети“ действително са създадени през 1869 г., кой е първият от тях, какъв е точният маршрут на обиколката и т.н.

Регионалният исторически музей в Плевен на 8 май тази година организира кръгла маса, посветена на 150-годишнината от поставянето на основите на Вътрешната революционна организация. Под научното ръководство на проф. Пламен Митев се състоя ползотворна дискусия, в която участваха научни и музейни специалисти от цялата страна.

Ако първата обиколка (11 декември 1868 - 24 февруари 1869 г.) е опознавателна, втората има своите организационни проекции. Дякона разполага с пълномощия от страна на дейците около Иван Касабов и Димитър Ценович, представляващи „Българското общество“, по-късно „Млада България“ - емигрантските структури, продължение на Тайния централен български комитет (ТЦБК). В мисията си Левски използва „лозинки“ (пароли), „контракти“ (пълномощни писма), декларации на „Привременното правителство“, вкл. такава към българските мюсюлмани. Революционните ядра - вече съществуващи или пък създадени с решаващото му участие, през 1869 г. са много повече комитети, отколкото тайни „братства“, „дружинки“ и „кръжоци“... Контактите с тези групи от съмишленици в десетки градове са нова страница в развитието на революционния процес. Още по-важното е, че тези комитети „в процес на изграждане“ делегират доверие на Левски като техен представител пред емиграцията в Румъния и Сърбия, а и като свързващата фигура между тях самите.

Стъпвайки на румънска земя, Левски вече има много по-пълна представа за състоянието на нещата в България. Както самият той, така и неговите съмишленици, осъзнават необходимостта от продължителна и упорита работа „на място“. Левски работи за „отрезвяване“ на най-екзалтираните привърженици на четническата тактика с присъщите им наивно-романтични планове. Затова дискутира своите идеи с дейците в Букурещ и други градове в Румъния.

Още през есента на 1869 г. се стреми да свика събрание, като категорично заявява пред „лидерите“ на емиграцията: „Дойдох да ви представя народното мнение...“ През декември 1869 г. е в Гюргево по покана на Иван Кършовски, с когото участват заедно в двете легии в Белград (1862 и 1868 г.) и в четата на Панайот Хитов през 1867 г. Събралите се дейци обсъждат начините за активизиране на революционната дейност. По този повод Светослав Миларов пише, че Георги Живков (бъдещ държавник, депутат и министър) е поел задачата да състави комитети в Русе, Търново, Габрово, Трявна, Тулча, Плевен, Сливен, Лом, Видин и Свищов, а Кършовски да работи за създаването на подобни в Румъния. Колкото и спорна фигура да е Миларов, на него дължим информацията, че „... Левски (Дякона), един от революционерните началници /.../, най-дръзновеният, готов да тръгне за в България да събира хора, да се приготвят да въстават на бой на първа пролет...“ Левски е поканен в Гюргево, „... за да разискваме и да решиме работите добре, да не би да направиме някоя грешка. Господин Левски /.../ има една мечта - да събира всичките пръснати революционерни сили и да ги подчини на една програма, която ще бъде двигателя на общата ни работа за свободата...“

Обединението на революционните сили е приоритет за Левски, който вече е схващан като „един от революционерните началници“ - такива, каквито са „първостепенний войвода“ Панайот Хитов и Любен Каравелов. Нека отбележим готовността на Левски да работи на равна нога с други дейци. Това показва, че той съвсем не е „привилегист“ - упрек от страна на неговите помощници Димитър Общи и Ангел Кънчев през 1871 г.

Факт е обаче, че нито Георги Живков, нито някой друг поема риска да пътува от град на град, от село на село, „...навсякъде гонен, всякъде приет...“, ако си спомним образните думи на Иван Вазов. Левски, който разсъждава не само като политик, но и като офицер, е за принципа на единоначалието - принцип, който не изключва „вишегласието“ и демократичния модел, но е за ясни правила и поемане на лична отговорност.

На базата на нови документи, включително на турския шпионаж, научаваме, че в края на 1869 - януари 1870 г. широк кръг от революционни дейци провеждат общо събрание в Букурещ. В хода на разискванията се оформят две противостоящи позиции. Първата е защитавана от „вехтите“ и по-младите войводи начело с Панайот Хитов. Те настояват за формиране на нови чети на румънска и сръбска територия, за да се прехвърлят с тях в България.

Букурещкият и Браилският комитет застъпват становището, че първо трябва да се провери готовността за въстание в страната, да се извърши необходимата подготовка и едва тогава да се пристъпи към въоръжени акции. Очевидно двата комитета защитават мнението, с което Левски се завръща от втората си обиколка. До общо съгласие и най-вече до конкретни действия обаче така и не се стига...

Левски е разочарован от нежеланието не само на „войводите“, но и на част от емиграцията да възприемат необходимостта от нов път за освобождение на Отечеството. „Най-дръзновеният от революционерните началници“ е имал причини да бъде недоволен не само от Панайот Хитов, но и от останалите водачи, които се колебаят поради непознаването на реалната обстановка. Показателни са неговите думи в писмо от пролетта на 1871 г. до Райчо Попов от комитета в Плоещ: „Нали дойдох нарочно из Българско, да ви представя народното мнение на простия и учения ни народ в България, върху което цяла година давахме мнения... ” И още, „... и г-н Панайота, Райнов, Живков, Кършовски, Д. Ценова, Каравелова и пр./.../, нали сте вие горните? Помните ли всичките си думи, които аз ги имам и забелязани и срещу които съм противостоял?“ От характера на дискусията можем да съдим за упорството и на привържениците на Панайот Хитов, както и за неспособността на мнозинството от емигрантските дейци да възприемат очертаващата се нова стратегия. Левски е казвал, че се е наслушал на гръмки думи, докато „...дела трябват!“

В края на май 1870 г. Левски премина Дунава при Русе, с което започва неговата т.нар. Трета обиколка в България. Тя продължава до април 1872 г., когато е краткото му пътуване до Букурещ във връзка с Общото събрание на БРЦК. Очевидна е пълната условност, а и неточност на понятието „обиколка“, като изключим първите две. От пролетта на 1870 г. и до своята гибел водачът на революцията пребивава в българските земи, а цялата му дейност произтича от съзнанието, че революцията трябва да се твори в самата страна. Такава е обективната реалност, следствие от започналия през 1869 г. прелом - прелом, който е отразен и във вижданията на революционерите за същността на свободна България.

Нека си спомним, че според Левски нашият народ „...се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи...“ И не е случайно, че всяко българско поколение, всеки българин има „своя Левски“ - безспорно доказателство за универсалното звучене на Апостола като историческа личност.