Най-големият сюрреалистичен експонат в света, дело на гениалния художник, привлича милиони туристи

Колкото и да си виждал по картички странната архитектура на червената сграда с прословутите яйца по покрива (символ на зародиша на живота) и хлебчетата („хляб наш насущний“, с който съгражданите на Дали са преживели войната), с отворена уста ще те оставят подобните на наградата „Оскар“ човешки фигури в нишите - първата среща с екстравагантния театър-музей на Дали във Фигерас, Испания.

Което и е била целта при създаването на това уникално сюрреалистично творение. „Готов съм на всичко, за да се говори за мен, та дори и хубави неща!“ – казал го е един невероятен ексцентрик, нестандартен, луд, обсебен от себе си маниак, влюбен в невероятната Гала, с една дума - геният Салвадор...

Идеята за създаването на театър-музея

Тя се ражда през 1961 г. Новоизбраният кмет на Фигерас скромно моли прославения в цял свят художник да подари на родния град една своя работа. Дали щедро решава да подари цял музей, и не просто музей, а театър-музей. „Къде, ако не в моя град, са длъжни да съхранят и да живеят във вековете най-екстравагантните и фундаментални от моите работи? – признава творецът. - Това, което е останало от Общинския театър, ми се струва най-подходящо по три причини: първо, преди всичко аз съм театрален художник, второ, защото театърът се намира срещу църквата, където съм кръстен, и трето, именно в този Театър, в неговото фоайе, за първи път представих живописните си работи.“

Днес това е най-големият сюрреалистичен експонат в света и едно от най-посещаваните места в Испания. Реставрацията и цялостната експозиция е делото на живота му, в което той хвърля милиони. Издигнат е гигантски стъклен купол, а основната зала е разделена на сектори, за да се проследи артистичният път на маестрото: от импресионизма, футуризма, кубизма към сюрреализма. Откриването е помпозно през 1974 г. Дали не е искал посетителите да бъдат съпровождани от екскурзоводи, а всеки сам да открие закодираните от него послания. Всъщност държал ли е да бъде разбран, той, с неговата мания за величие? Доколко изкуството изобщо може да се изучи? Или Дали просто е искал гостите да бъдат зашеметени. Точно така се чувстваме и ние, пристъпили във фоайето, началото на този истински лабиринт, театрална фикция. Предстои ни чуден сън с отворени очи.

Посрещат те прословутата лодка на Гала, обичната жена, и любимият му кадилак, превърнати в гигантска инсталация. Една монета (такситата не работят без пари), чадърът над лодката се прибира и вътре в колата започва да вали, докато всички отвън са на сухо. Малкото голямо отмъщение на твореца, чакал под дъжда в Ню Йорк, а таксита с хора на сушинка са летели в нощния град...

Присядаш на пейка и в почуда разглеждаш всичко, което те заобикаля. Предизвикателствата следват едно след друго. По стената висят мивки, крайници, скелети, чекмеджета, маски, Венери, катерят се лиани... Не разбираш всичко от тази стряскаща налудничавост, но си някак ошашавен и възхитен.

Спектакълът

Играта продължава, влезеш ли вътре и се оставиш на режисьора да те води из творението си. Може да се съсредоточиш в разгадаване на странните му огромни платна. Уж виждаш Гала, отдалечиш ли се с присвити очи и това вече е Линкълн. Цар е на оптическите илюзии.

Бетовен, нарисуван като отпечатък от мастило, оставен от нахвърляни в платното октоподи. Множество малки Вагнеровци, барелефи на любимия му композитор.

Благоговейно разглеждаш криптата, където е погребан художникът.

Портретът на бащата, единственият, който му е направил синът. И дългата и странна история на отношенията им, една кръв, която сама не разбира себе си, която иска да се отрече от себе си и винаги ще остане кръвно свързана.

Тъмната малка зала – съкровищницата. Тук е истинският Дали, най-интимната част от него. Пак хляб, в който се взираш, за да откриеш лице. Автопортретът със забитите пръчки в очите. Гала, винаги Гала. Гала в гръб. Гала от сфери. Гала с Лебеда. Очите на Гала те следват навсякъде...

Залата с прочутият часовник, разтекъл се като оттичащото се време. Той е запазената марка на Дали, мултиплицирана милион пъти, която отдавна се е превърнала в машина за пари.

Реалността не е интересна. Творецът показва вътрешния си свят. Най-добрият вариант е да нарисуваш сънищата си. За това ти трябва канче и лъжица с дупка, за да се събудиш и нарисуваш виденията си.

Странен, ексцентричен музей. Различен от всичко, което си виждал досега. Не можеш да подминеш и друга знаменателна зала, стереоскопичната, посветена на Мей Уест. Отдолу това е просто странен диван, камина и две графики. Покатериш ли се на стълба и погледнеш ли отвисоко, виждаш как картините стават очи, диванът – устни, а лицето оживява. Приумиците на Дали продължават да те изненадват. Защото този творец е рядко съчетание на неземен талант, мания за величие, лудост, задължителна за гения – успял да превърне всичко това в купища пари, които просто не е знаел как най-откачено да изхарчи.

Излизаш от чудатия театър-музей и продължаваш да се чувстваш като замаян. Събуден от странен сън, в който нещата не са такива, каквито изглеждат.