Вътрешноамериканските войни все повече засенчват външните

Как се стигна до фактическия преврат срещу Доналд Тръмп

Щатите така и не разбраха кои в действителност са враговете и кои – съюзниците им в Ирак

Преди две години писах, че с руската операция в Сирия ставаме свидетели на „края на американския мир“ и на началото на „войните за американското наследство“. Както световната финасова система, изградена върху Вашингтонския консенсус, рухна през септември 2008 г., така и безвъпросната военнополитическа хегемония на САЩ рухна през септември 2015 г. Но не очаквах, че толкова бързо „войните за американското наследство“ ще преминат от външната си във вътрешноамериканска фаза.

В първата си реч след встъпването си в Белия дом Доналд Тръмп посочи, че сред главните проблеми на САЩ е „поредицата ни трагични външнополитически провали“. Toй каза, че в трите близкоизточни войни САЩ изразходвали над шест трилиона долара, или сума, равна на една трета от държавния си дълг, което после се оказа доста близо до истината. За съжаление конституционният преврат, извършен срещу президента от Конгреса под натиска на неоконсервативната върхушка това лято, успя да му отнеме всички средства да води самостоятелна външна политика и да поправи грешките на Обама и Буш II. Превратът срещу Тръмп подпали и цяла поредица вътрешнополитически войни в самите САЩ.

В момента вътрешноамериканските войни все повече засенчват външните. Последните Америка очевидно губи, няма вече воля да ги води, или се дезинтересира от тях, преди да ги започне. Виртуалната война на неоконсерваторите срещу Русия не е изключение, защото изцяло се мотивира от вътрешнополитически причини – да се злепостави Тръмп като чужд агент и да се оправдае Хилари за загубата на изборите, уж заради руската намеса.

Външните войни, които Америка катастрофално губи, са в Сирия, Афганистан, Ирак и Украйна.

Войната в Сирия бе толкова важна за САЩ, че заради нея те решиха да подкрепят антиконституционния преврат в Украйна през февруари 2014 г. и да стартират цяла безумна верига ескалации с Русия. Но още през септември м.г. Джон Кери сигнализира, че САЩ се изтеглят от активна подкрепа на прозападните сили в Сирия, а през април т.г. Тръмп изстреля залп крилати ракети по силите на Асад от чисто вътрешнополитически съображения, за да умиротвори критиците си във Вашингтон.

В момента сирийската армия завършва превземането на последната голяма крепост на ИДИЛ в Сирия, Деир ез-Зор. Терористите са уплашени и обезверени и не се очаква сериозен отпор като в Алепо. В същото време сирийската армия напредва и в провинция Хама и наближава американската база Ат-Танф на йорданската граница. Британските специални части спешно се евакуират оттам, програмите им за обучение на сирийската опозиция са прекратени, промериканските бойци масово се предават на сирийската армия. Катастрофата на САЩ е пълна. Асад излезе с назидателно сочещ към Запада пръст и им каза условията си за бъдещо сътрудничество с тях.

И войната в Афганистан беше изключително важна за САЩ, най-дългата в историята им, и дори преди седмица Тръмп бе принуден да увеличи пак броя на вече съвсем скромния американски контингент с няколко хиляди. Но войната е напълно загубена – талибаните напрекъснато разширяват контрола си, завръщат се Ал-Кайда и ИДИЛ, обучената от американците по програми за 65 милиарда долара афганистанска армия не може да им се противопостави, производството на и износът на хероин чупи рекорди.

В Ирак САЩ загубиха войната по същата причина, по която я загубиха навремето във Виетнам – американците водеха една война, местните бунтовници – друга. Американците така и не разбраха кои в действителност са враговете и кои – съюзниците им. Сега с рязкото влошаване на отношенията с Иран, с разгрома на ИДИЛ в Сирия и с надигащия се референдум за независимост на Иракски Кюрдистан обстановката в Ирак се дестабилизира допълнително.

В Украйна, където Обама започна война чрез прокси с Русия, и то за да натрие носа на Путин заради намесата му в Сирия, дето предотврати американската военна намеса в кризата с химическото оръжие на Асад, нещата са от зле по-зле за САЩ и за самите украинци.

Катастрофата във Виетнам държа влага на американските стратези цели 15 години, и в първата война в Залива през 1990 г. старият Буш беше крайно предпазлив и си осигури подкрепата и на СССР и всички регионални сили. Макар сега неоконсервативните стратези да са далече от благоразумието на републиканците в 1990 г., все пак четворната катастрофа влияе на мисленето им и те постепенно губят воля да преследват нови военни авантюри навън, въпреки успешния преврат срещу непослушния Тръмп и независимо колко нужни са им такива авантюри за вътрешна консолидация и за отклоняване на вниманието oт главоломния военнополитически упадък на САЩ спрямо възможностите на основните им съперници.

Така че хаотичните заплахи на Тръмп за „военна опция“, ядрена намеса и т.н. срещу Северна Корея и Венецуела, както и сопнатото му говорене срещу Иран и Китай, както всички разбират, са празни приказки, които вече никого не плашат, а само ерозират по-нататък образа на световния хегемон в очите на света.

Северна Корея днес е абсолютно невъзможна цел на американска военна операция или цветна революция. Липсва вътрешна опозиция, канали за влияние и деморализиран и разединен враг. Няма условия за санкционен натиск. САЩ не могат да установят въздушно надмощие и няма да имат там сухопътни сили на своя страна. Пхенян е в състояние във всеки случай да нанесе неприемливи вреди на Южна Корея и Япония. Русия и Китай няма да допуснат хаос до границите си. За Тръмп няма изход, освен да продължава да открива мъдрост в изказванията на Ким.

Венецуела също е невероятна цел на американска военна намеса – местните въоръжени сили са верни на президента, те са главен фактор за успеха на революцията досега. Не може да се създаде и независима от армията силна вътрешна въоръжена опозиция – опитът за военен преврат през 2002 г. пропадна веднага, а и сега безредиците, причинени миналия месец от бунтовнически паравоенни формации, бяха овладени.

Но видяхме, че и сценарият за парламентарен преврат, който Обама приложи с такъв успех миналото лято срещу Дилма Русев в Бразилия, пропадна това лято във Венецуела. Мадуро успешно изманеврира със свикването на Учредителното събрание – нормална конституционна процедура, измислена от Чавес явно точно с цел париране на враждебен парламентарен активизъм.

Уличните протести също не се развиват в полза на опозицията, макар тя да е далече по-агресивна и въоръжена, но манифестиращите привърженици на боливарианската революция са четири пъти повече. Мнозинството на венецуелския народ продължава да подкрепя президента, въпреки големите трудности, много от които са предизвикани от бойкота на бизнеса и от външната намеса. Спечелилите от революцията са повече от загубилите.

За разлика от Северна Корея Венецуела обаче изобщо не е икономически безразлична за САЩ – тя има най-големите доказани запаси за нефт в света и е четвърта по запаси на природен газ. Оттам до Тексас танкерите стигат за пет дни. От Персийския залив пътуват шест седмици, през Ормузкия проток, през който минава една трета от световния нефтен трафик и който може да бъде затворен от Иран, а може там един ден да се появи и руска военноморска база. „Ексон Мобил“ води десетилетна война срещу боливарианска Венецуела, опитва да създаде граничен спор с Гватемала. В Каракас има голямо американско посолство, натъпкано с разузнавателна апаратура, и голям щат разузнавачи. При все това обаче общата активност на САЩ по въпроса за смяната режима на Мадуро не е особено висока и започва да отслабва. Някакво примирение се усеща във Вашингтон – и има защо.

Най-горещите войни в американската външна политика сега се водят в самия Вашингтон. Ако войната на Конгреса с президента по въпроса кой да води външната политика завърши с победа, войната на президента срещу чиновническия апарат на Държавния департамент продължава с ожесточение. Отделно кипи подмолна битка между Тръмп и държавния секретар Рекс Тилърсън, който вече се смятал пътник. Това става с цената на чистки на десетки старши служители и на замразяване на процесите на назначаване на млади перспективни кадри.

Иззетите от Тръмп от Държавния департамент външнополитически функции трябваше по замисъл да се разпределят между Белия дом и Пентагона, но постоянните чистки и реорганизации в първия и запълването на втория със заклети врагове на Тръмп, не помагат особено за доброто им разпределяне – и тези функции просто не се изпълняват. Така се губи възможността не само за стратегическо планиране на външната политика, но и за елементарно компетентно менажиране на процесите ден за ден.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи