В историята оцеляват умните

Обругаването на паметника на Съветската армия е от простотия

Лъвът пред НДК е приемал и хитлеристи, но това не намалява ореола му

Пред дни паметникът на Съветската армия в София бе обруган. Пак. Минавах покрай него. Гледката бе неприятна и ми стана криво. Да посегнеш на монумент, независимо какъв, ни излага пред света. Това е кощунство. Отношението към символите на миналото е признак за културата на една нация.

Паметникът на Съветската армия във Виена е на метри от двореца Белведере и е в изряден вид. Всяка година общината на австрийската столица гласува бюджет за поддръжката му. Не знам досега някой да е посегнал на мемориала на загиналите съветски воини в Трептов парк в Берлин. В центъра на Париж има малка уличка „Сталинград“. Досега никой не е помислил да я преименува. Преди десетина години градските власти в Рим отпуснаха $ 6 млн, за реставриране на вила Торлония, където е живял Мусолини. Специални грижи се полагат и за гробницата му. От всичко това, разбира се, общината печели- от туристите и от сувенирите с лика на диктатора, които се харчат. Не става дума за възхвала на един тиранин. А за добре премислен политически ход, който да помогне на италианците да се помирят със сложното си минало. Това са няколко примера как в цивилизована Европа се отнасят към всяко историческото наследство без предубеждения. Защото историята не може да се пренапише, трябва да се изучава, за да се знае.

Трябва да призная, че реакцията на нашето Външно на руската позиция, че Съветската армия е спасила евреите у нас, бе правилна, точна, своевременна. И задължителна. Така се постъпва, когато става дума за държавен интерес. Но тук има едно голямо НО. Българското становище осъди изкривяването на историческите факти, което обаче бе следствие от оскверняването на паметника. А за това родните власти не отрониха и дума. Защо? В случая човек може да си помисли, че са солидарни с този акт. Поне протоколно, със същата строгост и категоричност, трябваше да се разграничат от вандализма. Вярно, спасението на евреите у нас е българско дело, без външна помощ и трябва да се гордеем. Но за да сме честни, не може да не признаем, че има и факти в това отношение, които са доста нелицеприятни за нас, защото не успяхме през 1943 г. да спасим депортирането на евреите от гръцка Тракия и югославска Македония. Това са факти, които няма как да се отрекат. Струва ми се, че двойният аршин при тълкуването на отминали събития не е добър знак.

Какво ни е виновен обикновеният руски войник, който е гинел в окопите на Втората световна. Победата над Хитлеризма беше колективно дело, заслугата бе на всички съюзници във войната. Но главната бе на този солдат - глупаво е да го отричаме. Та какво е виновен той, лично на нас, българите, за да го оплюваме?

На 22 юни 1941 г. в 4 ч. сутринта нацистка Германия стартира операция „Барбароса“. 159 немски дивизии, 42 съюзнически, 3,9 млн. души, 60000 единици техника преминават съветската граница и нахлуват на чужда територия. Брестката крепост на р. Буг, която се отбранява от малък гарнизон, поема първия удар. Руснаците са в обсада и удържат щурма на танкове, пехота и огнехвъргачки. Немските войски продължават напред, а крепостта продължава да се сражава в обкръжение. Цитаделата е разрушена и боевете се пренасят в тунелите и подземията под руините. След около два месеца крепостта пада. Но и след вдигането на обсадата отделни руски войници са продължавали да стрелят. Накрая немците пленяват последния. Извеждат го навън, на светло и разбират, че почти е ослепял в подземията. Тогава немският генерал строил дивизята и заповядал да се вземе за почест на полуслепия солдат, защото показал какво е храброст на бойното поле.

Нека си спомним и как ген. Владимир Вазов през юни 1936 г. е посрещнат с почести на Лондонската гара „Виктория“. На перона го очаква рота на „Британския легион“. Щом тренът спира и ген. Вазов се показва на вратата на вагона, запасният ген. Хамилтън високо извиква: „Свалете знамената. Минава генерал Вазов- героят от Дойран“. Ето така е посрещнат българският генерал от тези, срещу които е воювал и победил. На бойното поле мъжеството и храбростта нямат политически цвят. Войникът навсякъде е войник. Сред писъка на куршумите той има само едно право – да изпълни заповедта с цената на живота си.

Факт са зверствата на хитлеристките войски през Втората световна. Както е факт и, че за онова време немската армия е била изключително модерна и високотехнологична. Истина е, че немските генерали полагат основите на съвременната тактика, оперативно изкуство и стратегия. Тези прийоми и способи се изучават и в наши дни- танковите удари и клинове, обходите и дълбоките маньоври в тил на противника. Учил съм ги и аз във военното училище и академията. Във войната срещу Ирак през 2003 г. САЩ, за да свалят Саддам Хюсеин приложиха класическите правила на „блицкрига.“ През 1943 г. групировката на фелдмаршал Паулус е трябвало да превземе Сталинград. Но немците са разгромени, а Паулус е пленен. Руснаците обаче го ценят като ерудит и пълководец. След края на войната му предлагат да остане в Москва, като лектор в Генералщабната академия на руската армия. И той приема. За да учи на военно изкуство тези, които е трябвало да убива. Привеждам тези примери, защото трябва да се научим да разчитаме знаците на историята като умни и интелигентни хора.

Мога да посоча и други. Лично на мен Георги Димитров ми е неприятен като историческа личност. Но субективното ми възприятие не отменя безспорния факт, че е спасил София от тоталното разрушение на англо-американските бомбардировки през Втората световна. Чърчил разпорежда София да бъде изравнена със земята и на нейно място да бъдат засадени картофи. И започва адът. Тогава Васил Коларов се обръща към Георги Димитров да отиде при Сталин, тъй като Димитров е можел да влиза при него. И да го помоли да въздейства на американския президент Рузвелт да спрат бомбардировките над столицата. Така и става. София е спасена.

Ето и други нюанси от историята ни. Ген. Гурко за нас е герой освободител, но за поляците е сатрап. Поради тази причина на страната на турските орди срещу нашите опълченци и руски войски се бие полски батальон. Фактът се премълчава в името на новата съюзничека солидарност. А това е история. И означава ли, че трябва да се отречем от паметниците на ген. Гурко у нас.

Тези дни бе възстановена една несправедливост- върнат бе Лъвът от Мемориала на загиналите за Отечеството чинове от Софийската пехотна дивизия. Той бе поставен в градинката на НДК на старото му място. Там премина моето детство - около Лъва играехме на жумичка и се катерехме по колоните с табелките на загиналите. Баща ми бе офицер и живеехме в старите казарми. Живеехме бедно, но детството ни бе щастливо, като всяко детство. В един „прекрасен“ ден започнаха да рушат казармите и демонтират Лъва. Обичах го, защото той бе моето детство и откъснаха част от сърцето ми. След години започнах да се ровя в историята и разбрах, че Лъвът е посрещал хитлеристки офицери и генерали. Видях снимки на хитлерсти, които вдигат изпъната ръка пред муцуната му. Но за мен това не засенчва ореола му, увековечил паметта на воините ни, загинали за Отечеството. И вандализъм срещу него от антифашистки подбуди би ме огорчил, както поругаването на паметника на Съветската армия.

Историята не е черно-бяла лента от каубойски уестърн, където от едната страна са добрите, а от другата - лошите. За да оцелееш в историята трябва да я възприемаш в нейното многообразие. Откакто Англия е държава, се ръководи от принципа, че няма вечни приятели, а има вечни интереси. Къде сме ние, българите, в тази сложна житейска амалгама, няма смисъл да ви подсказвам. Струва ми се, че зорлем искаме да си направим враг най-голямата държава в света. И от която ни дели едно море. Преди години у нас гостува депутат от Руската Дума. Помня какво каза по една от националните телевизии: „В Русия не искаме вие, българите, да бъдете русофили. Трябва да сте българофили.“

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари