Европа още стъпва плахо с гузната постколониална съвест; Китай пък си я търси

Благославям дъждовете в Африка; Ще отнеме време да направим нещата, което не сме досега“*, се пееше в припева на онази песен на американската група „Тото“, планетарен хит от началото на 1980-те. В свободен превод (без претенции) несъмнено се губи много от поетичното послание, но иронично, със смисъла на думите от втория стих може най-добре да се опише голямата дипломатическа офанзива, на която бе подложен Черният континент в последната седмица на август и началото на септември.

За отскок преди началото на политическия сезон у дома през Африка на обиколка с голяма кошница пълна с много обещания премина британският министър-председател Тереза Мей. Успоредно на нея из земите прародина на човечеството доста по-делово бродеше германският канцлер Ангела Меркел. И двете по стъпките на френския президент Еманюел Макрон, който освен традиционно силните връзки на страната му с голяма част от държавите на Черния континент държи и преднина с няколко месеца откъм изблик на подновен интерес към перспективите за все по-задълбочено (и честно) европейско сътрудничество със страните от региона в областта на търговията, икономиката и сигурността.

Премиерът на Великобритания и канцлерът на Германия имаха разбира се различен дневен ред на визитите, но един общ мотив – политически пиар у дома. Тереза Мей се беше насочила към три от най-силните икономически членове на Британската общност от Африка – РЮА, Нигерия и Кения, за да бори червени точки с големите планове за свободната търговия, която Лондон ще води по света след Брекзит. Още в първия ден от визитата, в Кейп Таун, Мей разкри визията си за „радикално разширяване на присъствието на Обединеното кралство“ на Черния континент в размер на 5 млрд. долара инвестиции в африканските пазари, с перспективата Великобритания в близко бъдеще „да задмине САЩ по инвестиции в Африка, сред страните от Г-7“. Което е всъщност доста ниска летва, предвид кой държи кранчето там точно, но да не избързваме. С това й изявление практически се изчерпа и същината на пътуването. Свитата британски журналисти, които придружаваха Мей следващите дни, закачиха на няколко пъти премиера по пресконференции вижда ли от дадената африканска столица или град светлото бъдеще след Брекзит, но до много конкретен отговор от нейна страна не се стигна.

За сметка на британския дипломатически шарж, програмата на германският канцлер беше сглобена съвсем делово и също в три спирки – Сенегал, Гана и Нигерия. Първите две са сред най-бързо растящите икономики в Африка и привличат все повече погледите на чуждестранните инвеститори. Германската бизнес делегация, която съпътстваше Меркел, беше с нея за това. Но последната спирка – Нигерия, като основната страна на произход на нелегалните имигранти, пресичащи Средиземно море, беше всъщност най-важната задача в африканското сафари на Меркел. И макар нигерийският президент Мухамаду Бухари да се изсули от въпроса дали страната му се е съгласила да приема обратно задържани в Германия нейни граждани нелегални имигранти, Меркел настоя че на ситуацията трябва и ще се намери „решение, което да удовлетворява напълно и двете страни“. Което може би се крие във възможното откриване на първия завод за германски автомобили на територията на Африка – защо не на „Фолксваген“ в Нигерия, както се заговори по време на посещението? Би било делово решение и напълно съответстващо на тевтонската логика за взаимноизгодни отношения.

Сериозна работа, нали?! Никой в Европа обаче не може да бие по популярност в Африка президента на Китай Си Дзинпин. Чиято страна е най-големият чуждестранен инвеститор в инфраструктура на континента от десетилетия. И няма проблеми с нелегалната миграция от Африка или не дай си боже с политическа опозиция у дома.

И вместо да се разкарва нагоре-надолу по картата на Африка като ученик закъснял за час по география, Си Дзинпин събра в понеделник тази седмица висши представители, държавни и правителствени лидери на 53 от 54-те държави от континента при себе си в Пекин за среща на върха. Ако се питате кой липсва – малкото кралство Свазиланд, отскоро преименувано на Есуатини. Но не поради протоколна грешка или като да не са ги намерили в указателя на ООН заради новото име, а просто са единствената африканска държава, която все още поддържа дипломатически отношения с Тайван. И не са взели и стотинка от 124-те милиарда долара, които Китай е налял „на добра воля“ на всички останали от началото на века насам. А на срещата на върха в Пекин тази седмица президентът Си Дзинпин обеща на африканските лидери допълнителни 60 милиарда за проекти до края на тази година.

Както се казва, конкретна сума пари в брой на масата тежи много повече от големите обещания за конкретна сума пари в брой на масата в перспектива, както е западният похват. Кажете после, че Китай не е хванал цаката на международните отношения, в частност с африканските държави – има и защо, разбира се. Африка осигурява една трета от китайския внос на петрол, една пета от потреблението на памук и т.н. Стокообменът на годишна база между Китай и страните от Черния континент е между 160 и 180 млрд. долара. Според прогнози на анализатори от 2013 г. до 2025 г. Китай ще осигурява финансиране на Африка – посредством директни инвестиции и дългосрочни заеми – за над 1 трилион долара.

*I bless the rains down in Africa; Gonna take some time to do the things we never had

Дребният шрифт е на мандарин

Западни експерти, добре запознати със схемите, но отдавна изпуснали юздите на процесите, предупреждават от години че китайските дългосрочни заеми на добра воля крият много клопки за африканските страни, защото най-честно като залог в тях остават експлоатацията на петрол и минерални ресурси, от което потъват в още по-дълбоки дългове. „Иначе нищо лично, Джоунс, просто бизнес“, както казват подобните експерти. Щом Западът го е правил неведнъж без да му мигне окото, ще го направи и Китай.