Празниците, песните и хората събират общността

Скриновете отвъд Дунава пазят стари търновски носии

Аз съм българка! - казва 16-годишната Дана. Казва го гордо, с ръка на сърцето. Родена е в Румъния. Там са родени родителите й и техните родители. Било е отдавна. И тя, и никой от днешните българи в румънския град Търговище, не знае кога точно предците им са избягали от земите си в пределите на Османската империя и са се преселили тук. Според едни източници това е станало през 1739 г., според други - към края на 18-ти век. Не се знае и в коя част на някогашна България са били корените им. По запазените в скриновете стари български носии може да се направи изводът, че са от Плевенско, Търновско и Югозапада.

Официалното летоброене на българската общност в румънското Търговище започва във Влашко, на Андреевден. Годината е 1851-а.Тогава откупили свободата си от болярина Григорий Балеану в Балени и дошли в сегашните си земи между Плоещ и Букурещ. Направили си село, което сега е квартал на Търговище, област Дъмбица, Румъния. Това е 26-ия по големина град в Румъния, един от най-важните в история на Влахия и столица на Влахия между 15-ти и 16-ти век.

Изглежда като най-заможният - с хубавите си къщи и улици, чиито имена разказват за българите градинари в Румъния. Такива били предците им някога. Потомците им също са градинари, независимо дали работят като стоматолози, лекари, инженери. Точно до квартала им има огромни площи с оранжерии. Някои се препитават от тях и то доста добре. Няма и двор, край спретнатите български домове, където да няма парници със зеленчуци.

Чувайки българската реч на нашия екип, от портите усмихнати надничат старци. Светват лицата им. Разменят по две-три думи с нас на архаичен български. Шегуват се, че техният е „българският, истинският.”

„Преди 20 години по улиците тук се говореше основно на български. Сега обаче го знаем само ние, по-възрастните хора и тези, които често ходят в България или се изучиха там. Много от децата ни нямат представа за езика, защото той не се говори вече у дома, в семейството”, казва инженер Василе Костаки. Бърза да допълни: „Искам да кажа на българите в България, че във Влашко има българи, които се гордеят с произхода си, и искат да научат младите също да тачат родината на предците си.”

Семейството на 16-годишната Дана пък живее в Балени, където някога 57 заможни семейства са основали български квартал. Той се нарича „Матей войвода”. В Балени, който обединява две села - българско и румънско някога е имало над 4000 българи. При преброяването през 2011 година обаче само 700 посочили, че са такива. 350 се определили като сърби.

„Така са казвали още от 19-ти век, когато са били бежанци, за да не ги върнат османците обратно в българските земи”, разказва Думитру Андрей. Той е завършил висше образование в България и работи като шеф на социална дирекция в областната управа в Дъмбовица. Той и съпругата му, която също е с българско потекло и работи като педиатър, живеят извън квартала.

Българската общност в Румъния се е запазила толкова дълго, защото в миналото много рядко е имало смесени бракове, разказва Василе Костаки. Причината била пак в градинарството. Българските ергени не вземали чужди моми, защото те не умеели да отглеждат зеленчуци - „не се мешали.” Когато започнала колективизацията и хората масово започнали да работят в заводите, започнало „омешването”.

„Сите искали да се сродят с нази, ма ния немаше как да ги доведем, не знаеше да работи, не знаеше да копа зелето”, смее се Василе.

Докато не тръгнали на детска градина, той и неговите близки приятелчета не знаели друг език освен майчиния, но с времето започнали да учат първо официалния румънски език, защото иначе им било трудно в училище.

Така постепенно изтъняла връзката на младите поколения с предците им.

Преди две години българите успели да организират школа по родния си език в Културния дом на българския квартал. Веднъж седмично я посещавали около 40 момиченца и момченца.

Този дом на културата българите си го построили сами. Кметството поело издръжката на културната им дейност. В сградата на кметството те празнуват заедно Андреевден – смята се, че на този празник е сложено началото на българската общност в града. На голяма почит в цялата околия е и Тодоровден – Конският Великден. И днес кичат конете с шарени пискюли и премени, шестват с писаните каруци и играят кръшни хора. Същевременно гощават щедро всеки гост със сладко -солени баници. Българските жени от квартала, в който вече има много румънски снахи, запретват ръкави и приготвят гозби за българския празник. Поднасят на трапезата специални хлебчета, с които захранват конете.

В българския град Търговище библиотекарите са са заели да изучат и опишат този обичай в Проект „Българският дух – възроден и безграничен”. Снима се филм за празника от двете страни на Дунава. В кадрите влизат много от българите там.

Сред тях е 72-годишният стоматолог Константин Думитру. Въпреки напредналата си възраст той продължава да практикува в модерен медицински център. С вълнение посреща гости от България. За себе си разказва, че бил от първите в общността, който отишъл да учи висше образование. Преди това работил като леяр. Румънката Виктория му родила две дъщери. Голямата е адвокат в Букурещ, а малката е зъботехник и живее засега при родителите си. И двете много малко говорят български, но разбират почти всичко. И тяхното семейство има оранжерия в двора си. Държат на репутацията си – в румънското Търговище българите са най-добрите градинари.

Направили си градинарско професионално сдружение. Василе Катанджи е сред лидерите му. Сдружените са около 200 семейства. Доста от тях се препитават само от това, което ражда земята. Продават стари български сортове зеленчуци и плодове в цяла Румъния и зад граница.

Василе Катанджи разказва как преди 166 години „си купили земя и свобода” в този край и си направили село, като първо вдигнали черквата.

„Остави ни се, че сме сърбе, ма ние сме българе и ние между нази си приказваме, че сме българе”, подчертава той. Младите в Балени организирали сега български фолклорен състав. 18-годишният Георге събрал момичета и момчета, влюбени в песните от българските земи.

„Тагинка не знаем историята на България, неаме право да учим български, само дома слушаме песните. Това беше за душата на нашете бъгари. Сега нека децата учат, да знаят”, казва Василе Костаки, като изтрива сълза.