С книга за живота на една от най-ярките и емблематични личности в българското външнополитическо разузнаване Владо Тодоров Асоциацията на разузнавачите от запаса ще отбележи на 21 ноември във Военния клуб пет години от смъртта на митичния генерал. Последният началник на Първо главно управление (ПГУ - разузнаването) на Държавна сигурност си отиде на 23 декември 2012 година и за разлика от мнозина Генералът до края на живота си не изневери на своите принципи. И както сам обичаше да казва, винаги е служил в една служба, на една партия и на една държава. „Труд” първи получи ексклузивно книгата „Генералът разузнавач“ (издателство „Албатрос“) и я представя на своите читатели.

В изданието на повече от 200 страници авторите и негови колеги Атанас Кременлиев и Бончо Асенов разказват за живота на генерал Владо Тодоров, за двете най-мащабни антибългарски кампании по времето на социализма, в разрешаването на които той е имал една от главните роли (атентата срещу папа Йоан Павел II и убийството на писателя Георги Марков). Събрани са спомени за него от знакови личности, с които е работил, подбрана е и поредица от най-емблематичните негови интервюта, дадени през годините след 1989-а.

Кой е генералът разузнавач?

Владо Тодоров е роден на 30 август 1925 година в Мокрен – село до Котел. Като ученик съвсем за кратко той гравитира около младежката организация „Бранник”, но бързо я напуска и се записва в редиците на РМС (младежката организация на комунистите). През 1943 г. е заловен, жестоко инквизиран и осъден на 15 години затвор за това, че е помагал на партизаните, а на 9 септември 1944-а е освободен. От 1947 година работи в контраразузнавателните органи на ДС в няколко области в страната, а от 1965-а във външнополитическото разузнаване. Оглавява българската резидентура в Западна Германия четири години (1968-1972) под прикритието на консул във Франкфурт на Майн. След завръщането си 14 години е заместник на ген. Васил Коцев – началникът на ПГУ на ДС. След трагичната му смърт по време на катастрофа, Тодоров застава начело на българското разузнаване от 1986 до 1990 г. Това е времето на най-острото противопоставяне на Изтока и Запада в Студената война.

Генерал Владо Тодоров лично ръководи едни от най-крупните операции, провеждани от външнополитическото ни разузнаване. Той осъществява оперативното ръководство на проекта „Нева” за изграждане в Съветския съюз на завод, подобен на ДЗУ - Стара Загора. Генералът ръководи лично и успешната операция на службите „Маратон” за пренасянето на Паисиевата история от Зографския манастир в България. „Кражбата” е извършена, след като през 1985 г. той утвърждава специалния окончателен вариант. Тодоров е една от водещите фигури, които участват в противопоставянето и разобличаването на мощната антибългарска кампания, проведена след покушението през май 1981 г. срещу папа Йоан-Павел II. Тогава България и нейните служби са обвинени, че са организирали атентата, а в Рим няколко години се води процес срещу Сергей Антонов и още двама българи.

Изключителен анализатор и с много бърз и трезв ум, той често успява да взима най-добрите и правилни решения. Особено показателен е случаят с проваления от българското разузнаване опит през 1986 г. за покушение и физическо убийство на либийския държавник Муамар Кадафи и семейството му, организиран от ЦРУ. Операцията е известна в световния шпионаж с кодовото название „Каньон Елдорадо”. В късен петъчен априлски следобед ген. Тодоров получава шифрограма, в която се съобщава, че по данни на секретен източник, на 16 април 1986-а предстои атака по въздух и море над градовете Бенгази и Триполи в точно посочен час с всички подробности за нападението. Генералът не проявява никакво съмнение в достоверността на информацията – познава добре източника, и веднага предава съобщението директно в кабинета на Тодор Живков. Оттам по най-бързия начин то стига навреме до Кадафи и той успява да се спаси.

Владо Тодоров е личен приятел с един от най-известните шефове в световното разузнаване – супершпионинът Маркус Волф, който дълги години оглавява външното разузнаване на ЩАЗИ в ГДР. Българският генерал има специални отношения с писателя Богомил Райнов - авторът на най-известните български шпионски романи, които след това са екранизирани. На повечето от тях Тодоров е консултант, а в разузнавателното войнство битува мнението, че точно техният началник е българският еквивалент на „Агент 007” – свръхразузнавача от холивудски тип, но по-интелигентен, по-хуманен и перфектен професионалист. За познаващите ги няма никакво съмнение, че прототип на главния герой в романите на Райнов – Емил Боев, е точно Владо Тодоров.

Той е един от малцината, посветени в тайната около свалянето на Живков от всички постове на 10 ноември 1989-а. Поставя възможностите на разузнаването на разположение и в помощ на инициаторите на промените. Точно там на неутрален терен – в сградата на разузнаването, са се договаряли последните подробности за освобождаването на Първия и предстоящите промени.

В началото на 1990-а малко преди пенсионирането си той е автор и реализатор на идеята разузнаването да бъде извадено от състава на МВР и ДС и да премине като самостоятелна структура към президента. Този ход със създаването на НРС успява да съхрани службата и впоследствие процесите на разлагане да я засегнат най-малко.

Животът на Владо Тодоров се развива така, че той става подсъдим за втори път - през 1991-1992 г. новите управляващи на България го подвеждат под съдебна отговорност за унищожаването на архивно дело „Скитник”, съдържащо данни за избягалия на Запад писател Георги Марков. Делото и присъдата без съмнение са с политически привкус. Обществото е разделено и мнозина смятат, че убийството на писателя е организирано от генерал Тодоров. Задържането и следствието му се съпровождат с небивал медиен шум – осъден е на година и два месеца затвор, но след протест на защитата е намалена на 10 месеца. Той престоява в софийския централен затвор от 19 юни 1992 до 4 март 1993 година – общо осем месеца и 17 дни. Владо Тодоров на практика е единственият офицер от структурите на бившата ДС, осъден след промените у нас през 1989 г., а заедно с Григор Стоичков са двамата българи, лежали в два затвора – „фашистки” и „демократичен”.

През 1995 г. създава Асоциацията на разузнавачите от запаса, в която членуват повече от 500 бивши разузнавачи. След оттеглянето си е избран за почетен председател на организацията. Умира на 87 годишна възраст и е изпратен от стотици свои бойни другари, приятели и колеги. Макар и противоречива личност – като времето, в което живеем, няма как да не се отбележи, че нито един български генерал от годините на социализма не помни такова погребение. Правителството на ГЕРБ, което по това време е на власт, отдава заслужена почит на Генерала. На гроба му проехтяват изстрели от залпов огън на гвардейците, военен оркестър свири траурни маршове. Гвардейци от три рода войски стоят на почетен караул пред ковчега на български разузнавач.