През 1970 г. по партийно предписание Съю­зът на българските писатели излиза с протестна декларация до Нобеловия комитет в Стокхолм, връчил наградата за литература на Александър Солженицин. На събранието в тържествената зала на СБП на ул.”Ангел Кънчев” 5. Част от творците отказват да подпишат. Това са поетите Валери Петров и Благой Димитров, сатирикът Марко Ганчев, театроведът Гочо Гочев и сценаристът Христо Ганев. С това се създава непримирим разрив в писателските кръгове, а скандалът става известен като “случаят Солженицин”.

Заедно с други от “правилната” страна на пропастта е Георги Джагаров, а от “погрешната” - Валери Петров. Двамата талантливи български поети от този момент до края на живота си не си проговарят. Поне така се смяташе доскоро. В редакцията на в. “Труд” се обади съпругата на Георги Джагаров - Цвета Джагарова, която издава нова книга с текстове на известния писател. Томчето “Георги Джагаров. POST SCRIPTUM” съдържа авторски текстове, две-трети от които се публикуват за първи път. Замисълът е отпреди три години. Книгата е трябвало да излезе през пролетта на юбилейната за писателя Георги Джагаров 2015 година (90 години от рождението “1925 - 2015” и 20 години от смъртта му “1995 - 2015”). Както тя обясни: “работата по съставянето (с оглед издирване и прецизиране автентичността на текстовете и бележките към тях), продължи вече трета година и това наложи обособяването - към вече готовия за печат ръкопис - на едно приложение, което включва допълнително намерени текстове и бележките към тях.”

Именно в това приложение дългогодишният редактор в издателство “Български писател” Цвета Джагарова е включила и един скорошен разговор с белетриста Виктор Барух, от когото научава, че двамата поети са се помирили след продължила 25-години враждебност едва два месеца преди смъртта на Георги Джагаров.

Поместваме частта от книгата “Георги Джагаров. POST SCRIPTUM”, в която се описва случилото се.

Подареният спомен

В една септемврийска привечер на 1995-та - в Почивната станция на писателите, кацнала като бял гълъб на високия черноморски бряг, на терасата пред трапезарията (обикнато от писателите място за разговори), стоят Валери Петров и Георги Джагаров! (Те са прави, защото в тази последна за сезона смяна, пейките са прибрани и всичко сякаш е на доизживяване - овехтяло и тъжно...)

Валери Петров е дошъл със съпругата си, - да се порадва на “меката есен” именно в утихналата вече септемврийска смяна. Няма ги детският глъч и смях, нито показната суета на младите им майки...

А Георги Джагаров? Той е сам. Той е болен, много болен. (Аз и дъщеря ми Роси - с две от децата си бяхме вече в предишната смяна - “предучилищната”. Георги се реши след нас и той да отиде на морето, сякаш търсеше интуитивно някакво спасение от болестта, която се бе впила в него безмилостно и безнадеждно. Каза ми: “Да усетя пак ветреца от морето...”

Стаята му е била на втория етаж - откъдето се вижда далечният морски простор... Това разбрах след години от Виктор Барух, който единствен е контактувал с него... Виктор бег Главен редактор в издателство “Български писател”, където и аз работех, добре познавах неговия благ характер и високата му етичност в общуването. Тогава, в тази септемврийска смяна, след като е видял там и Георги Джагаров, е усетил с присъщата му за писателя наблюдателност, че Поетът почти не излиза сред другите летуващи, а се усамотява и гледа морето само от балкона на своята стая...).

Виктор го кани да излязат заедно, дори да отидат на плажа, но моят съпруг му казва, че се срамува от отслабналото си тяло... (Георги имаше преценка за своите здрави и добре сложени крака и, когато за трети и последен път пак бе в болницата, - веднага след връщането си от морето - едва седнал на леглото, за да му сменя пижамата, той, като видя бедрата си, стопени от болестта, ми каза: “Погледни на какво са заприличали.”); Виктор приема с разбиране този отказ, затова не настоява, но продължава да сяда с него на една маса - пред погледа на Валери Петров, който видимо се старае да не ги забелязва, въпреки че на няколко пъти е заговарял Виктор за здравето на Георги, сам преценил вече с очите си и на лекар, нездравия му вид...

Така минават ден след ден, докато една привечер, връщайки се от града, Виктор забелязва двамата поети да стоят един срещу друг. Стоят прави на терасата, под едва мъждукащата светлина на единствената запалена лампа, но си личи, че разговарят...

Учудващо и неочаквано! Та нали дълги години те не са общували по между си - след срива по случая Солженицин! Всеки е вървял по своя си път, без да имат допирни точки. Дистанцирането е от страна на Валери Петров, който се е отдал на Шекспир и, благодарение на неговия труд, България сега притежава чудесните преводи на драмите и комедиите на английския писател! А отделно от него Георги Джагаров е вървял по своя си път през жаравата на властта и е изписвал многобройни листчета с НЕпубликуемите (тогава!) възражения и критични бележки - едно документирано свидетелство за бунта на неговата душа.

Неволно се обръщам към Виктор: “Попита ли за какво са си говорели? Разбра ли нещо от Валери Петров ?” А той - с присъщата му мекота и кротост - само каза: “Е, как ще го питам!”

Почувствах се неудобно от въпроса си - толкова беше излишен и необмислен. Какво си били казали?! Можех само да гадая, а думите и на двамата поети отдавна, много отдавна ги е отвял черноморският бриз към далечния хоризонт... Или това не са били думи, а някакво конфузно Мълчание, при което и двамата са се разбирали почти без да изрекат закъснелите - и вече излишни - слова за обяснение.

А може би - така поне на мене ми се иска - пръв Георги да е свел глава пред по-големия (с 5 години от него) Творец на перото, когото той винаги е ценял! И ако това е било така, зная точно какво е отговорил Валери Петров с присъщата му аристократична деликатност и чувство за толерантност: Той просто го е спрял и, като лекар, го е запитал за здравето му, а... темата за здравето е била толкова удобен изход в момента, че да потисне в паметта и на двамата спомените за техните лични преживелици:

От една страна - у Валери Петров - смущението на наранената му душа през паметната ноемврийска вечер на 1970 година, когато той ще напише своето стихотворение “Самоизгаряне” и ще го скрие “в чекмеджето”... но дълго у него ще звучат собствените му стихове за оная “вътрешна клада”, която всеки носи у себе си и на която сам “се самоизгаря от мъка и срам”...

А Георги, смятан от мнозина за “галеник” на съдбата - поради участието му в административната власт на държавата, - също ще има своята “вътрешна клада” и ще носи своя дял, затаил у себе си думи от поезията на Ботев, в които е припознавал своята участ: (Чувала съм го - по късни доби, или - завърнал се от бохемска нощ в ранни зори, да изрече: “Весел ме гледат мили другари...” Но едва започнал, спираше. Знаеше, че всеки, който е до него в този момент, знае продължението.)

След години поетът Иван Динков ще каже: “Джагаров живя в царски дворец, но не стана царедворец”).

Поетът Георги Джагаров, чиято душа винаги се е бунтувала и е страдала от оня Черен човек (от стихотворението му “Тревога”), чието денонощно “присъствие и злокобно дихание” е усещал в различните му превъплъщения, олицетворяващи пороците на тоталитарната власт през годините, наред с критичните си оценки на командно-административната система, бе записал и своята Присъда: “Чувството за вина дълго ще ни преследва и това ще бъде най-голямото наказание за нас - мъките на душата.” (Декември, 1988.)

Ето ги истинските допирни точки между двамата Поети!

Те бяха казали вече своите изстрадани истина за своето време. А ние ще съдим за това време и по техните изповедни думи. Те, техните думи, винаги ще витаят там и никое време няма да ги заличи.

Пак е септември, аз съм дошла при сина ми в писателския блок, където и Виктор живее, та затова можахме да се видим... Седнали сме в съседното барче и той ми разказа всичко това. Благодаря на писателя Виктор Барух, че е стаил у себе си видението за тази гледка от черноморската привечер и сега, когато пак се срещнахме, ми “подари” своя спомен.