Вестник „Труд” започва нова поредица „Страници от забравените книги”. Тя се осъществява с неоценимата професионална помощ на екипа на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. В тези страници ще бъдат представяни текстове от малко известни стари български книги, които и до днес удивляват читателя със своята непреходна свежест и оригиналност.

Алеко Константинов набира от сътрапезниците си от компанията “Весела България” първичния материал за написването на “Бай Ганю”. Сред нея е и Георги Хаджибонев (6 март 1867–21 юли 1909), който е син на прочутия богаташ и патриот хаджи Боне Петров.

Хаджи Боне (1836–1895) е от село Герман, а в София се преселва през 1860 г., отваря кръчма и си купува къща на Солни пазар. Преди Освобождението притежава прочутия Германски хан на Цариградско шосе, който се намирал срещу парадния вход на двореца “Врана”. В този хан отсядал Васил Левски. Една от стаите била използвана само за срещите на Апостола с негови сподвижници от Герман, Горубляне, Казичане, Горни и Долни Лозен.

Според Бончо Хаджибонев, син на Георги, хаджи Боне често се губел по цели седмици заради революционна работа из околностите на София и оставял семейството си само. “Останал единствен жив от много свои братя и сестри, малкият Георги е бил отгледан с големи грижи – разказва Бончо. – Макар и ненаглеждан от баща си често, нему е било дадено елементарно запознаване с школната тогавашна наука от домашни учители още преди да постъпи в училище. Сетне постъпва и изкарва 7 клас в родния си град. По липса на по-горни класове, той е бил оставен да се занимава у дома си с частни учители и е успял да прехвърли материала за средно образование”.

След като се оженва, Георги Хаджибонев заминава за Лайпциг с бъдещия голям поет Пенчо Славейков, за да научи немски и да се запознае с немската литература. Там следва няколко месеца и бил впечатлен от “ганьовщините” на някои българи в странство, описани в “Бай Ганю” от Алеко.

“Охолното материално състояние му е позволявало да се занимава почти изключително с литература”, разказва синът. Георги Хаджибонев пише разкази, доста колоритни, повечето от които са достоверна картина на бита и нравите в Стара София след избирането й за столица. На 1 май 1897 г. той завършва ръкописа на хумористичната си повест “Братът на бай Ганя Балкански”, която има подзаглавие “Хумористически разкази за един съвременен “интиллигентен българин”. Книгата излиза от печат в същия месец. 22 дена по-късно Алеко е убит.

Герой на “Братът на бай Ганя Балкански” е господин Станю, който Бонев нарича “моя добър приятел”, от Казанлък. Станю и баща му са едни от най-големите производители на гюлово масло там. Авторът представя обстойно своя герой в предговора. Той очевидно е смятал да продължи разказа си с нови книги за голямата фамилия на бай Ганю. За съжаление експериментът на Хаджибонев приключва само с “Братът на бай Ганя Балкански”, вероятно поради драматичната съдба на семейството му.

Появата на тази повест е рядък случай в българската литература, когато герой става прототип на друга книга от друг автор. Алековият бай Ганю и господин Станю са коренно различни като външност, характер, възпитание и нрав.

Веднага след излизането на “Братът на бай Ганя Балкански” в меродавното литературно списание “Български преглед” излиза унищожителна критика на Беньо Цонев: “Бонев не трябваше да се хвърля тъй безвреме на това мъчно за него поле, каквото е хумористиката, а да си кара полека-лека малките разказчета, па славата, ако е роден за нея, ще си му дойде и без байганьовски теми”.

Всъщност Георги Хаджибонев си има достатъчно поводи да му пресекне чувството за хумор. Княз Фердинанд има мерак да купи чифлика “Чардаклия”, за разработката на който хаджи Боне е взел кредити от банките. “През 1890–1894 г. хаджи Боне Петров на два пъти е канен от Фердинанд в двореца, за да го скони да му продаде имота си…” – свидетелства синът на Георги Хаджибонев – Бончо. След неочакваната смърт на хаджи Боне, старософиянци говорят, че Фердинанд бил подсторил Българската народна банка и другите банки да изискат веднага да им се върне взетият от него кредит от близо 37 000 лева. Наследниците на покойния не могли да се издължат и затова “Чардаклия” бил купен на 18 ноември 1898 г. на публичен търг от придворният аптекар д-р Н. Странски за 56 500 златни лева. Не минали 3 седмици и Странски препродал чифлика на княз Фердинанд, който го преименува на “Врана”. Вдовицата Станка и синът Георги завеждат дело още през 1898 г. срещу неправомерното завладяване на чифлика, каквито периодически водят и наследниците им без успех до 2004 г. “Поради материалния крах на семейството му – разказва Бончо Хаджибонев, – той се заселва във Враца, където преживява осем години и където намира гроба си, отдалечен от роднини и близки и примирил себе си със суетностите и несгодите на живота.”

По-късно хрумването на Георги Хаджибонев да опише роднина на бай Ганю е продължена и от други автори. Сава Злъчкин издава пиесата си “Дъщерята на бай Ганю и нейните кандидати” през 1921 г., а след 1989 г. Живка Шамлиева описа приключенията на внучките и внуците на легендарния Алеков герой.

Уводът на „Братът на бай Ганя Балкански“

Един от по-малките братя на бай Ганю Балкански е мой добър приятел и се именува господин Станю. Така го викат в Казанлък, дето той и баща му са едни от най-големите производители на гюлово масло.

Викат на моя приятел “господин”, затова защото той е представителен тридесет и двегодишен мъж, висок и прав, със симпатично продълговато лице, червендалесто – почти като казанлъшки гюл. Той авторитетно се държи, приятно говори, богат е, цялата му фигура вдъхва уважение. Свършил е втори клас в родния си град, взимал е живо участие в градски работи, ходил е във Варна, Русе, Свищов и други големи български градове и тъй да се каже не е имал вземане-даване с прости хора, а само с интелигентни личности, мъже и жени. Затова и съгражданите му се срамуват от обикновеното “бай”, както викат на брат му: бай Ганю, а го кичат с титлата “господин”, като с по-подходящо название. Така го знае и малко и голямо в Казанлък, така ще го именувам и аз. А понеже, както имах честта да ви кажа, ние с него сме добри приятели, то аз понякъде за разнообразие ще го наричам просто: моя приятел.

Слава Богу, фамилията “Балкански” не е малка. Ние знаем, че една от сестрите се помина в Дрезден, но освен нея (Бог да я прости, а тука живот и здраве) остават още две по-големи сестри, трима братя и маса братовчеди, систрини синове, внуци и така нататък. Стар род е тази фамилия, на всекиго е известна тя и писано й било да се прочуе.

Един добър български писател даде портрета на най-големия брат, бай Ганю, който у познат на читателите. Сега е мой ред да нарисувам портрета на по-малкия брат – нещо, което аз ще се помъча според силите си да изпълня.

Длъжен съм обаче да предупредя любезните читатели да си не помислят, че описуемите братя: бай Ганю и господин Станю си приличат. Напротив, те съвсем се различават един от друг. Бай Ганю е много свят видял, много европейски столици е посетил, гледал е изложения и в знатни къщи е гостувал, но пак си е останал такъв, какъвто си е бил по-рано, именно: грубичък, циничен, разпасан, със засукани мустаки и накривен калпак (представете си колко просто...) и с мускали в пояса: той говори простичко и главното, отдалеч мирише на вкиснало. За мой късмет, господин Станю не е такъв. Той е, както казахме: представителен, мазнолик, с къси руси мустачки, които засуква, колкото приличието позволява, с поглед благ (пази Боже, от бай Ганювия свиреп поглед) и с обноски вежливи. Но най-голямата разлика във “възпитанието” на двата героя са говоренето и външният им изглед.

Бай Ганю –”таквозинкана” – говори цинизми, а моят приятел приказва съвсем “интелигентно”, по “европейски”, както викат казънлъчани, и даже и в най-простата си реч той подбира “големи” думи, които се употребяват в дипломатския език. Особено с дами той е най-изтънчения, най-любезния кавалер, какъвто само можете да си представите. Относително външния изглед на братята няма и що да се говори. За бай Ганю знаете, че и лятно време носи под пояса си ентерия, а връз пояса облича “европейски” сюртук.

Моят приятел е цяло конте. На друго място ще поговоря специално за неговия костюм, а сега ще ви кажа, че именно поради тая причина, че братята се съвсем различават и по характер, и по обноски, и по облекло, аз взимам смелостта да ви разкажа няколко историйки за моя приятел, като същевременно се лаская от надеждата, че няма да бъда нахокан, като автора на “Бай Ганю”.